Възпламени ме

Трийсет и седма глава

— Не ми каза какво мислиш за плана ми.

С Уорнър току-що сме се върнали в стаята му, а той още не ми е проронил и дума. Стои до вратата, водеща към кабинета му, приковал очи в пода.

— Не знаех, че те интересува мнението ми.

— Разбира се, че ме интересува.

Докосвам ръката му.

Уорнър се вцепенява. Застанал е неподвижно, вперил поглед в пръстите ми върху предмишницата му.

— Моля те — прошепвам аз. — Не искам отношенията ни да са такива. Искам да си говорим. Да се опознаем истински… да бъдем приятели…

От гърлото на Уорнър се изтръгва странен звук. Той се отдръпва, оставяйки известно разстояние помежду ни.

— Старая се, скъпа. Но не знам как да съм ти просто приятел.

— Не е нужно да е всичко или нищо — опитвам да му кажа. — Може да има стъпки между едното и другото… просто ми трябва време да те видя като… различен човек…

— Именно там е въпросът. — Гласът му изтънява. — Трябва ти време да ме видиш като различен човек. Трябва ти време да ме възприемеш по друг начин.

— Защо ти се струва толкова странно…

— Защото не съм различен човек — заявява твърдо той. — Същият съм, какъвто съм бил винаги, и никога не съм опитвал да се променя. Недоразбрала си ме, Джулиет. Сметнала си ме за нещо, каквото не съм, но вината не е моя. Не съм се променял и няма да се променя…

— Напротив, променен си.

Той стисва челюсти.

— Доста дръзко от твоя страна да говориш така уверено за нещо, което ти е съвършено непонятно.

Преглъщам сухо.

Уорнър пристъпва толкова близо до мен, че буквално ме е страх да помръдна.

— Веднъж ме обвини, че не знам нищо за любовта — казва той. — Но грешеше. Вероятно ме виниш, задето те обичам твърде силно. — Очите му горят със зелен, леден пламък. — Но поне аз не залъгвам собственото си сърце.

— Това ли смяташ, че правя? — прошепвам.

Уорнър свежда очи. Не отговаря.

— Не разбираш едно обаче — казвам му аз с пресекващ глас. — Дори не познавам сърцето си вече. Още не знам как да опиша чувствата си, трябва ми време за това. Ти искаш повече на момента, но точно сега се нуждая от приятел…

Уорнър изтръпва видимо.

— Аз нямам приятели — казва той.

— Защо отказваш дори да опиташ?

Той поклаща глава.

— Защо? Защо не си дадеш шанс да…

— Защото ме е страх — отвръща накрая той с разтреперан глас, — че приятелството ти ще ме убие.

Още стоя замръзнала намясто, когато вратата на кабинета му се затръшва зад него.