Възпламени ме

Шейсет и четвърта глава

Уорнър седи в единия ъгъл на залата. Адам — в другия. И двамата са ни помолили да им дадем малко време.

И двамата се взират в Джеймс.

Джеймс, който още е свит на малка хъркаща топка.

Адам изглежда омаломощен, но не и сломен. Грохнал от умора, но не и съсипан. Изглежда някак освободен. Веждите му са отпуснати. Юмруците му вече не са стиснати. Лицето му е спокойно, по-спокойно, отколкото съм го виждала от доста време насам.

Изглежда облекчен.

Сякаш е очаквал тежкото бреме, което е носел на плещите си, да го убие един ден. Мислел е, че споделяйки тази истина с Уорнър, ще си навлече доживотна война с чисто новия си биологичен брат.

Но Уорнър не се ядоса ни най-малко. Дори не се разстрои.

Просто се смая до невероятна степен.

Един баща, разсъждавам аз. Трима братя. Двама, които едва не се избиха един друг, и всичко това заради света, в който са отраснали. Заради купищата лъжовни думи, с които са ги засипвали.

Думите са като семена, мисля си аз, засадени в сърцата ни в най-крехка възраст.

Вкореняват се в нас, докато растем, навлизайки надълбоко в душите ни. Добрите думи виреят успешно. Те процъфтяват и се загнездват уютно в сърцата ни. Усукват стеблата си около гръбнака ни, подсигурявайки ни опора, когато сме най-нестабилни; вкопават краката ни здраво в земята, когато сме най-неуверени. Лошите думи обаче ни карат да линеем. Стеблата ни загъмжават от вредители и загниват, докато накрая не оставаме кухи отвътре, готови да приемем интересите на другите вместо нашите собствени. Принудени сме да ядем плодовете, родени от същите тези думи, живеейки в плен на клони, усукващи се около гърлата ни, задушаващи ни дума по дума.

Не знам как Адам и Уорнър ще разкрият новината на Джеймс. Може би няма да му кажат, докато не достигне възраст, в която ще е способен да преодолее шока от подобно откритие за корените си. Не знам как ще реагира Джеймс, като научи, че баща му е масов убиец и ужасен човек, унищожил всеки живот, до който се е докоснал.

Не.

Може би е най-добре Джеймс да не научава още.

Може би за момента е достатъчно, че Уорнър знае.

Намирам известна болезнена красота в това, че в рамките на една седмица Уорнър загуби майка си, но намери двама братя. И макар да разбирам защо иска да е сам в момента, не мога да възпра краката си. Няма да продумам и дума, обещавам си. Просто искам да съм с него.

Затова сядам до него на пода и облягам глава на стената. И дишам, нищо повече.

— Трябваше да ми кажеш — прошепва той.

Поколебавам се, преди да отговоря.

— Нямаш представа колко пъти ми се искаше.

— Трябваше да ми кажеш.

— Толкова много съжалявам — казвам, свеждайки глава, понижавайки гласа си. — Наистина.

Мълчание.

Още мълчание.

И тогава...

Шепот.

— Имам двама братя.

Вдигам глава. Поглеждам го.

— Имам двама братя — повтаря той с безкрайно тих глас. — А едва не убих единия.

Очите му са съсредоточени в далечна, далечна точка, събрани в изражение на болка, объркване и нещо, прилично на съжаление.

— Може би е трябвало сам да се досетя — казва той. — Все пак може да те докосва. Живее в същия сектор. А и очите му винаги са ми се стрували смътно познати. Чак сега осъзнавам, че формата им е като тази на баща ми.

Той въздъхва.

— Крайно неудачно стечение на обстоятелствата — коментира той. — Имах нагласата

да го мразя цял живот.

Аз подскачам изненадано.

— Тоест… вече не го мразиш?

Уорнър свежда глава. Гласът му е толкова тих, че едва го чувам.

— Как да мразя гнева му — казва той, — при положение че отлично знам откъде произтича?

Гледам го слисано.

— Съвсем ясно си представям взаимоотношенията му с баща ми — казва Уорнър, клатейки глава. — А като добавим и факта, че е успял да съхрани човечността си по-добре от мен самия? — Пауза. — Не — продължава той, — не мога да го мразя. И ще излъжа, ако кажа, че не му се възхищавам.

Имам чувството, че всеки момент ще се разплача.

Минутите се изнизват тихо и кротко помежду ни, спирайки единствено да чуят как дишаме.

— Хайде — прошепвам накрая и хващам ръката му. — Да си лягаме.

Уорнър кимва, става на крака, но после явно размисля. Изглежда объркан. Измъчен. Поглежда към Адам. Адам отвръща на погледа му.

Двамата се взират един в друг дълго време.

— Извини ме, ако обичаш — казва ми Уорнър.

И с изумление наблюдавам как прекосява стаята. Адам моментално скача на крака… предпазлив, мнителен. Но като че ли омеква с всяка следваща стъпка на Уорнър.

Двамата застават лице в лице и Уорнър проговаря.

Адам стяга челюсти. Свежда поглед.

Кимва с глава.

Уорнър продължава да говори.

Адам преглъща тежко. Кимва отново.

После вдига очи.

Погледите им се срещат за един дълъг момент. После Уорнър слага ръка върху рамото на Адам.

Сигурно сънувам.

Двамата си разменят още по няколко думи, след това Уорнър се завърта на пета и си тръгва.