Възпламени ме

Двайсет и четвърта глава

Джеймс е първата ми мисъл.

Завъртам се и претърсвам стаята с поглед, надявайки се, че е добре, но се оказва, че Лили предвидливо го е отвела в спалнята му.

Всички останали са се вторачили в мен.

— Какво беше това, по дяволите? — нарушава тишината Иън.

Тримата с Брендън и Уинстън се блещят насреща ми. Алиа стои в ъгъла, обвила тялото си с ръце. Касъл явно е под душа.

Уорнър.

Той се привежда към ухото ми и прошепва тихо, за да го чуя само аз.

— Става късно, скъпа, и трябва да се връщам в базата. — Замълчава за миг. — Съжалявам, че отново ще те попитам, но сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

Вдигам поглед към очите му. Кимвам.

— Трябва да говоря с Кенджи — казвам му. — Не знам как са настроени останалите, но не искам да правя нищо без Кенджи. — Поколебавам се. — Мога — пояснявам, — ако се наложи. Но не искам.

Уорнър кимва. Измества поглед от мен и го насочва към точка зад главата ми.

— Ясно. — Свъсва леко вежди. — Надявам се някой ден да ми обясниш с какво толкова те привлича.

— Кой? Кенджи?

Още едно кимване.

— О! — казвам аз, примигвайки изненадано. — Той е най-добрият ми приятел.

Уорнър ме поглежда в очите. Вирва едната си вежда.

Отвръщам на погледа му.

— Това проблем ли е?

Той оглежда ръцете си и поклаща глава.

— Не, разбира се, че не — отговаря тихо. После се прокашля. — Е, ще се върна утре, става ли? Тринайсет — нула — нула.

— Тринайсет — нула — нула… какво?

Уорнър се засмива. Вдига поглед.

— Един часът на обяд.

— Добре.

После се взира с усмивка в очите ми. Задържа погледа си смущаващо дълго върху мен, преди да се обърне и да излезе през вратата. Без нито дума повече.

Иън ме зяпа. За пореден път.

— Аз… ъх, много съм объркан — обажда се Брендън, примигвайки. — Така… какво стана току-що? Усмихна ти се. Наистина ли ти се усмихна?

Полагам големи усилия да не откъсвам поглед от стената.

Кенджи отваря входната врата със замах.

Влиза вътре.

Сам.

— Ти — казва, сочейки ме с присвити очи. — Докарай си задника тук веднага. Трябва да си поговорим.