Възпламени ме

Двайсет и втора глава

Всички моментално се струпват край Касъл, Джеймс направо се хвърля на врата му. Иън избутва всички в стремежа си да се домогне до него. Касъл се усмихва, смее се дори. Най-сетне е започнал да си възвръща стария облик.

— Добре съм — казва той. Звучи изтощен, сякаш изричането на всяка дума му коства много. — Много ви благодаря за загрижеността. Но ще се оправя. Просто ми е нужно още малко време, това е.

Погледите ни се срещат. Страх ме е да го доближа.

— Моля ви — обръща се към Алиа и Уинстън, застанали от двете му страни, — помогнете ми да стана. Искам да приветствам най-новия ни гост.

Не говори за мен.

Касъл става на крака с известна трудност, макар че всички са го наобиколили и опитват да му помогнат. Внезапно атмосферата в стаята се променя: превръща се в някак по-ведра, по-щастлива. Не бях съзнавала каква част от всеобщата скръб е била обвързана със състоянието на Касъл.

— Господин Уорнър — казва Касъл, гледайки го от другата страна на стаята. — Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас.

— Не се присъединявам към ни…

— Винаги съм знаел, че ще дойде и този ден — прекъсва го Касъл. Усмихва се лекичко. — И се радвам, че сте тук.

Уорнър едва се стърпява да не врътне очи.

— Вече може да пуснете оръжията — казва му Касъл. — Обещавам да ги наблюдавам внимателно във ваше отсъствие.

Всички вдигаме очи към тавана. Чувам въздишката на Уорнър. Изведнъж пистолетите се понасят към пода, кацайки леко върху килима.

— Чудесно — казва Касъл. — А сега, ако ме извините, мисля, че имам отчайваща нужда от дълъг душ. Дано не сметнете ранното ми оттегляне за проява на неучтивост. — Добавя той. — Просто имам силното убеждение, че ще се виждаме често през идните седмици.

Уорнър стяга челюст вместо отговор.

Касъл се усмихва.

Уинстън и Брендън помагат на Касъл да отиде до банята, а Иън изкрещява оживено, че отива да му вземе чисти дрехи. С Уорнър, Джеймс, Алиа и Лили оставаме сами в стаята.

— Джулиет? — обажда се Уорнър.

Поглеждам към него.

— Може ли да поговорим? На четири очи?

Поколебавам се.

— Използвайте моята стая — намесва се Джеймс. — Нямам нищо против.

Поглеждам го изумена, че така спокойно предлага личното си пространство на хора като мен и Уорнър; особено след изблика на брат си.

— Адам ще се оправи — уверява ме Джеймс, сякаш прочел мислите ми. — Просто е доста стресиран. Тревожи се за много неща. Мисли, че скоро ще ни свърши храната и други такива работи.

— Джеймс…

— Наистина няма проблем — казва Джеймс. — Аз ще остана с Алиа и Лили.

Надниквам към двете момичета, но лицата им не издават нищо. Алиа ми изпраща съвсем лека приятелска усмивка. Лили анализира с поглед Уорнър.

Накрая скланям с въздишка.

Влизам с Уорнър в малкия килер и затварям вратата след себе си.

Той не губи време.

— Защо караш приятелите си да се съюзят с нас? Казах ти, че не искам да работя с тях.

— Как ме намери? — отклонявам въпроса му аз. — Не съм натискала копчето на пейджъра, който ми даде.

Уорнър изучава очите ми, сключвайки проницателния си зелен поглед с моя, сякаш в търсене на улики. Интензивността му както винаги ми идва в повече, прекъсвам връзката преждевременно, обзета от чувство за нереалност.

— С елементарна дедукция — отговаря накрая той. — Кент беше единственият член на групичката ви, който има свой живот извън Пункт Омега, логично беше някогашният му дом да е единственото място, където да намерят убежище, без някой да ги заподозре. Затова и проверих първо тук. — Той поклаща леко глава. — Противно на убежденията ти, скъпа моя, не съм идиот.

— Никога не съм те имала за идиот — отговарям изненадано аз. — Смятах те за откачалка — добавям, — но не и за идиот. — Поколебавам се. — Дори мисля, че си гениален. — Признавам си. — Ще ми се да можех да разсъждавам като теб. — Отмествам поглед и го връщам върху него твърде бързо, мислейки колко ще е хубаво да се науча да държа устата си затворена.

Лицето на Уорнър се прояснява. Ъгълчетата на очите му се сбръчкват във ведра усмивка.

— Не искам да влизам в съюз с приятелите ти — повтаря той. — Не ги харесвам.

— Не ми пука.

