Възпламени ме

Четирийсет и девета глава

Това е.

Къщата в тюркоазено синьо. Онази, в която се събудих. Онази, в която е живял Уорнър. Онази, в която баща му държи майка му. Стоим пред нея и е абсолютно същата, каквато беше при предишните ми две посещения. Красива и ужасяваща. С пеещи от верандата вятърни камбанки.

— Защо му е на Уорнър да идва тук, по дяволите? — пита Кенджи. — Какво е това място?

— Не мога да ти кажа — отвръщам аз.

— Защо не?

— Защото е тайна и нямам право да я разкривам.

Кенджи се умълчава за момент.

— Добре, какво искаш от мен?

— Би ли почакал тук? — питам го. — Ще остана ли невидима, ако вляза вътре? Или ще се отдалеча твърде много от обхвата на енергията ти?

Кенджи въздъхва.

— Не знам. Определено можеш да опиташ. Никога досега не съм го правил през стена. — Той се поколебава. — Но ако ще влизаш без мен, гледай да побързаш. Задникът ми вече замръзна.

— Добре. Обещавам. Ще побързам. Просто искам да проверя дали е добре… и дали изобщо е тук. Защото ако не е вътре, може да ни чака на сборния пункт.

— В който случай всичко това ще се окаже огромна загуба на време.

— Съжалявам — казвам му. — Много съжалявам. Но просто трябва да се уверя.

— Върви — казва той. — Отивай и се връщай по-бързо.

— Добре — прошепвам аз. — Благодаря ти.

Обръщам се и изкачвам стълбите към малката верандичка. Пробвам да отворя вратата. Отключена е. Завъртам дръжката и побутвам вратата. Влизам вътре.

Точно тук ме простреляха.

Кървавото петно на мястото, където бях паднала, вече е изчистено. Или направо са сменили килима. Не съм сигурна. Независимо от това спомените мигновено ме връхлитат. Не мога да се върна в тази къща, без да ми призлее. Тук всичко е объркано. Толкова объркано. Неестествено.

Случило се е нещо.

Усещам го.

Затварям тихо вратата след себе си. Поемам на пръсти нагоре по стълбите, а припомняйки си как скърцаха стъпалата, когато за пръв път се озовах тук, след като ме плениха, успявам да избегна най-издайническите от тях; за радост, останалите издават звук, не по-силен от свистенето на вятъра навън.

На горния етаж преброявам три врати. Три стаи.

Отляво: някогашната стая на Уорнър. Онази, в която се събудих.

В средата: банята. Онази, в която ме изкъпаха.

Отдясно, в далечния край на коридора: стаята на майка му. Онази, която търся.

Сърцето препуска бясно в гърдите ми.

Почти не дишам, пристъпвайки към нея на пръсти. Не знам какво очаквам да намеря. Не знам какво се надявам да постигна с тази експедиция. Дори нямам представа дали Уорнър още е тук.

И нямам представа какво ще правя, като видя майка му.

Но нещо ме тегли напред, принуждава ме да отворя вратата и да проверя. Трябва да знам. Задължително е. В противен случай умът няма да ми даде мира.

Затова се прокрадвам напред. Поемам си няколко дълбоки глътки въздух. Хващам валчестата дръжка на вратата и я завъртам съвсем бавно, без да съзнавам, че съм загубила невидимостта си, докато не забелязвам как краката ми прекосяват прага.

Моментално изпадам в паника, мозъкът ми се впуска да съставя резервни планове и макар за кратко да ми хрумва просто да се обърна и да побягна, очите ми вече са обходили стаята.

И знам, че няма връщане назад.