Всички сме се настанили на пейки в тренировъчната зала. Уорнър седи до мен и правя всичко възможно раменете ни да не се докоснат случайно.
— Така, предполагам ще действаме по приоритети? — казва Уинстън, оглеждайки групичката ни. — Трябва да спасим Соня и Сара. Въпросът е как. — Пауза. — Нямаме представа как да се доберем до главнокомандващия.
Всички поглеждат към Уорнър.
Уорнър поглежда часовника си.
— Е? — настоява Кенджи.
— Е, какво? — пита отегчено Уорнър.
— Е, няма ли да ни помогнеш? — тросва му се Иън. — Това е в твоята компетенция.
Уорнър ме поглежда за пръв път тази вечер.
— Напълно сигурна ли си, че вярваш на тези хора? — пита ме той. — На всичките до един?
— Да — отвръщам тихо. — Напълно сигурна.
— Хубаво. — Уорнър поема дълбока глътка въздух, преди да вземе думата. — Баща ми — започва със спокоен тон — се намира на кораб. Насред океана.
— На кораб? — пита изумено Кенджи. — Капитолът представлява кораб?
— Не съвсем. — Уорнър се поколебава. — Но важното е, че трябва да го примамим тук. Не можем да се бием на негова територия. Трябва да създадем усложнение, достатъчно голямо, че да бъде принуден да се върне в Сектор 45. — Тогава поглежда към мен. — Джулиет твърди, че вече има план.
Аз кимвам. Вдишвам дълбоко. Оглеждам лицата пред себе си.
— Мисля, че трябва да превземем Сектор 45.
Втрещено мълчание.
— Мисля, че заедно — продължавам аз — можем да убедим войниците да се бият на наша страна. В крайна сметка управлението на Възобновителите не е изгодно за никого освен за управниците. Войниците са уморени и гладни и навярно са постъпили в армията, защото не са имали друг избор. — Замълчавам за секунда. — Можем да вербуваме и цивилните, и войниците. Хората от целия сектор. Да ги склоним да обединят сили с нас. А и те ме познават. — Добавям аз. — Войниците. Виждали са ме… знаят на какво съм способна. А всички ни, взети заедно? — Поклащам глава. — Това ще ги смае. Ще им покажем, че сме различни. По-силни. Ще им дадем надежда… причина да се бият. А после — продължавам аз, — след като получим подкрепата им, новината ще се разчуе и Андерсън ще е принуден да се върне в сектора. Ще трябва да потуши бунта… няма да има друг избор. Върне ли се, наш е. Ще въстанем срещу него и армията му и ще победим. След това ще завземем цялата страна.
— Божичко!
Касъл се обажда пръв.
— Госпожице Ферърс — казва той, — май сериозно сте обмислили стратегията си.
Кимвам.
Кенджи ме гледа така, сякаш се чуди дали да се смее, или да аплодира.
— Какво ще кажете? — питам хората около себе си.
— Ами ако не се получи? — обажда се Лили. — Ако войниците са твърде уплашени, за да се опълчат на настоящия си водач? Ако вместо това убият теб?
— Твърде възможно е — отвръщам аз. — Но мисля, че ако сме достатъчно силни, ако деветимата обединим уменията си, войниците ще повярват, че сме способни да постигнем нещо удивително.
— Добре, но как ще разберат какви сили имаме? — пита Брендън. — Ами ако не ни повярват?
— Ще им направим демонстрация.
— Ами ако стрелят по нас? — парира Иън.
— Ще се справя и сама, ако това ви притеснява. Нямам нищо против. Преди войната Кенджи ме учеше как да увеличавам диапазона на енергията си и мисля, че ако овладея това, мога да правя доста страшни неща. Такива, с които да ги впечатля и да ги убедя да застанат на наша страна.
— Можеш да увеличаваш диапазона на енергията си? — пита Уинстън с изцъклени очи. — Тоест можеш например да изтребиш наведнъж цял куп хора, изсмуквайки жизнените им сили?
— Ъ, не — отговарям аз. — Тоест да, предполагам, че мога да го сторя и по този начин, но не говоря за това. Говоря за силата си. Не за… изсмукването…
— Чакай малко, каква сила? — учудва се Брендън. — Нали уж кожата ти е опасна?
