Възпламени ме

Четиринайсета глава

Уорнър ме поваля на земята тъкмо когато залп от пистолетни изстрели закънтява във въздуха.

Ръцете му са под мен, притискат ме към гърдите му, тялото му брани моето от надвисналата опасност, в която сме се озовали. Сърцето ми бие толкова силно, че едва чувам как Уорнър прошепва в ухото ми:

— Добре ли си? — и ме притиска още по-силно към себе си.

Опитвам да кимна.

— Стой долу — казва ми. — Не мърдай.

Не съм имала намерение, мисля си аз.

— МАХНИ СЕ ОТ НЕЯ, БЕЗПОЛЕЗНО КОПЕЛЕ ТАКОВА…

Тялото ми се вцепенява.

Този глас. Познавам този глас.

Дочувам приближаващи се стъпки, скърцащи по снега, леда и пръстта. Уорнър разхлабва хватката си и усещам, че се пресяга за пистолета си.

— Кенджи… не… — опитвам да изкрещя, но гласът ми е заглушен от снега.

— СТАВАЙ! — изревава Кенджи, пристъпвайки все по-близо. — Стани, бъзльо!

Неприкрито изпадам в паника.

Устните на Уорнър докосват ухото ми.

— Ей сега се връщам.

И докато се обърна да възразя, вече не усещам тежестта на Уорнър върху себе си. Тялото му го няма. Изчезнало е безследно.

Изправям се на крака, завъртам се.

Очите ми намират Кенджи.

Той е замръзнал намясто, оглежда се смаяно наоколо, а аз толкова се радвам да го видя, че точно в този момент изобщо не мисля за Уорнър. Почти съм напът да се разплача. Изпищявам името на Кенджи.

Той се вторачва в мен.

Спуска се напред, преодолявайки разстоянието помежду ни, и ми се нахвърля с толкова мощна прегръдка, че едва не прекъсва кръвообращението ми.

— Мамка му, колко се радвам да те видя — казва задъхано и ме стисва още по-силно.

Вкопчвам се в него, безкрайно облекчена, безкрайно изумена. Затварям очи, неспособна да удържа сълзите си.

Кенджи се отдръпва от мен, за да ме погледне в очите с пламнало от болка и радост лице.

— Какво правиш тук, по дяволите? Мислех те за мъртва…

— А аз мислех, че ти си мъртъв!

Той млъква. Усмивката пада от лицето му.

— Къде отиде Уорнър? — пита, обхождайки с очи околността. — С него беше, нали? Кажи ми, че не откачам?

— Да… чуй какво… Уорнър ме доведе тук — казвам му, мъчейки се да говоря спокойно с надеждата да укротя гнева в очите му. — Но не идва със зло. Когато ми каза какво се е случило с Пункт Омега, не му повярвах, затова го накарах да ми докаже…

— Така значи? — избухва Кенджи и очите му лъщят от омраза, каквато не съм виждала у него досега. — Довел те е да ти се изфука какво са направили? Да ти покаже колко хора са ИЗБИЛИ! — Кенджи се откъсва от мен, разтреперан от ярост. — Каза ли ти колко деца имаше вътре? Каза ли ти колко мъже и жени бяха изтребени заради него? — Той спира запъхтяно. — Каза ли ти? — Пита отново, крещейки към небето. — ВЪРНИ СЕ, ИЗВРАТЕН БОКЛУК ТАКЪВ!

— Кенджи, не…

Но Кенджи вече го няма; изстрелял се е така бързо, че го виждам само като точка в далечината. Знам, че претърсва огромната площ за следи от Уорнър… трябва да направя нещо, трябва да го спра, но не знам как…

— Не мърдай.

Шепотът на Уорнър е в ухото ми, ръцете му държат здраво раменете ми. Опитвам да се завъртя, но той не ми позволява.

— Казах ти да не мърдаш.

— Какво п…

— Шшшш — казва той. — Никой не ме вижда.

— Какво? — Протягам шия да надникна зад себе си, но главата ми се блъсва в брадичката на Уорнър. Невидимата му брадичка.

— Не — чувам се да проронвам. — Но ти не си го докосвал…

— Гледай право напред — прошепва ми той. — Не е хубаво да те хващат, че говориш с невидими хора.

Обръщам лице напред. Кенджи вече не се забелязва никъде.

— Но как? — питам Уорнър. — Как успя да…

Уорнър свива рамене зад гърба ми.

— Чувствам се различно, откакто направихме онзи експеримент с твоята енергия. Сега, когато знам как да черпя от чужда сила, ми е по-лесно да го правя. Ето, в момента например — продължава той — имам чувството, че мога съвсем буквално да протегна ръка и да уловя енергията ти. С Кенджи не беше по-трудно. Просто се появи пред мен и инстинктът ми за оцеляване свърши останалото.

