Възпламени ме

Шейсет и седма глава

Кенджи хваща ръката ми.

Всички останали ще вземат асансьора и ще излязат през стаята на Уорнър, но ние двамата с Кенджи ще се измъкнем незабелязано през задния изход. Важно е всички, дори войниците, да мислят, че сме в центъра на бойното поле. Не бива да се явяваме и после да изчезваме, никой не бива да забелязва отсъствието ни.

Затова изчакваме, докато приятелите ни се качват в асансьора и потеглят към горния етаж. Джеймс продължава да маха дори когато вратите се затварят.

Сърцето ми спира за миг.

Кенджи го целува за довиждане. Лепва му сочна, шумна целувка по главата.

— Ще ме прикриваш, нали? — пита го той. — Ако някой влезе тук, да го спукаш от ритници.

— Добре — съгласява се Джеймс. Смее се, за да не му личи, че плаче.

— Сериозно говоря — казва Кенджи. — Направо му смачкай фасона. Изтърви си нервите. — Той прави странни бойни движения с ръцете си. — Абе направо откачи. — Продължава. — Развилней се едно хубаво…

— Никой няма да влезе тук, Джеймс — казвам на малкия, стрелвайки кръвнишки поглед към Кенджи. — Няма да има нужда да се отбраняваш. Тук ще си в пълна безопасност. А после ние ще се върнем.

— Наистина ли? — пита той и обръща очи към мен. — Всичките ли?

Умно хлапе.

— Да — излъгвам го аз. — Ще се върнем до един.

— Добре — проронва той. Прехапва треперещата си долна устна. — Успех.

— Няма нужда от сълзи — казва му Кенджи, поемайки го в дивашка прегръдка. — Съвсем скоро ще се върнем.

Джеймс кимва.

Кенджи го пуска.

После излизаме през вратата, намираща се в стената с пистолетите.

Първата част, струва ми се, ще е най-трудна. Трябва да стигнем до пристанището пеша, защото е рисковано да открадваме танк. Дори Кенджи да успее да го направи невидим, ще трябва да го оставим на пристанището във видима форма, а това би привлякло доста нежелано внимание.

Андерсън най-вероятно се е обградил със сериозна охрана.

Движим се безмълвно. Когато Дилайло ни уведоми, че върховният щял да се позиционира на пристанището, Кенджи моментално се досети за мястото. Досетиха се и Уорнър, Адам и Касъл, както и почти всички останали… с изключение на мен.

— Прекарах известно време на един от тамошните кораби — казал беше Кенджи с усмивка. — Не много. Заради лошо поведение. Мястото ми е познато.

Затова държа ръката му и той ме води.

Май не съм усещала такъв студ досега. Толкова лед във въздуха.

Корабът прилича на малък град, толкова е гигантски, че дори не виждам другия му край. Обхождаме периметъра, преценявайки доколко трудно ще е проникването на борда.

Изключително трудно, оказва се.

Почти невъзможно.

Точно тези думи използва Кенджи.

Е, почти.

— Мамка му — казва той. — Ама че абсурд. Никога досега не съм виждал толкова засилена охрана. Всичко е задръстено. — Добавя ядосано.

И е прав. Войниците са навсякъде. На сушата. На входа на кораба. На палубата. И всички са толкова сериозно въоръжени, че направо се чувствам нелепо с двата си пистолета и кобура, пристегнат с каиши към раменете ми.

— И сега какво?

Той не отговаря веднага.

— Можеш ли да плуваш?

— Какво? Не.

— Да му се не види.

— Не можем просто да скочим в океана, Кенджи…

— Е, струва ми се, че не можем и да прелетим.

— А защо не ги преборим?

— Ума ли си загуби? Да не мислиш, че можем да надвием двеста войници? Съзнавам, че съм изумителен красавец, Джул, но не съм Брус Лий.

— Кой е Брус Лий?

— Кой е Брус Лий? — потриса се от въпроса ми Кенджи. — Божичко. Приятелството ни е невъзможно вече.

— Защо? Приятел ли ти е бил?

— Знаеш ли какво — казва той, — просто замълчи. Просто… не мога дори да разговарям с теб в момента.

— Ами тогава кажи как да се промъкнем вътре?

— Да се гръмна, ако знам. Как да разкараме всички тези здравеняци от кораба?

— О! — възкликвам аз. — О, боже. Кенджи… — Стисвам невидимата му ръка.

— Хм, това е кракът ми и ако пипнеш още малко по-нагоре, не отговарям, принцесо.

— Кенджи, мога да ги блъсна — казвам, игнорирайки коментара му. — Мога просто да ги бутна във водата. Дали ще се получи?

Мълчание.

— Е? — подканвам го аз.

— Ръката ти още е върху крака ми.

— О. — Отдръпвам я. — Та? Какво мислиш? Ще се получи ли?

— Естествено — казва Кенджи сприхаво. — Действай, ако обичаш. По-бързо.

Така и правя.

Отстъпвам назад и събирам цялата си енергия в ръцете си.

Сила — мобилизирана.

Ръце — опънати напред.

Енергия — насочена.

Махвам с ръка във въздуха, сякаш чистя маса.

И всички войници падат във водата.

Оттук изглежда почти комично. Сякаш помитам войничета играчки от бюрото си. А сега те подскачат във водата, чудейки се какво ги е сполетяло.

— Да вървим — казва внезапно Кенджи и сграбчва ръката ми. Побягваме по трийсетметровия пристан. — Не са глупави. — Добавя той. — Все някой ще задейства алармата и ще заключат вратите. Навярно имаме само минута, преди корабът да се превърне в недостъпна крепост.

Затова препускаме с всички сили.

Прекосяваме пристана и се качваме на палубата, Кенджи ме тегли за ръката. Вече сме опознали телата си до такава степен, че почти усещам присъствието му до себе си, въпреки че не мога да го видя.

— Надолу — изкрещява той и забелязвам тесен кръгъл отвор със стълба, спускаща се от ръба му. — Слизам. — Обявява той. — Ти тръгни след пет секунди!

Вече чувам сирените, виещи в далечината. Корабът е долепен до пристанището, но водата от другата му страна се шири до безкрая, потъвайки отвъд ръба на земята.

Петте секунди изтекоха.

Тръгвам надолу по стълбата след Кенджи.