— Само ще ни забавят.

— Ще са ни от помощ — настоявам аз. — Знам, че не одобряваш действията им в Пункт Омега, но не можеш да отречеш, че знаят как да оцеляват. Всеки от тях притежава важна сила.

— Напълно разгромени са.

— В траур са — казвам му ядосано. — Не ги подценявай. Касъл е водач по рождение. Кенджи е гений и отличен войник. Вярно, понякога се държи като идиот, но ти най-добре знаеш, че това е поза. По-умен е от всички ни, взети заедно. Уинстън и Алиа могат да изработят всичко необходимо, стига да разполагат с нужните материали; Лили има невероятна фотографска памет; Брендън манипулира електричеството, а Уинстън може да достигне всичко с разтегливите си крайници. Иън пъ… — Млъквам. — Е, Иън е… сигурна съм, че все за нещо го бива.

Уорнър се позасмива, а после усмивката му започва да се размива, докато не изчезва напълно. Чертите му се подреждат в несигурно изражение.

— Ами Кент? — пита ме накрая.

Усещам как лицето ми побледнява.

— Какво за него?

— Има ли специално умение?

Позамислям се, преди да отговоря.

— Адам е страхотен войник.

— Това ли е всичко?

Сърцето ми бие учестено. Твърде учестено.

Уорнър извръща поглед, умишлено балансирайки изражението си и тона на гласа си.

— Изпитваш чувства към него.

Не е въпрос.

— Да — смогвам да кажа. — Разбира се.

— И какви по-точно?

— Не разбирам — излъгвам аз.

Уорнър се взира в стената, стои неподвижно, а очите му не разкриват нищо от мислите му, от емоциите му.

— Обичаш ли го?

Смаяна съм.

Не мога дори да си представя какво ли му коства да ми отправи въпроса си толкова директно. Почти му се възхищавам за смелостта.

Но за пръв път не съм съвсем сигурна как да отговоря. Ако ме беше попитал преди седмица, преди две седмици, щях да отговоря на момента. Щях да знам без всякакво съмнение, че обичам Адам, и нямаше да се страхувам да го призная. Сега обаче се чудя дали изобщо знам какво е любовта, дали именно любов съм изпитвала към Адам, или просто смесица от дълбока привързаност и физическо увлечение. Защото, ако го бях обичала — ако истински го бях обичала, — щях ли сега да се колебая толкова? Щях ли с такава лекота да се отлъча от живота му? От болката му?

Безкрайно много се бях тревожила за него през изминалите няколко седмици — заради ефекта от обучението му, заради новината за баща му, — но не знам дали е било от любов, или от чувство за вина. Той изостави всичко заради мен, защото искаше да е с мен. Но колкото и да ме боли да си го призная, съзнавам, че не избягах от базата, за да съм с него. Адам не беше основната ми подбуда, не беше движещата сила.

Избягах заради себе си. Защото копнеех да съм свободна.

— Джулиет?

Тихият шепот на Уорнър ме връща в настоящето, в собственото ми съзнание, в реалността. Страх ме е да се замислям твърде дълго върху истините, които току-що открих.

Поглеждам Уорнър в очите.

— Да?

— Обичаш ли го? — повтаря въпроса си той, но по-тихо този път.

И внезапно ми се налага да изрека двете думи, които никога, никога не съм очаквала, че ще кажа.

— Не знам.

Уорнър затваря очи.

Въздъхва с видимо напрегнати рамене и челюсти и когато най-сетне ме поглежда отново, в очите му плуват истории: мисли и чувства, и сенки на неща, които не съм виждала досега. Истини, които вероятно никога няма да изрече на глас, невъзможни неща и невероятни неща, и изобилие от чувства, на каквито не вярвах, че е способен. Като че ли цялото му тяло се отпуска от облекчение.

Не познавам момчето пред себе си. Напълно чужд ми е, съвършено различен; човек, какъвто не бих опознала, ако родителите ми не се бяха отказали от мен.

— Джулиет — прошепва той.

Чак сега осъзнавам колко близо е до мен. Бих могла да притисна лице в шията му, ако поискам. Да опра длани в гърдите му, ако поискам.

Ако поискам.

— Много бих се радвал, ако дойдеш с мен — казва той.

— Не мога — отвръщам с внезапно разтуптяно сърце. — Трябва да остана тук.

— Но това не е прагматично — отбелязва той. — Трябва да си съставим план на действие. Трябва да обсъдим стратегията си… може да отнеме дни…

— Вече имам план.

Веждите му подскачат нагоре, а аз килвам глава настрани, приковавайки поглед в него, преди да се пресегна към вратата.