Възпламени ме

Седемдесет и пета глава

Връщам пистолета в кобура си. Отивам до отпуснатото, все още дишащо тяло на Кенджи и го премятам през рамо.

Повалям вратата с ритник.

Тръгвам надолу по коридора.

Отварям с крак вратата към стаята на Соня и Сара и оставям Кенджи на леглото.

— Помогнете му — казвам им, останала без дъх. — Моля ви, помогнете му.

Падам на колене.

Соня и Сара се спускат към него моментално. Не казват и дума. Не ронят сълзи. Не крещят. Не губят самообладание. Веднага се залавят за работа, а аз едва ли някога съм изпитвала по-силна любов към тях от сега. Слагат го по гръб на леглото, Сара застава от едната му страна, Соня — от другата, първо притисват ръце към челото му. После и към сърцето му.

След това започват да се редуват, връщайки живота в различни части от тялото му, докато накрая Кенджи не се раздвижва и клепачите му не започват да трепкат, макар и да не отваря очи веднага; мята глава наляво-надясно.

Тревожа се за него, но съм твърде уплашена и твърде уморена, за да помръдна дори със сантиметър.

Най-сетне, най-сетне близначките отстъпват назад.

Очите на Кенджи още са затворени.

— Получи ли се? — питам ги, боейки се да чуя отговора.

Соня и Сара кимват.

— В момента спи — отвръщат те.

— Ще се възстанови ли? Напълно? — питам с осезаемо отчаяние в гласа си.

— Надяваме се — казва Соня.

— Но ще спи още няколко дни — добавя Сара.

— Беше засегнат много надълбоко — казват в един глас. — Какво му се е случило?

— Силови вълни — отговарям им с шепот. — Чудя се как изобщо е оцелял.

Соня и Сара ме гледат втренчено, очаквайки още информация.

Изправям се мъчително на крака.

— Андерсън е мъртъв.

— Убила си го — прошепват те. В изречението им няма въпрос.

Кимвам.

Двете ме гледат с увиснали усти и смаяни изражения.

— Да вървим — казвам им. — Войната приключи. Трябва да кажем на останалите.

— Но как ще излезем? — пита Сара.

— Навсякъде е пълно с войници — казва Соня.

— Беше — поправям я аз, твърде уморена, за да се впускам в обяснения, но безкрайно благодарна за помощта им. За това, че съществуват. Че ги намирам живи. Усмихвам им се леко, отивам до леглото и вдигам Кенджи на раменете си. Гърдите му са свити около гърба ми, една от ръцете му е преметната през лявото ми рамо, а другата виси пред мен. С дясната си ръка съм обхванала и двата му крака.

Повдигам го малко по-високо върху раменете си.

— Готови ли сте? — казвам, поглеждайки двете момичета.

Те кимват.

Излизаме през вратата и ги повеждам надолу по коридора, без да се замислям, че всъщност не знам как да ги изведа от кораба. Поне коридорите са пусти. Всички са или ранени, или в безсъзнание, или избягали. Прескачаме нападали по земята тела, отместваме ръце и крака от пътя си. Единствено ние се движим в кораба.

Аз с Кенджи на гръб.

Соня и Сара зад мен.

Накрая намирам стълба. Изкачвам се по нея. През това време Соня и Сара държат Кенджи, а после аз го изтеглям през отвора. Изпълняваме същата процедура още три пъти, докато не достигаме горната палуба, където отново го качвам върху раменете си.

После продължаваме мълчаливо през опустелия кораб, слизаме на пристанището и тръгваме по суша. Този път нищо не ме спира да открадна един танк. Не ме е грижа, че някой може да ме види. Не ме интересува нищо друго, освен това да намеря приятелите си. И да сложа край на тази проклета война.

Забелязвам един танк, изоставен отстрани на пътя. Пробвам да отворя вратата.

Отключена е.

Момичетата се качват на седалката и ми помагат да сложим Кенджи в скутовете им. Затварям вратата. Качвам се откъм шофьорската страна. Притискам палец към сканиращото устройство, за да запаля двигателя, благодарна, че Уорнър ни е подсигурил достъп до системата.

Чак тогава си спомням, че нямам никаква представа как да шофирам.

Хубавото в случая е, че карам танк.

Не обръщам внимание на пътни знаци и улици. Просто излизам от пътя и тръгвам в посоката, от която дойдохме, право към сърцето на сектора. Настъпвам педалите за газта и спирачката твърде рязко, но съзнанието ми вече е на място, където нищо не е от значение.

Имах цел. Първата стъпка е изпълнена успешно.

А сега ще довърша започнатото.

Оставям Соня и Сара пред казармите и им помагам да изнесат Кенджи. Тук ще са в безопасност. Ще могат да си отпочинат. Но аз още не съм приключила.

Минавам право през базата и взимам асансьора до мястото, където слязохме напът към военния съвет. Прелитам през няколко врати, стигайки до площада, след което изкачвам стълбите до високата платформа. Вече съм на трийсет метра над земята.

На мястото, където всичко започна.

Тук се намира будката за техническа поддръжка на високоговорителите, монтирани из целия сектор. Спомням си я. Спомням си всичко, макар че мозъкът ми е изтръпнал, ръцете ми още треперят и чужда кръв се стича по лицето и шията ми.

Такъв е планът.

Трябва да го изпълня докрай.

Набирам кода за достъп върху клавиатурата и изчаквам щракването. Вратата на будката се отваря. Оглеждам различните превключватели и копчета и щраквам онова с надпис ВСИЧКИ ВИСОКОГОВОРИТЕЛИ. Вдишвам дълбоко. Натискам бутона на интеркома.

— Внимание, Сектор 45 — казвам и думите прошумяват гръмко и изкривено в ушите ми. — Върховният главнокомандващ на Възобновителите е мъртъв. Капитолът падна. Войната приключи. — Треперя толкова силно, че пръстът ми се изплъзва от бутона. Натискам го отново. — Повтарям, върховният главнокомандващ на Възобновителите е мъртъв. Капитолът падна. Войната приключи.

Довърши започнатото, казвам си.

Довърши започнатото.

— Аз съм Джулиет Ферърс и поемам властта. Предизвиквам всеки мой противник да ми се опълчи.