И макар че моментът не е подходящ да разсъждавам върху подобни неща, не мога да удържа паниката си. Плаши ме мисълта, че Уорнър може така лесно да увеличава диапазона на силата си. Без тренировки. Без практика.

Може да взима от енергията ми и да я използва, както сметне за добре.

Това е обезпокояващо.

Ръцете на Уорнър стисват раменете ми.

— Какво правиш? — прошепвам.

— Опитвам да ти предам от новата си сила, да направя и двама ни невидими… но като че ли не съм способен. Взема ли нечия чужда енергия, мога да я използвам, но не успявам да я прехвърля на друг. След като я освободя, тя се връща единствено при собственика си.

— Кога успя да научиш толкова много по въпроса? — питам го смаяно. — Разбрал си за това си умение едва преди няколко дни.

— Упражнявах се — отвръща той.

— Но как? С кого? — Замълчавам. — О.

— Да — потвърждава той. — Изключително съм щастлив, че ми погостува. Заради много неща. — Ръцете му освобождават раменете ми. — Боях се, че мога да те нараня със собствената ти сила. Не бях сигурен дали ще мога да я усвоя, без да я използвам срещу теб неволно. Но като че ли двамата се уравновесяваме. — Казва той. — Взема ли енергията ти, не мога да не ти я върна.

Не дишам.

— Да вървим — казва Уорнър. — Кенджи се отдалечава и няма да успея да задържа енергията му още дълго. Трябва да се махаме оттук.

— Не мога да си тръгна — казвам му. — Не мога просто да изоставя Кенджи, не и по този начин…

— Той ще иска да ме убие, скъпа моя. И макар случаят с теб да е различен, уверявам те, обикновено не мога да бездействам, когато някой цели да ми отнеме живота. Така че, ако не искаш да видиш как го застрелвам пръв, предлагам да се измъкваме оттук възможно най-бързо. Усещам, че се връща насам.

— Не. Ти върви. Тръгвай. Аз обаче оставам.

Уорнър замръзва зад мен.

— Какво?

— Върви — повтарям аз. — Чака те работа в жилищните комплекси… имаш си задачи. Тръгвай. Но аз трябва да остана. Трябва да разбера какво се е случило с останалите и да си направя план.

— Искаш да те оставя тук? — пита той с неприкрито изумление. — Завинаги?

— Да — отговарям. — Няма да ходя никъде, докато не получа някои отговори. А и си прав. Кенджи определено ще стреля по теб веднага щом те види, затова най-добре върви. Ще говоря с него, ще опитам да му обясня за случилото се. Може би ще успеете да се сработите…

— Какво?

— Не е нужно да действаме сами — казвам му. — Искаш да убиеш баща си и да свалиш Възобновителите от властта, нали?

Уорнър кимва бавно до тила ми.

— Добре. В такъв случай… — вдишвам дълбоко — …приемам предложението ти.

Уорнър се вцепенява.

— Приемеш предложението ми.

— Да.

— Разбираш ли какво говориш?

— Нямаше да го кажа, ако не бях сериозна. Не знам дали бих се справила без помощта ти.

Усещам как издишва въздуха от дробовете си, как сърцето му препуска до гърба ми.

— Но трябва да разбера кой друг е оживял — настоявам аз. — После ще можем да действаме заедно. Така ще сме по-силни, ще се борим за една и съща цел…

— Не.

— Това е единственият начин…

— Трябва да вървя — казва той и ме завърта към себе си. — Кенджи е много близо. — Пъхва нещо от твърда пластмаса в ръката ми. — Активирай този пейджър, когато си готова. Дръж го със себе си и така ще знам къде да те открия.

— Но…

— Имаш четири часа — казва той. — Ако не се свържеш с мен дотогава, ще приема, че си изпаднала в опасност, и ще дойда да те намеря. — Още държи ръката ми, притиснал малкото устройство в дланта ми. Безкрайно странно е да те докосват невидими ръце. — Разбра ли ме?

Кимвам само веднъж. Не знам накъде да гледам.

После застивам, всеки сантиметър от тялото ми се облива в горещина и студ едновременно, защото той допира устни до пръстите ми за един кратък, нежен момент, а когато ги отдръпва, се чувствам замаяна, опиянена, нестабилна на краката си.

Тъкмо започвам да си възвръщам равновесието, когато дочувам познатото електрическо тракане и осъзнавам, че Уорнър вече е подкарал танка.

А аз се питам за какво съм дала съгласието си току-що.