Възпламени ме

Петдесет и четвърта глава

На двамата с Кенджи са ни нужни няколко секунди да осъзнаем какво се е случило току-що, преди той да отдръпне ръката си и в един съвършено спонтанен момент да я използва, за да забие юмрук право в лицето на Адам.

Всички в залата вече са на крака и гледат смаяно. Касъл незабавно се втурва напред, а Иън и Уинстън — които бяха наблизо през цялото време, също се спускат към нас. Брендън изскача от съблекалнята по кърпа, оглеждайки се трескаво за източника на суматохата, Лили и Алиа скачат от колелата и хукват в наша посока.

Имаме късмет, че е толкова късно, Джеймс вече спи кротко в ъгъла на залата.

Адам полита назад от удара на Кенджи, но бързо възстановява равновесие. Сега диша тежко, избърсвайки с опакото на ръката си окървавената си долна устна. Не се извинява.

От отворената ми, потресена уста не излиза нито звук.

— Какво ти става, за бога? — гласът на Кенджи е сдържан, но смразяващо режещ, дясната му ръка още е стисната в юмрук. — Искаше да ме убиеш ли?

Адам врътва очи.

— Знаех, че няма да те убие. Не и за толкова малко време. Усещал съм го — казва той. — Просто пари малко.

— Стегни се, дръвник такъв — скастря го Кенджи. — Държиш се смахнато.

Адам не отвръща. Вместо това се разсмива, показва среден пръст на Кенджи и тръгва към съблекалнята.

— Ей… добре ли си? — питам Кенджи, мъчейки се да видя ръката му.

— Нищо ми няма — въздъхва той, докато гледа към отдалечаващия се Адам, а сетне се обръща към мен. — Но челюстта му е страшно твърда. — Раздвижва леко юмрука си.

— Но допирът ми… нарани ли те?

Кенджи поклаща глава.

— Не, не почувствах нищо — отговаря той. — А несъмнено щях да усетя, ако имаше нещо. — Едва не се засмива, но в последния момент свъсва вежди. Настръхвам при спомена за последната такава случка. — Като че ли Кент отклоняваше силата ти някак. — Казва Кенджи.

— Не, не я отклоняваше — прошепвам аз. — Беше пуснал другата ми ръка. Усетих как енергията ми се връща.

И двамата обръщаме погледи към Адам, който вече е далеч от нас.

Кенджи свива рамене.

— Ами тогава как…

— Не знам — повтаря Кенджи. Въздъхва. — Май просто ми е провървяло. Вижте какво — оглежда струпаните наоколо хора, — не ми се говори в момента, ясно? Ще отида да поседна някъде. Трябва да се успокоя.

Приятелите ни се разотиват бавно по местата си.

Но аз не мога да си тръгна. Вкоренена съм в пода.

Усетих как кожата ми докосва тази на Кенджи, а това не е нещо, което мога да пренебрегна. Подобни моменти са такава рядкост за мен, че не мога просто да ги забравя; близките ми контакти с хората винаги имат сериозни последствия. Усетих силата в тялото си. Кенджи също е трябвало да усети поне нещо.

Умът ми работи на бързи обороти, мъчи се да реши невъзможно уравнение, а в мен се загнездва абсурдна теория, избистря се учудващо добре.

През цялото време се упражнявам да контролирам силата си, да я овладявам, да я насочвам — но никога не ми е хрумвало, че ще успея да я изключа. А не знам защо.

Адам имаше подобен проблем: беше прекарал целия си живот дотук в електрикум. А сега се е научил да го контролира. Да го заглушава при нужда.

Не би ли трябвало и аз да съм способна на същото?

Кенджи може да става невидим и отново видим, когато си поиска — беше се научил след дълги тренировки, след като беше разбрал как да преминава от едно състояние в друго. Спомням си историята от детството му, която ми разказа: живял невидим няколко дни, без да знае как да се върне към нормалното. В крайна сметка обаче успял.

Касъл, Брендън, Уинстън, Лили — всички те могат да включват и изключват енергията си. Касъл не движи разни предмети с ума си случайно. Брендън не пуска електрически ток на всичко, до което се докосне. Уинстън може да стяга и разпуска крайниците си по своя воля, а Лили може да оглежда обстановката нормално, без да "снима" всичко с очите си.

Защо съм единствената без копче за изключване?

Впускайки се в смаяно разсъждение, започвам да проумявам, че никога не съм опитвала да изключа силата си, защото винаги съм вярвала, че е невъзможно. Винаги съм се смятала за обречена на такъв живот, на съществувание, в което ръцете ми, кожата ми… вечно ще ме държат далеч от другите хора.

Но сега?

— Кенджи! — изкрещявам и побягвам след него.

Кенджи ме поглежда през рамо, но дори не успява да се обърне докрай, преди да се забия в него, грабвайки ръцете му и стисвайки ги в своите.

— Не ме пускай — казвам му, докато очите ми бързо се пълнят със сълзи. — Не ме пускай. Няма нужда.

Кенджи е замръзнал намясто, а по лицето му са изписани шок и удивление. Поглежда ръцете ни. Пак вдига поглед към очите ми.

— Научила си се да я контролираш? — пита той.

Трудно ми е да говоря от вълнение. Смогвам да кимна и сълзите рукват надолу по бузите ми.

— Мисля, че през цялото това време е била под мой контрол, но просто не съм знаела. Не смеех да го изпробвам върху когото и да било.

— Дявол да го вземе, принцесо — казва тихо той със светнали очи. — Толкова се гордея с теб.

Всички се струпат край нас.

Касъл ме прегръща с невъздържана радост, а Брендън и Уинстън, Лили, Иън и Алиа се хвърлят върху него, смачквайки ме под тежестта си. Всички викат щастливо и пляскат, стискат ръката ми и никога досега не съм усещала толкова подкрепа, толкова сила в групичката ни. Това е най-изумителният момент в живота ми.

Но когато поздравленията утихват и започват пожеланията за лека нощ, издърпвам Кенджи настрана за една последна прегръдка.

— Е — казвам, люлеейки се доволно на пети. — Вече мога да докосвам когото си поискам.

— Да, така си е — той се засмива и вирва вежда.

— Знаеш ли какво значи това?

— Да не би да ме каниш на среща?

— Съзнаваш какво значи това, нали?

— Поласкан съм, съвсем сериозно, но продължавам да си мисля, че е по-добре да останем само приятели…

— Кенджи.

Той се ухилва. Разрошва косата ми.

— Не — казва после. — Не съзнавам. Какво значи?

— Значи милион неща — отговарям аз, заставайки на пръсти, за да го погледна в очите. — Но и това, че няма да прекарам живота си с някого по стечение на обстоятелствата. Вече мога да правя каквото си поискам. Да съм с когото си поискам. Изборът си е изцяло мой.

Кенджи ме гледа дълго време. Усмихва се. И чак тогава откъсва очи от моите.

Кимва с глава.

И казва:

— Прави каквото решиш, Джул.