Възпламени ме

Петдесет и първа глава

Кенджи ни чака в танка, когато излизаме от къщата. Успял е да го намери.

Седи на пасажерското място отново видим и не казва нито дума, докато двамата с Уорнър се качваме вътре.

Опитвам да срещна погледа му, вече готова да съчиня някоя шантава история около факта, че ми отне цял час да изведа Уорнър от къщата, но тогава Кенджи ме поглежда. Поглежда ме истински.

И аз затварям устатата си завинаги.

Уорнър не казва и думичка. Дори не диша шумно. А когато се връщаме в базата, пуска двама ни с Кенджи да излезем от танка под прикритието на невидимостта, без да пророни и звук, дори на мен. След това затваря вратата и отново се качва вътре.

Гледам го как се отдалечава, когато Кенджи пъхва ръка в моята.

Прокрадваме се през складовото хале без всякакви затруднения. Минаваме през стрелбището без препятствия. Но тъкмо преди да достигнем вратата към тренировъчната зала на Уорнър, Кенджи ме дръпва настрани.

— Влязох след теб — заявява той без увъртане. — Твърде много се забави, притесних се и те проследих. — Пауза. Тежка пауза. — Видях ви. — Продължава с тих глас. — В онази стая.

Не за пръв път днес се радвам, че не може да види лицето ми.

— Добре — прошепвам, тъй като не знам какво друго да кажа. Не знам как ще постъпи Кенджи с тази информация.

— Просто… — Той спира и си поема глътка въздух. — Просто съм объркан, разбираш ли? Не е нужно да научавам всички подробности… наясно съм, че каквото и да се случваше в онази къща, то не ми влиза в работата… но добре ли си? Нещо лошо ли е станало?

Въздъхвам. Затварям очи и казвам:

— Майка му е починала днес.

— Какво? — пита смаяно Кенджи. — Как т-така? Майка му е била там?

— Боледувала е дълго време — започват да извират от мен думите. — Андерсън я е държал заключена в онази къща, а сега я е изоставил. Оставил я е да умре. Уорнър се опитваше да ѝ помага, но вече не знаеше какво да прави. Никой не можеше да я докосва, както аз не мога да докосвам никого, и живееше в агония всеки ден. — Вече губя контрол върху себе си, не мога да сдържам чувствата си повече. — Уорнър никога не е искал да ме използва като оръжие. — Казвам му. — Измислил си го е, за да заблуди баща си. Научил е за мен случайно. Докато е търсел начин да помогне на майка си. Години наред.

Кенджи вдишва рязко.

— Нямах представа — казва той. — Дори не предполагах, че е близък с майка си.

— Не знаеш нищо за него — казвам аз и вече не ме е грижа колко отчаяно звуча. — Мислиш, че го познаваш, но се лъжеш. — Чувствам се като кървяща рана, сякаш тялото ми е било изтъркано с шкурка чак до костите.

Той не отговаря.

— Да вървим — казвам му. — Трябва ми време да се отпусна. Да помисля.

— Добре — отвръща Кенджи. Въздъхва. — Добре, разбира се.

Обръщам се да си тръгна.

— Джул — спира ме той, все още държейки ръката ми.

Изчаквам.

— Съжалявам. Много съжалявам. Не знаех.

Примигвам бързо и усещам паренето в очите си. Преглъщам горчилката, наслояваща се в гърлото ми.

— Няма нищо, Кенджи. Такава е била идеята.