Възпламени ме

Трета глава

Дръж се

Не се предавай

Вдигни поглед

Бъди силна

Не се предавай

Дръж се

Изглеждай силна

Стъпи здраво на крака

Един ден може да загубя

Един ден може

да з а г у б я

оковите си

Уорнър не може да скрие изненадата си, когато влиза в стаята.

Аз вдигам очи, затварям тефтерчето в ръцете си.

— Взимам си го — обявявам.

Той мига насреща ми.

— Май си се съвзела.

Кимвам през рамо.

— Тефтерчето ми просто си седеше тук на нощната масичка.

— Да — отвръща той бавно. Внимателно.

— Взимам си го.

— Разбирам. — Още стои до врата, още е замръзнал намясто, още се пули насреща ми. — Да не би… — той разклаща глава — … извинявай, да не би да си тръгнала нанякъде?

Чак тогава осъзнавам, че вече съм преполовила пътя до вратата.

— Трябва да се измъкна оттук.

Уорнър мълчи. Прави няколко внимателни стъпки в стаята, съблича сакото си и го окачва на облегалката на един стол. Изважда три пистолета от кобура на гърба си и бавно ги подрежда на масичката, върху която бях намерила тефтерчето си. Когато най-сетне вдига поглед към мен, по лицето му се е появила лека усмивка.

Ръце в джобовете. Усмивката се разширява.

— Къде отиваш, ангелче?

— Трябва да се погрижа за някои неща.

— Така ли? — Обляга едното си рамо на стената, кръстосва ръце пред гърдите си. Не спира да се усмихва.

— Да. — Започвам да се ядосвам.

Уорнър чака. Пронизва ме с поглед. Кимва веднъж, сякаш казвайки: "Давай тогава".

— Баща ти…

— Не е тук.

— О.

Опитвам да прикрия изненадата си, но вече не знам защо съм била толкова сигурна, че Андерсън ще е тук. Това усложнява нещата.

— Сериозно ли си мислеше, че можеш просто да излезеш от тази стая — пита ме Уорнър, — да почукаш на вратата на баща ми и да му видиш сметката?

Да.

— Не.

— На лъжата краката са къси — отвръща тихо Уорнър.

Стрелвам му гневен поглед.

— Баща ми го няма — повтаря Уорнър. — Тръгна към Капитола и взе Соня и Сара със себе си.

Ахвам ужасено.

— Не.

Уорнър не се усмихва вече.

— Те… живи ли са? — питам го.

— Не знам. — Свива рамене. — Предполагам, тъй като няма да са му от полза в друго състояние.

— Живи са? — Сърцето ми затуптява така бързо, че очаквам всеки момент да получа инфаркт. — Трябва да ги измъкна… трябва да ги намеря, трябва…

— Трябва какво? — Уорнър ме наблюдава изпитателно. — Как възнамеряваш да се добереш до баща ми? Как възнамеряваш да се пребориш с него?

— Не знам! — Вече крача нервно из стаята. — Но трябва да намеря момичетата. Нищо чудно да са единствените ми живи приятели на този свят и…

Млъквам.

Завъртам се рязко с изскочило в гърлото ми сърце.

— Ами ако има и други? — прошепвам, а ме е страх дори да се надявам.

Отивам до Уорнър.

— Ако има и други оцелели? — питам го с по-висок глас този път. — Ами ако се крият някъде?

— Не ми се вярва.

— Но има шанс, нали? — Отчаяна съм. — Ако съществува дори най-смътният шанс…

Уорнър въздъхва. Прокарва пръсти през косата по тила си.

— Ако и ти беше видяла опустошението, нямаше да говориш така. Надеждата ще те срине още повече.

Коленете ми започват да поддават.

Вкопчвам разтреперани ръце в рамката на леглото и дишам тежко. Вече нищо не знам. Не знам какво се е случило с Пункт Омега. Не знам къде е Капитолът, нито как да стигна дотам. Не знам дали ще успея да се добера до Соня и Сара навреме. Но не мога да се отърся от тази изненадваща, глупава надежда, че незнайно как и други от приятелите ми са оцелели.

Защото са силни и умни.

— От толкова време се готвят за война — чувам се да казвам. — Сигурно са имали някакъв резервен план. Скривалище…

— Джулиет…

— По дяволите, Уорнър! Трябва да опитам. Трябва да ми позволиш да проуча.

— Не е добре за теб. — Отказва да посрещне погледа ми. — Опасно е да се надяваш, че някой може да е оцелял.

Взирам се в силния му мъжествен профил.

Той оглежда ръцете си.

— Моля те — прошепвам.

Той въздъхва.

— Утре или вдругиден ще трябва да посетя жилищните комплекси, за да проверя как върви възстановяването на района. — Усещам напрежение в гласа му. — Загубихме много цивилни. — Казва той. — Прекалено много. Естествено, останалите граждани са наплашени и смирени, какъвто и беше планът на баща ми. Беше им отнета и последната капка надежда за въстание.

Напрегната въздишка.

— А сега редът бързо трябва да се възстанови — продължава той. — В момента разчистват телата от улиците и ги изгарят. Ремонтират пострадалите жилищни помещения. Задължават цивилните да се върнат на работа, прехвърлят сираците на други места, а останалите деца трябва да посещават училищата в секторите си. Възобновителите — продължава той — не дават време на народа да скърби.

Помежду ни се спуска тежка тишина.

— Мога да намеря начин да те върна в Пункт Омега, докато съм на посещение в комплексите — казва Уорнър. — Мога да ти покажа последиците от случилото се. И когато видиш всичко с очите си, ще трябва да направиш своя избор.

— Какъв избор?

— Трябва да решиш какъв ще е следващият ти ход. Може да останеш с мен — казва колебливо той — или, ако така предпочиташ, да ти уредя живот извън обсега на радарите ни, някъде на нерегулирана територия. Но в такъв случай ще живееш в изолация. — Обяснява тихо. — В никакъв случай не бива да те откриват.

— О.

Тишина.

— Да — потвърждава Уорнър.

Още тишина.

— Или — казвам аз — изчезвам оттук, намирам баща ти, убивам го и се справям с последиците сама.

Уорнър се опитва да пребори усмивката си, но не успява.

Свежда поглед и се позасмива леко, а после ме поглежда право в очите. Поклаща глава.

— Какво смешно има?

— Милото ми момиче.

— Какво?

— От доста време чакам този момент.

— За какво говориш?

— Най-сетне си готова — казва той. — Най-сетне си готова да се бориш.

В тялото ми се разлива същински шок.

— Разбира се, че съм готова.

Мигновено ме връхлитат спомени за бойното поле, за ужаса от смъртоносния изстрел. Не съм забравила приятелите си, нито новата си нагласа, решимостта си да постъпвам по различен начин от тук насетне. Да направя нещо значимо. Да се боря с цялото си сърце, без капка колебание. Каквото и да се случи, каквото и да открия, вече няма връщане назад. Няма други решения.

Не съм забравила.

— Продължавам напред, ако ще да умра.

Уорнър се изсмива на глас. Като че ли е напът да се разплаче.

— Наистина ще убия баща ти — казвам му — и наистина ще разгромя Възобновителите.

Той продължава да се усмихва.

— Ще го направя.

— Знам — казва той.

— Тогава защо ми се присмиваш?

— Не ти се присмивам — казва тихо той. — Просто се питах дали ще ти е нужна помощта ми.