Възпламени ме

Четвърта глава

— Какво? — Мигам бързо и не вярвам на ушите си.

— Открай време те уверявам — казва Уорнър, — че двамата ще сме отличен екип. Че само чакам да се почувстваш готова, да приемеш гнева си, силата си. Чакам този момент още от деня, в който те срещнах.

— Но ти искаше да ме използваш за целите на Възобновителите… искаше от мен да изтезавам невинни хора…

— Бъркаш.

— Моля? Какви ги говориш? Ти сам ми каза, че…

— Излъгах — свива рамене той.

Устата ми виси отворена.

— Има три неща, които трябва да знаеш за мен, скъпа. — Той пристъпва напред. — Първото е, че мразя баща си повече, отколкото някога ще си способна да проумееш. — Прокашля се. — Второто е, че съм безобразно егоистичен човек, който почти във всяка ситуация взема решения въз основа на собствените си интереси. — Той замълчава и свежда поглед. Позасмива се. — Никога не съм имал намерение да те използвам като оръжие.

Думите ми убягват.

Сядам.

Вцепенена.

— Това беше сложен план, предвиден единствено да заблуди баща ми — обяснява Уорнър. — Трябваше да го убедя, че ще си струва да инвестираме в човек като теб, че можем да те милитаризираме. И за да съм съвършено откровен с теб, до ден днешен не знам как успях. Идеята е направо абсурдна. Да вложим толкова време, пари и енергия в трансформацията на едно момиче, признато от всички за психопат, само и само за да я накараме да изтезава враговете ни? — Той поклаща глава. — Още от самото начало знаех, че ще са усилия, хвърлени на вятъра, пълна загуба на време. Съществуват къде-къде по-ефективни методи за извличане на информация от несъдействащи хора.

— Тогава защо… защо ти трябвах?

Очите му са разтърсващи с прямотата си.

— Исках да те проуча.

— Какво? — ахвам аз.

Той ми обръща гръб.

— Знаеше ли — казва толкова тихо, че трябва да напрегна слуха си, за да го чуя, — че майка ми живее в онази къща? — Поглежда към затворената врата. — Онази, в която баща ми те отведе? Където те простреля? Майка ми беше в стаята си през цялото време. Малко по-надолу по коридора от онази, в която държеше теб.

Когато не отговарям, Уорнър се обръща с лице към мен.

— Да — прошепвам. — Баща ти спомена нещо за нея.

— Така ли? — По чертите му пробягва тревога. Той побързва да прикрие емоцията. — И какво точно — подхваща, мъчейки се да звучи спокойно, — ти каза за нея?

— Че е болна — отговарям и се мразя заради трепета, който разтърсва тялото му. — Че я държи там, защото не можела да живее в комплексите.

Уорнър обляга гръб на стената, изглежда така, сякаш наистина има нужда от опората ѝ. Поема напрегната глътка въздух.

— Да — отвръща накрая. — Вярно е. Майка ми е болна. Разболя се съвсем ненадейно. — Очите му са съсредоточени в далечна точка от друг свят. — В детството ми си беше напълно здрава. — Казва той, въртейки нефритения пръстен около пръста си. — Но един ден просто… рухна. Години наред увещавах баща ми да потърси начин, да проучи има ли лечение, но него не го беше грижа. Сам трябваше да търся помощ, но с колкото и доктори да се свързах, никой не успя да я излекува. Никой — продължава той, останал почти без дъх, — не знаеше какво ѝ има. Живее в постоянна агония — казва той, — а аз винаги съм бил твърде голям егоист, за да ѝ позволя да умре.

Той вдига поглед.

— Тогава научих за теб. Чувах какви ли не истории, слухове — казва той. — И за пръв път изпитах надежда. Исках да се домогна до теб, да имам шанс да те проуча. Исках да те опозная и разбера отблизо. Защото колкото и да се бях лутал, ти беше единственият ми шанс да получа поне някакъв отговор за състоянието на майка ми. Бях отчаян. — Признава си той. — Бях готов да опитам всичко.

— Какво имаш предвид? — обръщам се към него аз. — Как е възможно човек като мен да помогне на майка ти?

Блесналите му от болка очи отново намират моите.

— Ще ти кажа как, скъпа моя. Ти не можеш да докосваш никого. А тя — въздъхва той — не може да бъде докосвана.