Възпламени ме

Петдесет и седма глава

Костюмът ми е готов.

Уорнър осигури на Алиа и Уинстън всичко необходимо за изработката му и макар да ги гледах как се трудят върху него всеки ден, не можех да си представя дори, че от толкова различни материали е възможно да се получи подобно нещо.

Прилича на змийска кожа.

Материалът е с толкова тъмен сив цвят, че изглежда почти черен, на определена светлина има златисти отблясъци. Съставните му нишки следват всяко мое движение и направо ме изумява как се съединяват и разделят, сякаш плуват по тялото ми.

Обгръща ме по леко неудобен, но и вдъхващ доверие начин, полепва плътно по мен и в началото беше малко скован, но веднага щом раздвижих ръцете и краката си, започнах да разбирам колко гъвкав е всъщност. Направо умът ми не го побира. Този костюм е по-лек дори от предишния ми, сякаш не нося нищо върху себе си, а ми се струва още по-издръжлив, по-здрав. Имам чувството, че би възпрял дори нож. Че ще остана невредима, дори да ме влачат цял километър по павирана улица.

Освен това си имам нови обувки.

Доста приличат на предишните ми, но стигат чак до прасеца, не до глезена. Имат равна, еластична подметка и ходя напълно безшумно с тях.

Този път не съм поискала ръкавици. Ръцете ми са голи.

Разхождам се напред-назад из залата и прегъвам колене от време на време, за да свикна с новата материя върху тялото си. Този костюм изпълнява различна функция от предишния. Вече не целя да скрия кожата си от света. Работата му е единствено да подпомага силата, която вече имам.

Усещам го страхотно върху себе си.

— И тези са за теб — казва ми Алиа със сияещо от радост изчервено лице. — Реших, че ще ти е нужен нов чифт. — Подава ми абсолютно същите боксове като онези, които беше изработила и първия път.

Онези, които загубих. В битката, която загубихме.

Именно те имат най-символично значение за мен. В моите очи са шанс да надделеем този път.

— Благодаря ти — отвръщам аз с надеждата, че проумява колко искрено говоря.

Поставям протекторите върху голите си кокалчета и свивам пръсти в юмрук.

Вдигам очи. Оглеждам се наоколо.

Всички погледи са вперени в мен.

— Какво ще кажете? — питам ги.

— Твоят костюм е същият като моя — нацупва се Кенджи. — Аз трябва да съм пичът с черен костюм. Защо твоят не е розов? Или жълт…

— Защото не сме шибаните Пауър Рейнджърс — обажда се Уинстън, врътвайки очи.

— Какво, по дяволите, са Пауър Рейнджърс? — сопва му се Кенджи.

— Аз пък мисля, че е супер — казва Джеймс с огромна усмивка. — Изглеждаш много по-готино отпреди.

— Да, страшна си в него — добавя Лили. — Уникален е.

— Това е най-доброто ви произведение, приятели — обръща се Брендън към Уинстън и Алиа. — Наистина. А тези джаджи за кокалчетата… — Продължава той, посочвайки ръцете ми. — Направо са… завършват костюма, бих казал. Удивителна работа.

— Прелестна сте, госпожице Ферърс — обажда се и Касъл. — Мисля, че ви стои поразяващо — и в единия, и в другия смисъл на думата.

Усмихвам му се широко.

Уорнър слага ръка на гърба ми. Привежда се до ухото ми и прошепва:

— Как смяташ, дали се съблича лесно?

И аз едва се сдържам да не погледна към него и усмивката, на която несъмнено се наслаждава за моя сметка. Ужасно е, че все още знае как да ме накара да се изчервя.

Очите ми опитват да намерят друго нещо, върху което да се съсредоточат.

Адам.

Вторачил е поглед в мен с неочаквано безпристрастно изражение. Спокойно. И за момент, за един съвсем кратък момент, зървам в него момчето, което някога познавах. Онова, в което се влюбих.

Той извръща очи.

Продължавам да се надявам, че ще е добре; разполага само с дванайсет часа да дойде на себе си. Защото тази вечер ще преговорим плана за последно.

А утре всичко започва.