Възпламени ме

Двайсет и трета глава

Кенджи чака от другата ѝ страна.

— Какво си мислите, че правите, по дяволите? — пита той. — Докарайте си задниците тук на мига.

Отправям се директно към всекидневната, бързайки да се отдалеча от нещото, което винаги обзема мислите ми, когато Уорнър се доближи твърде много. Имам нужда от въздух. Имам нужда от нов мозък. Имам нужда да скоча през прозореца и да яхна някой дракон, запътил се към далечен свят.

Но веднага щом вдигам поглед, мъчейки се да успокоя нервите си, виждам Адам да се взира в мен. Примигва с очи, сякаш започва да проумява нещо, което му се иска да забрави, и усещам как лицето ми пламва така главоломно, че за момент се изненадвам как така не съм в кратера на вулкан.

— Адам — чувам се да казвам. — Не… не си мисли…

— Дори не мога да говоря с теб в момента — казва той с насечен глас, клатейки глава. — Не мога да съм в една стая с теб…

— Моля те — опитвам да го успокоя аз. — Просто говорехме…

— Просто сте говорили? Насаме? В спалнята на брат ми? — Държи якето си в ръце.

Хвърля го на дивана. Изсмива се така, сякаш е напът да загуби ума си. Прокарва ръка през косата си и вдига поглед към тавана. Впива го в мен. — Ще ми обясниш ли какво става тук, Джулиет? — Пита той със стегната челюст. — Какво се случва в момента?

— Не можем ли да го обсъдим насаме…?

— Не. — Гърдите му се надигат и спадат бурно. — Искам да го обсъдим още сега. Не ме е грижа кой ще ни чуе.

Очите ми моментално отскачат към Уорнър. Той се е облегнал на стената до стаята на Джеймс, скръстил свободно ръце на гърдите си. Наблюдава Адам със спокоен, съсредоточен интерес.

Замръзва внезапно, сякаш усетил погледа ми.

Вдига очи, поглежда ме за две секунди и веднага ги отмества. Като че ли се смее.

— Защо непрекъснато гледаш към него? — пита Адам с пламнали очи. — Защо изобщо гледаш към него? Защо проявяваш такъв интерес към един безмозъчен психопат…

Омръзна ми.

Омръзна ми от всичките ми тайни, от вътрешната ми борба и гузната ми съвест, от целия смут около двамата братя. Но най-вече ми омръзна от гневните изблици на Адам.

Опитвам да му кажа нещо, а той отказва да ме изслуша. Опитвам да му обясня, а той ме напада. Опитвам да съм откровена с него, а той не иска да ми повярва. Не знам какво друго да направя.

— Какво се случва между двама ви? — продължава да ме разпитва Адам. — Кажи ми истината, Джулиет. Какво се случва? Трябва да престанеш да ме лъжеш…

— Адам — прекъсвам го аз. Изненадана съм от собственото си хладнокръвие. — В момента имаме много неща за обсъждане — казвам му, — но не и това. Не е необходимо да излагаме личните си проблеми на всеослушание.

— Значи, си признаваш? — казва той още по-ядосано. — Че имаме проблеми, че нещо не е наред…

— Нещо не е наред от доста време — потвърждавам вбесено. — Не мога дори да говоря с т…

— Да, още откакто довлякохме този задник в базата на Пункт Омега — казва Адам. Обръща яростен поглед към Кенджи. — Твоя беше идеята…

— Ей, не ме въвличай в драмите ви, ясно? — парира го Кенджи. — Не прехвърляй вината на мен.

— Всичко си беше наред, докато тя не започна да прекарва толкова много време с онзи… — подхваща Адам.

— Прекарваше не по-малко време с него и във военната база, умник такъв…

— Млъкнете — намесвам се аз. — Моля ви, разберете: Уорнър е дошъл да ни помогне. И той като нас иска да разгроми Възобновителите и да убие главнокомандващия… вече не ни е враг…

— Ще ни помогне? — пита Адам с ококорени очи, преструвайки се на изненадан. — А! Имаш предвид като онзи път, когато обеща, че ще се бие на наша страна? Точно преди да си обере крушите от базата и да ни изостави? — Адам се изсмива изумено на глас. — Не е за вярване, че се връзваш на такива глупости…

— Това не е номер, Адам… не съм глупава…

— Сигурна ли си?

— Моля? — Не мога да повярвам, че току-що ме обиди така.

— Попитах дали си сигурна — озъбва ми се той. — Защото се държиш доста глупаво в момента, така че не знам доколко мога да се доверя на преценката ти.

— Какво те прихваща…

— Какво прихваща теб? — изкрещява той с огън в очите. — Ти не си такава. Не постъпваш така. — Продължава гневно. — В момента се държиш като напълно различен човек…

— Аз ли? — повишавам тон. Толкова се стараех да не избухвам, но просто не мога вече.

