Кенджи ме гледа угрижено.
— Това пък какво беше?
Уинстън и Иън също ме зяпат с неприкрито учудване. Лили разопакова багажа си. Касъл ме наблюдава внимателно. Брендън и Алиа са потънали в разговор.
— Какво имаш предвид? — питам аз. Опитвам да се държа небрежно, но ми се струва, че ушите ми са порозовели.
Кенджи плясва с ръка тила си. Свива рамене.
— Да не би да сте се спречкали или нещо такова?
— Не — побързвам да отрека.
— Аха — Кенджи килва глава към мен.
— Как е Адам? — питам аз, за да сменя темата.
Кенджи въздъхва продължително, извръща поглед, потрива очи и пуска чантата си на пода. Обляга гръб на стената.
— Няма да те лъжа, Джул — казва, снижавайки глас. — Тая гадост с Кент сериозно ми бърка в здравето. Драмите ви усложняват всичко. Не беше много доволен, че искаме да си тръгнем.
— Какво? Но нали каза, че не иска да се бие повече…
— Да, и все пак — кимва Кенджи. — Очевидно от това не следва, че иска да загуби всичките си приятели наведнъж.
Поклащам глава.
— Не постъпва справедливо.
— Знам — съгласява се Кенджи. Въздъхва отново. — Както и да е, радвам се да те видя, принцесо, но съм скапан от умора. И гладен. И вкиснат. Знаеш как е. — Махва небрежно с ръка и се свлича на пода.
Крие нещо от мен.
— Какво има? — питам тихо, сядайки на пода срещу него.
Той вдига поглед към очите ми.
— Липсва ми Джеймс, ясно? Липсва ми хлапакът. — Кенджи звучи безкрайно изтощен. Направо виждам умората в очите му. — Не исках да го изоставям.
Сърцето ми моментално се свива на топка.
Разбира се.
Джеймс.
— Много съжалявам. Ще ми се да имаше начин да го вземем с нас.
Кенджи бръсва с пръст въображаеми прашинки от тениската си.
— Май е по-безопасно за него да остане там, където е — казва той, макар че видимо не вярва в нито една от думите си. — Просто ми се ще Кент да престане да се държи като дръвник.
Настръхвам.
— Всичко можеше да върви по мед и масло, ако просто се беше взел в ръце — казва Кенджи. — Ама не, трябваше да изпадне в истерии и драми. — Той въздъхва. — Толкова е емоционален, да му се не види. — Добавя внезапно. — Приема всичко толкова насериозно. Не може просто да се пусне по течението. Не може да се укроти и да продължи с живота си. Ох… знам ли. Както и да е. Просто ми се ще Джеймс да беше с нас. Липсва ми.
— Съжалявам — повтарям аз.
Лицето на Кенджи се изкривява в странна гримаса. Той махва безгрижно с ръка.
— Няма нищо. Ще ми мине.
Вдигам поглед и откривам, че всички останали са изчезнали.
Касъл, Иън, Алиа и Лили отиват към съблекалнята, а Уинстън и Брендън се разхождат из залата. Спират да обсъдят каменната стена, но не чувам какво казват.
Примъквам се по-близо до Кенджи. Опирам глава на ръцете си.
— И какво — подхваща той, — оставям те за двайсет и четири часа и двамата с Уорнър минавате от свръхдраматично гушкане към леденостудени погледи, а? — Кенджи рисува с пръст по меката настилка на пода. — Сигурно историята е интересна.
— Не бих казала.
— Сериозно ли няма да ми кажеш какво е станало? — Той вдига засегнат поглед. — Аз ти казвам всичко.
— Да, повярвах ти.
— Не ми се прави на умница.
— Какво е положението, Кенджи, наистина? — Оглеждам лицето му, вялата му усмивка. — Струваш ми се различен днес. Смачкан.
— Няма какво да ти кажа — измърморва той. — Просто ми липсва Джеймс, това е.
— Но не е само това, признай си.
Той замълчава.
Аз забивам поглед в скута си.
— Нали знаеш, че можеш да ми кажеш всичко? Ти винаги си ме изслушвал и аз съм тук, ако искаш да поговориш с някого.
Кенджи врътва очи.
— Защо трябва да ме караш да се чувствам виновен, понеже не искам да участвам в сантиментални раздумки?
— Не е вя…
— Просто… просто съм в много кофти настроение, ясно? — Той поглежда настрани. — Чувствам се странно. Някак ми се вилнее днес. Искам просто да напердаша някого без всякаква причина.