Напът съм да отговоря, когато си спомням, че Брендън, Уинстън и Иън бяха пленени, преди да започна сериозните си тренировки. Не вярвам да знаят много за напредъка ми.
Затова започвам от началото.
— Моята… сила — казвам аз — не е свързана само с кожата ми. — Поглеждам към Кенджи. Махвам с ръка към него. — Двамата се опитвахме да разберем на какво точно съм способна и Кенджи стигна до заключението, че истинската ми енергия идва от дълбините на тялото ми, не от повърхността. Тя е в костите, кръвта и кожата ми. — Опитвам да обясня. — Истинската ми способност всъщност е нечовешка свръхсила. Кожата ми е просто един елемент от нея. — Казвам им. — Тя е най-висшата форма на енергията ми и най-странната форма на защита; сякаш тялото ми си е изградило щит. Ограда от бодлива тел, ако щете. Държи неприятелите настрана. — Едва не се разсмивам, чудейки се кога ли ми е станало толкова лесно да говоря за тези неща. Да не се чувствам неловко. — Но освен това съм достатъчно силна да разруша почти всичко. — Продължавам аз. — И то… без дори да се нараня. Бетон. Тухли. Стъкло…
— Земната повърхност — добавя Кенджи.
— Да — потвърждавам, изпращайки му усмивка. — Дори земната повърхност.
— Тя предизвика земетресение — обажда се ентусиазирано Алиа и буквално се изумявам да чуя гласа ѝ. — По време на първата битка. — Обяснява тя на Брендън, Уинстън и Иън. — Когато се опитвахме да ви спасим, момчета. Джулиет удари земята и тя се отвори. Така успяхме да се измъкнем.
Момчетата ме зяпат недоумяващо.
— Опитвам се да кажа — продължавам аз, — че ако истински се науча да разгръщам силата си и да я контролирам… знам ли. — Свивам рамене. — Сигурно ще мога да преместя цяла планина.
— Това е малко смело — хили се като горд родител Кенджи.
— Смело, но вероятно не и непостижимо — усмихвам му се в отговор аз.
— Еха — казва Лили. — Значи, можеш… да разбиваш разни работи? Всичко?
Кимвам. Поглеждам към Уорнър.
— Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не — отговаря той. Очите му са умишлено неразгадаеми.
Ставам и тръгвам към рафтовете с гири, подготвяйки се да достигна енергията си по мисловен път. Това все още е най-сложната част за мен: умението да боравя умерено със силата си.
Взимам една двайсеткилограмова гира и я отнасям до групата.
За момент се питам дали не би трябвало да ми тежи, особено при положение че теглото ѝ е наполовина на моето, но всъщност дори не го усещам.
Сядам на пейката. Оставям гирата на земята.
— Какво ще правиш с това? — пита ме Иън с опулени очи.
— Какво искаш да направя? — отвръщам аз.
— Твърдиш, че можеш просто да я счупиш надве? — пита Уинстън.
Кимвам.
— Хайде тогава — казва Кенджи. Направо подскача от вълнение. — Хайде, хайде.
Изпълнявам желанието им.
Взимам гирата и буквално я сплесквам между двете си ръце. Превръщам я в купчина смачкан метал. Двайсеткилограмова буца. После я счупвам през средата и пускам двете парчета на земята.
Пейките се разтърсват.
— Извинявайте — побързвам да кажа, оглеждайки се наоколо. — Не исках да ги хвърля така…
— Майчице! — възкликва Иън. — Това е страшно готино.
— Хайде още веднъж — казва Уинстън с грейнали очи.
— Всъщност предпочитам да не унищожава всичките ми вещи — намесва се Уорнър.
— Ей, чакай малко… — обажда се Уинстън, осъзнал нещо, гледайки Уорнър. — И ти можеш да правиш същото, нали? Можеш да взимаш силата ѝ и да я използваш по същия начин?
— Мога да взимам силите на всички ви — поправя го Уорнър. — И да правя каквото си поискам с тях.
Ужасът в стаята е напълно осезаем.
Свъсвам вежди към Уорнър.
— Моля те, не ги плаши.
