Възпламени ме

Втора глава

Тялото ми блокира.

Костите ми, кръвта ми, мозъкът ми замръзват намясто, обзема ги внезапна, неконтролируема парализа, завладяваща така бързо тялото ми, че не успявам да си поема въздух. Хриптя, гълтайки дълбоки, напрегнати глътки кислород, а стените не спират да се въртят пред очите ми.

Уорнър ме придърпва в обятията си.

— Пусни ме — изпищявам, но само мислено, защото устните ми не функционират и сърцето ми е издъхнало, и съзнанието ми е отишло по дяволите, и очите ми… очите ми май кървят. Уорнър шепне успокоителни думи, които не чувам, и ръцете му обгръщат цялото ми тяло, мъчейки се да ми върнат самообладанието чрез физическа сила, но напразно.

Не чувствам нищо.

Уорнър ме клати напред-назад в прегръдките си, шепнейки утешително, а аз осъзнавам, че от гърлото ми се изтръгва горчив, оглушителен звук, жестока агония раздира тялото ми. Искам да проговоря, да възразя, да обвиня Уорнър, да го укоря, да го нарека лъжец, но не мога да пророня и дума, не мога да произнеса нищо друго, освен звуци, толкова окаяни, че ме карат да се срамувам от себе си. Изтръгвам се от хватката му, задъхана и превита надве, стиснала корема си.

— Адам. — Задавям се с името му.

— Джулиет, моля те…

— Кенджи. — Лицето ми е почти заровено в килима.

— Моля те, скъпа, нека ти помогна…

— Ами Джеймс? — чувам се да питам. — Той остана в базата на Пункт Омега… не искаха да го вземат…

— Всичко е унищожено — проронва бавно и тихо Уорнър. — Всичко. Изтезаваха някои от членовете на Пункт Омега, за да им издадат точното местонахождение на базата ви. После я бомбардираха.

— О, боже! — Покривам устата си с длан и впервам немигващ поглед в тавана.

— Толкова много съжалявам — казва той. — Нямаш представа колко съжалявам.

— Лъжец — процеждам отровно аз. Кипя от ярост и злоба, но не ме е грижа. — Не съжаляваш изобщо.

Поглеждам към Уорнър точно навреме, за да видя как болката просветва и угасва в очите му. Той прочиства гърлото си.

— Наистина съжалявам — повтаря той тихо, но без колебание. Взима сакото си от близката закачалка, облича го, без да каже и дума.

— Къде отиваш? — питам го, станала гузна за момент.

— Нужно ти е време да го преглътнеш и очевидно компанията ми не ти помага. Ще свърша няколко задачи, докато се почувстваш готова да поговорим.

— Моля те, кажи ми, че грешиш. — Гласът ми рухва. Дъхът ми пресеква. — Кажи ми, че има вероятност да грешиш…

Уорнър впива очи в мен за един привидно безкраен момент.

— Ако имаше дори минимална възможност да ти спестя тази болка — казва накрая, — щях да го сторя. Трябва да знаеш, че не бих го казал, ако не беше самата истина.

И именно това — прямотата му — успява да ме срине.

Защото истината е толкова непоносима, че ми се иска да ме беше пощадил с лъжа.

Не си спомням кога си е тръгнал Уорнър.

Не си спомням как си е тръгнал, нито какво ми е казал. Знам единствено, че лежа свита на пода достатъчно дълго. Достатъчно дълго сълзите ми да се превърнат в сол, достатъчно дълго гърлото ми да пресъхне, устните ми да се напукат и главата ми да затупти по-силно от сърцето ми.

Поизправям се бавно и усещам как мозъкът ми се усуква болезнено някъде в черепа ми. Успявам да се кача на леглото и да седна там все още скована, но по-малко отпреди, и притискам колене към гърдите си.

Живот без Адам.

Живот без Кенджи, без Джеймс и Касъл, и Соня, и Сара, и Брендън, и Уинстън… и всички от Пункт Омега. Всичките ми приятели — унищожени с натискането на едно копче.

Живот без Адам.

Стисвам здраво коленете си, моля се болката да отшуми.

Но тя остава.

Адам го няма вече.

Първата ми любов. Първият ми приятел. Единственият ми приятел във време, когато нямах нищо, а сега вече го няма и не знам как ме кара да се чувствам това. Странно като че ли. Не на себе си. Усещам се празна и съкрушена, и предадена, и гузна, и бясна, и отчайващо, отчайващо тъжна.

Започнахме да се отчуждаваме още когато попаднахме в базата на Пункт Омега, но вината беше изцяло моя. Адам искаше повече от мен, а аз исках той да има дълъг живот. Исках да го защитя от болката, която щях да му причиня. Опитах да го забравя, да продължа напред без него, да се подготвя за бъдеще, в което той няма да присъства.

Мислех, че ако стоя настрана от него, ще спася живота му.

Глупаво момиче.

Сълзите са нови и се ронят все по-бързо, търкалят се тихо по бузите ми и се стичат в отворената ми, задъхана уста. Раменете ми не спират да се тресат и ръцете ми постоянно се свиват в юмруци, и тялото ми се свива от болезнени спазми, и коленете ми се блъскат, и стари навици изпълзяват от кожата ми, и започвам да броя пукнатини и цветове, и звуци, и трепети… да се клатя напред-назад, напред-назад, напред-назад… и трябва да го забравя трябва да го забравя трябва трябва

Затварям очи

и дишам.

Хрипливи, тежки, дрезгави глътки въздух.

Вдишване.

Издишване.

Броя всичко.

И друг път съм се чувствала така, казвам си. Била съм и по-самотна, по-безнадеждна, по-отчаяна. И друг път съм се чувствала така, а съм оцеляла. Мога да го преживея.

Но никога досега не съм била така жестоко ограбена. Любов и надежди, приятелство и бъдеще: всичко изчезна. Ще трябва да започна отначало; отново да се изправя сама пред света. Ще трябва да направя един съдбовен избор: да се предам или да продължа напред.

Затова ставам на крака.

Главата ми се върти, мислите ми се блъскат една в друга, но аз преглъщам сълзите. Стисвам юмруци, сподавям писъците си, скътвам приятелите си дълбоко в сърцето си и

отмъщението

мисля си

никога не ми се е струвало толкова неустоимо.