Свивам колене до гърдите си. Отпускам брадичка върху тях. Кимвам.
— Имал си тежък ден.
Той изпръхтява. Кимва и забива поглед в стената. Натиска юмрук в мекия под.
— Понякога просто ми омръзва, разбираш ли? — Взира се в юмрука си, във вдлъбнатините, които кокалчетата му образуват в мекия, гъвкав материал. — Направо ми идва до гуша. — Гласът му внезапно затихва, сякаш изобщо не говори на мен. Гърлото му се движи, очевидно от емоциите, заклещени в гърдите му. — Постоянно губя близки хора. — Казва той. — Имам чувството, че това е всеки ден. Всеки шибан ден. Дотегна ми… втръсна ми вече…
— Кенджи… — опитвам да кажа.
— Липсваше ми, Джул. — Не отлепя очи от настилката. — Ще ми се да беше с мен снощи.
— И ти ми липсваше.
— Нямам с кого друг да говоря.
— Нали уж не ти харесвало да говориш за чувствата си? — закачам го в опит да разведря обстановката.
Той не реагира.
— Просто понякога ми идва в повече. — Извръща поглед. — Прекалено много е. Дори за мен. Има дни, в които не искам да се смея. — Продължава той. — Не искам да съм забавен. Не искам да ми пука за нищо. Има дни, в които искам просто да си седна на задника и да му хвърля един рев. Цял ден да плача. — Ръцете му спират да се движат по настилката. — Откачено ли звучи? — Пита ме тихо, без да вдига поглед към мен.
Мигам и мигам заради паренето в очите ми.
— Не — казвам му. — Изобщо не звучи откачено.
Той се взира в пода.
— Контактите с теб ми се отразяват странно, Джул. Напоследък само бездействам и размишлявам върху чувствата си. Много благодаря.
Долазвам до него и го прегръщам през кръста, а той ми отвръща моментално, притискайки ме към себе си. Лицето ми е заровено в гърдите му и чувам силното туптене на сърцето му. Още страда, а аз все го забравям. Не бива да го забравям.
Ще ми се да мога да облекча болката му с прегръдката си. Да поема бремето от плещите му.
— Странно е, не смяташ ли? — пита той.
— Кое?
— Ако бяхме голи сега, вече нямаше да съм сред живите.
— Млъквай — заповядвам аз, смеейки се до гърдите му. И двамата сме с дълги ръкави и крачоли. Стига лицето и ръцете ми да не докосват кожата му, всичко е наред.
— Е, вярно е.
— И в кое смахнато измерение по-точно бих се съблякла пред теб?
— Просто отбелязвам — казва той. — Случва се какво ли не. Знае ли човек.
— Май ти трябва гадже.
— Ъ-ъ — не се съгласява той. — Трябва ми само прегръдка. От приятелката ми.
Отдръпвам се назад, за да видя лицето му. Опитвам да разчета погледа му.
— Ти си най-добрият ми приятел, Кенджи. Знаеш го, нали?
— Да, малката — ухилва ми се той. — Знам. И не мога да повярвам, че се вързах с твоя кльощав задник.
Измъквам се от ръцете му. Присвивам очи насреща му.
Той се засмива.
— Е, как е новото гадже?
Усмивката ми помръква.
— Не ми е гадже.
— Сигурна ли си? Защото главата си залагам, че Ромео нямаше да ни покани тук, ако не беше хлътнал по теб.
Забивам поглед в ръцете си.
— Може би един ден с Уорнър ще се научим да сме приятели.
— Ама ти сериозно ли? — казва шокирано Кенджи. — Мислех, че си си загубила ума по него.
Свивам рамене.
— Ами… привлича ме.
— Но?
— Но Уорнър има още много да работи върху себе си, схващаш ли?
— Хм, да — отговаря Кенджи. Въздъхва. Отпуска се назад. — Да. Схващам.
И двамата се смълчаваме за момент.
— Ама тая работа си е доста шантава — заявява Кенджи най-неочаквано.
— Какво имаш предвид? — вдигам поглед аз. — Коя част по-точно?
— Уорнър — отвръща Кенджи. — Не мога да му хвана спатиите. — Кенджи ме поглежда. Право в очите. — През цялото време, докато бях в базата, нито веднъж не го видях да говори неофициално с някого от войниците. Нито веднъж. Беше като камък, Джул. Като камък. — Повтаря той. — Не се усмихваше. Не се смееше. Не демонстрираше никакви емоции. И никога, ама никога не си отваряше устата, освен за да издаде заповед. Държеше се като същинска машина. — Казва Кенджи. — А сега? — Той посочва асансьора. — Мъжът, който излезе оттук? Който се появи в къщата вчера? Нямам никаква представа кой е. Умът ми не го побира. Направо е нереално.
