Възпламени ме

Четирийсет и пета глава

Дните отлитат, носени от хвърчила към хоризонта.

С Уорнър вече работим заедно всяка сутрин. След собствената си тренировка и след моите упражнения с Кенджи отделя по два часа дневно за мен. Седем дни в седмицата.

Невероятен учител е.

Така търпелив. Така дружелюбен. Никога не се ядосва, никога не се оплаква, задето усвояването на някои нови умения ми отнема твърде дълго време. Най-спокойно ми обяснява логиката зад всяка подробност, всяко движение, всяка позиция. Държи да разбера действията си в дълбочина. Да вникна в информацията и да пресъздам всяко движение самостоятелно, а не просто да имитирам неговите.

Най-сетне усвоявам и друга сила, освен вродената ми.

Странно е. Не съм предполагала, че умението да удрям с юмрук може да се окаже полезно, но дори самата идея, че разбирам принципите на самозащитата, ми вдъхва допълнителна увереност.

Вече усещам всяка частица от себе си толкова по-добре.

С всяко движение изпитвам силата в крайниците си. Мога да назова всеки един от мускулите в тялото си, да ги употребявам правилно — и да злоупотребявам с тях, в случай че не направя нещо както трябва. Рефлексите ми стават все по-добри, сетивата ми се изострят. Започвам да разбирам средата, в която живея, да предвиждам опасностите, да разпознавам леките промени в езика на тялото, свидетелстващи за гняв и агресия.

И вече владея енергията си без почти всякаква трудност.

Уорнър ми донесе какви ли не неща, върху които да упражнявам унищожителната си сила. Парчета дърво и метал, стари столове и маси. Бетонни блокчета. Изобщо всякакви предмети, върху които да изпробвам способностите си. С помощта на собствената си енергия Касъл ги издига във въздуха, а от мен се очаква да ги унищожа от другия край на стаята. Първоначално ми се струваше почти невъзможно; упражнението е изключително сложно и е нужно да имам пълен контрол над себе си.

Но вече е една от любимите ми игри.

Мога да спра и да разбия всичко във въздуха. От произволно разстояние в стаята. Просто ръцете ми трябва да контролират енергията. Мога да я насочвам накъдето си пожелая, като я съсредоточавам върху дребните предмети, а за по-големите разширявам обхвата ѝ.

Вече съм способна да преместя всичко в тренировъчната зала. Нищо не ме затруднява.

Кенджи е на мнение, че ми трябва нова задача.

— Искам да я изведа навън — казва той. Говори прямо с Уорнър, и то съвсем спокойно, което до ден днешен продължава да ме изненадва. — Мисля, че е време да започнем да експериментираме с естествени материали. Тук сме много ограничени.

Уорнър поглежда към мен.

— Ти какво ще кажеш?

— Безопасно ли е? — питам аз.

— Е — отговаря той, — май вече няма значение. Така или иначе след седмица всички излизаме навън.

— Вярно е — опитвам да се усмихна аз.

Адам е нетипично мълчалив през изминалите няколко седмици.

Не знам дали е защото Кенджи е разговарял с него и го е предупредил да внимава как се държи, или просто защото най-сетне се е примирил със ситуацията. Може би е осъзнал, че между двама ни с Уорнър не се случва нищо романтично. Факт, който ме радва, но и ме разочарова.

Като че ли двамата с Уорнър сме постигнали негласно споразумение. Поддържаме цивилизовани, учудващо делови отношения, които се клатушкат на линията между приятелство и нещо неназовано до този момент.

Не бих казала, че ми харесва.

Важното е, че Адам не се бърка, когато Джеймс говори с Уорнър, и Кенджи ми разкри, че било така, защото Адам не искал да травмира братчето си, давайки му причина да живее тук в страх.

Затова Джеймс непрекъснато заговаря Уорнър.

Той е любопитно хлапе, а Уорнър е толкова потаен по природа, че естествено се е превърнал в най-интригуващата мишена за въпросите на Джеймс. Диалозите им винаги ни забавляват. Джеймс няма абсолютно никакви задръжки и проявява такава дързост в разговорите си с Уорнър, каквато никой друг не би се осмелил да вложи.

Как да не им се радва човек.

Всичко останало също върви по план. Брендън и Уинстън са се възстановили напълно, Касъл е във все по-добро настроение с всеки изминал ден, а Лили е самостоятелно момиче, на което не му трябва много, за да се развесели — макар че двамата с Иън като че ли намират един вид утеха в приятелството си.

Изглежда е напълно логично животът в изолация да сближи хората.

Като Адам и Алиа например.

Той прекарва доста време с нея напоследък и не знам как да го разбирам; възможно е помежду им да няма нищо друго освен приятелство. Но през повечето време, което прекарвам в тренировъчната зала, той седи до нея и я гледа как рисува в скицника си, задавайки ѝ въпроси от време на време.

Тя неизменно се изчервява.

Понякога ми напомня на някогашната Джулиет.

Обичам Алиа, но като ги гледам заедно, често се питам дали именно това не е искал Адам. Мило, мълчаливо, добродушно момиче, което да компенсира за всичката жестокост, на която е станал свидетел в живота си. Дори веднъж ми го беше казал. Че това обичал в мен. Добротата ми. Че съм била последното добро нещо, останало на този свят.

Май още тогава знаех, че се лъже.

Може би и той самият започва да го осъзнава.