Възпламени ме

Шейсет и трета глава

Отново сме седнали в кръг.

Разговаряме. Обсъждаме. Мислим и планираме. Джеймс похърква спокойно в ъгъла.

Всички сме изпаднали в състояние между вълнение и страх, но като че ли клоним към вълнението. Все пак именно към това са се стремили всички от Пункт Омега толкова години, присъединили са се към Касъл с надеждата, че един ден ще стигнат дотук.

Ще получат шанс да победят Възобновителите.

За този момент са се подготвяли през цялото това време. Дори Адам, който някак склони да обедини сили с нас, е войник. Кенджи е войник. Всички са в пикова физическа форма. Всички са бойци; даже Алиа, под чиято скромна черупка се крие много повече. Дори не мога да си представя по-стабилна група сподвижници.

— Кога смятате, че ще се появи? — пита ни Иън. — Утре?

— Може би — казва Кенджи. — Но при всички случаи не мисля, че ще му отнеме повече от два дни.

— Нали уж е на кораб? В океана? — пита Лили. — Как ще стигне дотук за два дни?

— Едва ли е на обикновен кораб — обяснява Касъл. — Предполагам, че се подвизава на борда на военен плавателен съд, оборудван със самолетна площадка. Ако нареди да му изпратят реактивен самолет, ще е тук за отрицателно време.

— Леле! — Брендън се отпуска назад върху ръцете си. — Май наистина сме в центъра на събитията, а? Върховният главнокомандващ на Възобновителите. Двамата с Уинстън така и не го видяхме с очите си, въпреки че хората му ни държаха в плен. — Той поклаща глава. Поглежда към мен. — Как изглежда?

— Изключително привлекателен е — отговарям аз.

Лили прихва в смях.

— Сериозно говоря — уверявам я. — Направо да ти призлее от хубост.

— Наистина ли? — Уинстън се пули насреща ми.

Кенджи кимва.

— Голям чаровник е.

Лили ме зяпа глуповато.

— И казваш, че името му е Андерсън? — пита Алиа.

Кимвам.

— Странно — обажда се пак Лили. — Винаги съм си мислила, че фамилията на Уорнър е Уорнър, не Андерсън. — Замисля се за секунда. — Значи, името му е Уорнър Андерсън?

— Не — отговарям аз. — Права си. Уорнър е неговата фамилия, но не и на баща му. Взел е тази на майка си. — Обяснявам. — Не е искал да го свързват с баща му.

Адам изсумтява.

Всички обръщаме погледи към него.

— Тогава какво е собственото му име? — пита Иън. — Знаеш ли?

Аз кимвам.

— И? — подканва ме Уинстън. — Какво, няма да ни кажеш ли?

— Питайте го сами — отвръщам аз. — Ако иска да знаете, ще ви го каже.

— Да, само дето няма да стане — казва Уинстън. — Нямам намерение да му задавам лични въпроси.

Опитвам да се засмея.

— Добре… а знаеш ли собственото име на Андерсън? — обръща се към мен Иън. — Или и то е тайна? Така де, цялата тази работа ми се струва много смахната. Защо им е да крият имената си?

— О — казвам аз, хваната неподготвена. — Не съм сигурна. Предполагам е защото в името се крие голяма сила. И за да отговоря на въпроса ти: не — казвам, клатейки глава, — не знам първото име на Андерсън. Не съм го питала.

— Не си пропуснала нищо — обажда се ядосано Адам. — Много е глупаво. — Приковал е поглед в обувките си. — Казва се Парис.

— Откъде знаеш?

Обръщам се и виждам Уорнър пред асансьора. Все още пиука тихо, известявайки пристигането му. Вратите се затварят с глухо тупване. Той гледа стъписано към Адам.

— Откъде знаеш? — повтаря въпроса си. Минава директно през кръга ни и сграбчва Адам за тениската, движенията му са толкова бързи, че Адам няма време да реагира.

Уорнър го приковава към стената.

За пръв път го чувам да повиши глас. Никога не съм го виждала толкова вбесен.

— Чии заповеди изпълняваш, войнико? — изкрещява в лицето му. — Кой е командирът ти?

— Не знам за какво говориш! — изкрещява му Адам. Опитва да се измъкне и Уорнър го стисва с две ръце, притискайки го още по-силно към стената.

Започва да ме обзема паника.

— Откога работиш за него? — изревава отново Уорнър. — Откога шпионираш в базата ми…

Скачам на крака. Кенджи идва зад мен.

— Уорнър — казвам аз, — моля те, той не е шпионин…

— Няма откъде да научи подобно нещо — казва ми Уорнър, без да откъсва очи от Адам. — Освен ако не е член на Върховната гвардия, но дори това е съмнително. Най-прост войник не би имал достъп до такава информация…

— Не съм Върховен гвардеец — опитва да обясни Адам, — кълна се….

— Лъжец — пресича го Уорнър, блъсвайки го силно в стената. Тениската на Адам започва да се прокъсва. — Защо са те изпратили? С каква мисия? Да ме елиминираш ли?

— Уорнър — извиквам отново с умолителен тон този път и заставам пред него. — Моля те… не служи на върховния, заклевам се…

— Как можеш да си сигурна? — Уорнър най-сетне ме поглежда, но само за секунда. — Казвам ти — продължава той, — невъзможно е да има такава информация…

— Той ти е брат — проронвам през стегнато гърло накрая. — Моля те. Брат ти е. Имате един и същ баща.

Уорнър се сковава.

Обръща се към мен.

— Какво? — прошепва.

— Вярно е — казвам му със свито сърце. — И несъмнено усещаш, че не лъжа. — Поклащам глава. — Той ти е брат. Баща ви е водел двойствен живот. Изоставил е Адам и Джеймс преди много време. След смъртта на майка им.

Уорнър пуска Адам на пода.

— Не — промълвява. Очите му не мигат. Просто се взират сляпо. Ръцете му треперят.

Обръщам към Адам парещи от емоции очи.

— Кажи му — подканвам го с отчаян тон. — Кажи му истината.

Адам не продумва.

— По дяволите, Адам, кажи му!

— Знаела си през цялото това време? — обръща се към мен Уорнър. — Знаела си, а не си ми казала нищо?

— Исках… наистина, наистина исках, но не смятах, че имам право да…

— Не — прекъсва ме той. Поклаща глава. — Не, изключено е. Как… нима е възможно? — Той вдига очи, оглежда се наоколо. — Не може…

Млъква.

Поглежда към Адам.

— Кажи ми истината. — Отива до него и като че ли е напът да го хване за раменете и да го разтърси. — Кажи ми! Имам право да знам!

И тогава всички мигове в света умират, защото се събуждат и осъзнават, че никога няма да са толкова важни, колкото този.

— Вярно е — потвърждава Адам.

Две думи, променящи света.

Уорнър отстъпва назад, вплел ръка в косата си. С другата търка очите си, челото си, прокарва я по устата си, по врата си. Диша тежко.

— Но как? — пита накрая.

И тогава...

И тогава...

Истината.

Късче по късче я изтръгва от Адам. Дума по дума. А всички ние сме безучастни свидетели, Джеймс спи, а аз онемявам, докато двама братя водят най-трудния разговор, на който някога съм присъствала.