Възпламени ме

Седемдесет и втора глава

Гласът на Кенджи ме връхлита като юмрук в гърлото.

Нямам време дори да мигна, преди нещо да ме блъсне в стената.

Гърбът ми. Нещо не е наред с гърба ми. Болката е толкова нетърпима, че се питам дали не е счупен. Зашеметена съм и мислите ми се точат бавно, вие ми се свят и ушите ми бучат.

Полека се изправям на крака.

И получавам още един удар, също толкова силен. Дори не знам откъде извира болката. Не мога да мигам достатъчно бързо, да се свестя за толкова дълго, че да разсея смута в главата си.

Всичко се накланя настрани.

Трябва да се отърся от това.

Достатъчно силна съм. По-силна от всичко. Неунищожима дори.

Изправям се отново.

Бавно.

Нещо ме блъсва с такава мощ, че прелитам през стаята и се удрям в стената. Свличам се на пода. Превивам се, хващам с ръце главата си и се мъча да мигам с клепачи, да разбера какво се случва.

Нямам ни най-малка представа какво може да ме напада.

С такава сила.

Нищо не би трябвало да има такова влияние върху мен. Не и толкова пъти.

Имам чувството, че някой вика името ми, но като че ли не го чувам. Всичко е толкова заглушено, толкова хлъзгаво и неуравновесено, сякаш е толкова далеч, че не мога да го достигна. Да го почувствам.

Нужен ми е нов план.

Този път не се изправям. Оставам на колене и запълзявам напред, а когато опасността ме наближава отново, опитвам да я отклоня. С всички сили изтласквам енергията си напред, но ударите в главата са ме замаяли. Вкопчвам се в енергията си с паническа ярост и макар да не помръдвам в избраната посока, поне не отлитам назад.

Опитвам да вдигна глава.

Съвсем бавно.

Пред мен няма нищо. Нито машина. Нито някоя чудовищна стихия, способна да ме нападне с такава мощ. Стремя се отчаяно да притъпя пищенето в ушите си, да избистря зрението си.

Още един удар.

Силата му заплашва да ме хвърли назад, но аз вкопавам пръсти в дървения под, закотвяйки се в него.

Ако можех, щях да изпищя. Ако ми беше останала капка живот.

Вдигам глава отново. Пак опитвам да видя какво има пред мен.

Този път пред очите ми изплуват две фигури.

Едната е на Андерсън.

Другата е на човек, когото не разпознавам.

Набит блондин с късо подстригана коса и безжизнени очи. Струва ми се смътно познат. Стои до Андерсън със самонадеяна усмивка и протегнати напред ръце.

Плясва с длани.

Само веднъж.

Нещо ме изтласква от пода и ме запраща в стената.

Звукови вълни.

Това са силови вълни, осъзнавам аз.

Андерсън си е намерил играчка.

Разтърсвам глава и опитвам отново да я прочистя, но ударите започват да ме връхлитат все по-начесто. С все по-голяма сила. Мощ. Затварям очи под натиска им и запълзявам напред, рушейки дъските на пода в отчаяния си стремеж да се задържа за някоя от тях.

Още един удар.

Жесток, право в главата.

Като че ли предизвиква взрив с всяко пляскане на ръцете си, но не взривът ме убива. Ударът не е директен. Поразява ме ударната вълна.

Отново и отново, и отново.

Знам, че единствената причина да оцелявам толкова дълго е изключителната ми сила.

Но Кенджи, сещам се веднага.

Кенджи навярно е някъде в същата стая. Той извика името ми, опита да ме предупреди. Трябва да е тук някъде, а ако аз едва издържам на това, не вярвам той да го понесе по-добре.

Сигурно е още по-зле.

Много по-зле.

Тази ужасяваща мисъл ми е достатъчна. Изпълва ме нов вид сила, свирепа, животинска мощ, която надвива тялото ми и ме изправя на крака. Успявам да понеса всеки следващ удар, всяка вълна, макар и главата ми да кънти, а ушите ми да бучат безмилостно.

И вървя напред.

Стъпка по стъпка.

Чувам изстрел. Още три. Още пет. И осъзнавам, че всичките са насочени към мен. Куршумите отскачат от тялото ми.

Русокосият мъж отстъпва назад. Опитва да се отдалечи от мен. Увеличава честотата на ударите си с надеждата да ме отклони, но вече съм стигнала твърде далеч, за да се откажа. Дори не разсъждавам, изпадам в умопомрачение и единствената ми цел е да го достигна и да го обезсиля веднъж завинаги. Нямам представа дали вече не е убил Кенджи. Нямам представа дали не ме очаква сигурна смърт. Нямам представа още колко мога да издържа.

Но трябва да опитам.

Още една стъпка, казвам си.

Вдигни крака си. А сега и стъпалото. Свий коляно.

Още малко, казвам си.

Мисли за Кенджи. Мисли за Джеймс. Мисли за обещанията, които даде на онова десетгодишно момче, казвам си. Върни Кенджи у дома. Върни себе си у дома.

Ето го. Пред теб е.

Пресягам се сякаш през мъгла и впивам пръсти в гърлото му.

И стискам.

Стискам, докато звуковите вълни не стихват.

Чувам изпращяване.

Русокосият се свлича на пода.

А аз след него.