Той не отговаря. Взира се неясно в какво.
— Значи, вие двамата… — опитва да намери гласа си Иън — …тоест заедно… двамата реално можете…
— Да превземем света? — Уорнър вече се взира в стената.
— Щях да кажа, че можете да смачкате доста фасони, но да, това също… предполагам — поклаща глава Иън.
— Сигурна ли си, че вярваш на този тип? — пита ме Лили, сочейки с палец Уорнър, изражението ѝ е истински, откровено тревожно. — Ами ако само те използва заради силата ти?
— Бих му поверила живота си — отвръщам тихо. — Направих го веднъж и съм готова да го сторя отново.
Уорнър ме поглежда и веднага извръща очи, за част от секундата улавям емоцията в изражението му.
— Така, да се изясним — казва Уинстън. — Планът ни в общи линии е да привлечем войниците и цивилните граждани на Сектор 45 да се бият на наша страна?
Кенджи кръстосва ръце.
— Да, май ще се перчим като пауни с надеждата да ни харесат достатъчно, че да се чифтосат с нас.
— Отврат — намусва се Брендън.
— Колкото и шантаво звучене да му придаде Кенджи току-що — казвам аз, стрелвайки укорителен поглед към него, — отговорът общо взето е "да". Можем да им подсигурим ядро, около което да се съберат. Поемаме контрола върху армията, после и върху цивилните. След това ги повеждаме в битка. И този път сформираме истинска, сериозна съпротива.
— А в случай че победите? — пита Касъл. Нетипично мълчалив е през цялото това време. — Как ще процедирате тогава?
— Какво имате предвид? — не разбирам въпроса му аз.
— Да кажем, че постигнете успех — казва той. — Че надвиете главнокомандващия. Че елиминирате него и хората му. После какво? Кой ще поеме ролята на главнокомандващ?
— Аз.
Всички в стаята ахват. Усещам как Уорнър се сковава до мен.
— Дявол да го вземе, принцесо — проронва тихо Кенджи.
— А после? — пита Касъл, съсредоточавайки цялото си внимание върху мен. — След това? — Очите му са тревожни. Уплашени почти. — Ще убиете всеки, който се изправи на пътя ви? Всички водачи на останалите сектори, на цялата ни нация? Това са още 554 войни…
— Някои ще се предадат доброволно — казвам му.
— А останалите? — пита той. — Как ще поведете държавата ни в правилната посока, при положение че току-що сте изтребили всички, които са ви се опълчили? Какво ще ви отличава от противниците ви?
— Вярвам — отговарям аз, — че съм достатъчно силна да избера правилния път. Светът ни умира. Сам казахте, че разполагаме с необходимото да върнем земите си, някогашния си начин на живот. Попадне ли властта в правилните ръце, в нашите ръце, ще можете да възродите Пункт Омега. Ще имате възможността да окажете благотворното си влияние върху земята, водата, животните и атмосферата и да спасите милиони животи, да дадете на идните поколения надежда за едно по-добро бъдеще. Длъжни сме да опитаме. — Уверявам го аз. — Не можем просто да гледаме безучастно как умират хора, след като имаме силата да променим нещо.
Стаята утихва. Никой не трепва дори.
— Дадено — обажда се Уинстън, — ще се бия с теб.
— Аз също — присъединява се Алиа.
— И аз — добавя Брендън.
— Знаеш, че съм с теб — казва Кенджи.
— Аз също — казват в един глас Лили и Иън.
Касъл поема дълбока глътка въздух.
— Може би — казва той. Обляга се назад в стола си и преплита пръсти в скута си. — Може би вие ще успеете в онова, в което аз се провалих. — Поклаща глава. — По-възрастен съм от вас с двайсет и седем години, а никога не съм имал вашата увереност, но ви разбирам. И вярвам, че казвате онова, което мислите. — Пауза. Изпитателен поглед. — Ще ви подкрепим. Но трябва да знаете, че поемате огромна, страховита отговорност. Такава, която може да даде неочакван, необратим резултат.
— Наясно съм — потвърждавам тихо.
— Добре тогава, госпожице Ферърс. Успех и нека силата бъде с вас. Светът ни е във вашите ръце.