Иска да проведем този разговор пред всички?

Добре тогава.

Ще го проведем пред всички.

— Може да съм се променила — казвам му, — но същото важи и за теб. Защото онзи Адам, когото помня отпреди, е мил и добронамерен и никога не би ме обидил така. Знам, че напоследък не ти е лесно, и се опитвам да ти вляза в положение, да съм търпелива, да ти дам време… но последните няколко седмици бяха ад за всички ни. Всеки от нас изживява същински кошмар, но не се разочароваме един друг. Не се нараняваме взаимно. А ти не можеш да се държиш нормално дори с Кенджи. — Казвам му. — Някога бяхте приятели, спомняш ли си? Но сега дори и някоя шега да каже по твой адрес, му пращаш толкова кръвнишки поглед, че просто не знам…

— Готова си да защитиш всеки друг в тази стая, но не и мен, така ли? — прекъсва ме Адам. — Обичаш Кенджи толкова много, че прекарваш цялото си проклето време с него…

— Той ми е приятел!

— Аз съм приятелят ти!

— Не — отричам аз. — Не си.

Адам се тресе целият, стиснал ръце в юмруци.

— Не мога да повярвам какво чувам.

— Скъсахме, Адам. — Гласът ми е равен. — Скъсахме още преди месец.

— Да — съгласява се Адам. — Скъсахме, защото каза, че ме обичаш. Защото каза, че не искаш да ме нараниш.

— Така е — отвръщам му. — Не искам да те нараня. Никога не съм го искала.

— А какво си мислиш, че правиш сега? — изкрещява той.

— Вече не знам как да говоря с теб — казвам му, клатейки глава. — Не разбирам…

— Вярно е, не разбираш нищо — тросва ми се той. — Не разбираш мен, не разбираш себе си и не разбираш, че се държиш като наивна хлапачка, позволила на един психопат да промие мозъка ѝ.

Времето сякаш спира.

Всичко, което искам да кажа сега, и всичко, което някога съм искала да кажа, започва да приема форма, строполява се на пода и се изправя лека-полека. Параграфи и параграфи започват да градят стени около мен, редят се плътно един до друг, подравняват се двустранно, свързват се и се преплитат един в друг, заприщвайки всички изходи към външния свят. Всеки интервал между всяка неизречена дума се покатерва нагоре и пада в отворената ми уста, спуска се надолу по гърлото ми и потъва в гърдите ми, изпълвайки ме с толкова празнота, че очаквам всеки момент да се понеса из въздуха.

Дишам.

Тежко.

Някой се прокашля.

— Така, добре, много съжалявам, че се намесвам — казва Уорнър, докато пристъпва напред, — но, Джулиет, трябва да тръгвам. Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

Замръзвам.

— ИЗЧЕЗВАЙ! — провиква се Адам. — Махай се от къщата ми, лайно такова. И да не си се върнал.

— Е — казва Уорнър, килвайки глава към мен. — Забрави. Май нямаш избор. — Подава ми ръка. — Ще ме придружиш ли?

— Никъде няма да я водиш — обръща се срещу него Адам. — Джулиет няма да тръгне с теб, нито ще се съюзява с теб. А сега да те няма.

— Адам. СПРИ! — Гласът ми е по-гневен, отколкото съм очаквала, но вече не мога да се сдържам. — Не ми трябва разрешението ти. Нямам намерение да живея така. Отказвам да се крия вече. Не е нужно да идваш с мен… не е нужно дори да ме разбираш. — Казвам му. — Но ако ме обичаше, нямаше да заставаш на пътя ми.

Уорнър се усмихва.

Адам забелязва това.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — напада го Адам.

— В никакъв случай — отвръща Уорнър. — Джулиет няма нужда от помощта ми. И може ти самият да не го осъзнаваш, но за всички останали е очевидно, че вече си загубил битката, Кент.

Адам кипва.

Хвърля се напред, готов да замахне с юмрук, и всичко се случва толкова бързо, че имам време само да ахна, преди да чуя силното изпращяване.

Юмрукът на Адам е застинал на сантиметри от лицето на Уорнър, уловен в дланта му.

Адам е онемял от смайване, цялото му тяло се тресе от внезапно запратената по него енергия. Уорнър се привежда към лицето на брат си и прошепва:

— Не е добра идея да ме нападаш, глупак такъв — после блъсва юмрука му с такава мощ, че Адам полита назад, намирайки за кратко равновесие точно преди да се строполи на земята.

Става веднага. Втурва се през стаята. Още по-бесен.

Кенджи успява да го хване.

Адам крещи на Кенджи да го пусне, да спре да се бърка, а Кенджи завлича Адам до отсрещната стена и го притиска към нея. Смогва някак да отвори входната врата и го издърпва със себе си навън.

Вратата се затръшва след тях.