— Не знаех, че е бил такъв — казвам изненадано.
— Не се ли е държал така и с теб? — пита Кенджи. — Когато дойде в базата?
— Не — отговарям. — Винаги е бил доста… оживен покрай мен. Не в добрия смисъл на думата — пояснявам аз, — а по-скоро… знам ли. Говореше много. — Умълчавам се, позволявайки на спомените да изплуват в съзнанието ми. — Даже не спираше да говори. Всъщност само това и правеше. И ми се усмихваше постоянно. — Пак замълчавам. — Мислех, че го прави нарочно. За да ми се присмива. Или да ме уплаши.
Кенджи се отпуска назад върху дланите си.
— Да, ама не.
— Хм — казвам аз, вперила поглед в неясна точка.
Кенджи въздъхва.
— Хубаво, но… ами… поне добре ли се държи с теб?
Аз свеждам очи. Заглеждам се в краката си.
— Да — прошепвам. — Много добре.
— Но двамата не сте дуо, така ли да разбирам?
Правя кисела гримаса.
— Ясно — изстрелва бързо Кенджи, вдигайки ръце. — Добре… просто ми беше любопитно. Тук никой никого не съди, Джул.
Изсумтявам.
— Друг път.
Кенджи се поотпуска.
— Знаеш ли, Адам наистина мисли, че между двама ви с Уорнър вече има нещо.
Врътвам очи.
— Адам е глупав.
— Ех, принцесо — възмущава се Кенджи. — Трябва да поговорим за езика ви…
— Адам трябва да каже на Уорнър, че са братя.
Кенджи вдига стреснат поглед.
— По-тихо — прошепва ми той. — Не бива да го казваш на всеослушание. Знаеш какво мисли по въпроса Кент.
— Според мен не е справедливо. Уорнър има право да знае.
— Защо? — пита Кенджи. — Да не мислиш, че двамата с Кент тутакси ще станат дружки?
Впивам нетрепващ, сериозен поглед в него.
— Джеймс също му е брат, Кенджи.
Тялото на Кенджи се вцепенява, лицето му става безизразно. Очите му се разширяват едва забележимо.
Килвам глава настрани. Вдигам едната си вежда.
— Аз дори не… боже — казва той. Притиска юмрук в челото си. — Дори не ми беше хрумнало.
— Не е справедливо спрямо нито един от двамата — продължавам аз. — А и мисля, че Уорнър много би се радвал да научи, че има братя. Джеймс и Адам поне са заедно. — Казвам. — Но Уорнър винаги е бил сам.
Кенджи клати глава с белязано от недоумение лице.
— Сюжетът се заплита все повече и повече — казва той. — Тъкмо си мислиш, че няма повече накъде, и изведнъж: хоп!
— Заслужава да научи, Кенджи — повтарям аз. — Не може да не си съгласен, че поне това заслужава. Негово право е. От една кръв са.
Кенджи вдига поглед. Въздъхва.
— Проклятие.
— Ако Адам не му каже — заявявам, — аз ще му кажа.
— Не би посмяла.
Впервам решителен поглед в него.
— Това е гадно, Джул. — Кенджи изглежда изненадан. — Не бива да го правиш.
— Защо ми викаш "Джул"? — става ми любопитно. — Кога ти хрумна? Вече си ми дал поне петдесет различни прякора.
Той свива рамене.
— Трябва да си поласкана.
— О, така ли? — питам аз. — Прякорите са повод за гордост, значи?
Той кимва.
— Ами тогава какво ще кажеш да ти викам Кени?
Кенджи скръства ръце. Гледа ме на кръв.
— Хич не е смешно.
Ухилвам се насреща му.
— Е, съвсем мъничко.
— А ти какво ще кажеш да наричам новото ти гадже Крал Глътналбастун?
— Не ми е гадже, Кени.
Кенджи ми стрелва предупредителен поглед. Посочва с пръст лицето ми.
— Въобще не ми е забавно, принцесо.
— Ей, не искаш ли да се изкъпеш? — питам го аз.
— Значи, смърдя, така ли?
Врътвам очи.
Той се изправя. Подушва тениската си.
— По дяволите, май наистина понамирисвам.
— Върви — казвам му. — И побързай. Имам чувството, че ни чака дълга нощ.