Възпламени ме

Първа глава

Аз съм пясъчен часовник.

Седемнайсетте ми години са рухнали и са ме затрупали вътре в мен. Чувствам краката си пълни с пясък и залепени един за друг, съзнанието ми прелива от зрънца колебливост, от невзети, нетърпеливи решения, докато времето изтича от тялото ми.

Малката стрелка на часовник ме потупва по рамото, едно и две, три и четири, шепне ми здравей, стани, изправи се, време е

да се събудиш

да се събудиш

— Събуди се — прошепва той.

Рязка глътка въздух и съм будна, но не ставам, изненадана съм, но не и уплашена, взирам се в така съкрушително зелените очи, които сякаш знаят твърде много, твърде добре. Ейрън Уорнър Андерсън е надвесен над мен, оглежда ме с тревожни очи, ръката му е спряла във въздуха, сякаш тъкмо се е канел да ме докосне.

Отдръпва се.

Вперва облещен поглед в мен, а гърдите му се надигат и спадат.

— Добро утро — допускам аз. Не знам дали мога да вярвам на гласа си, на часа и този ден, на думите, отронващи се от устните ми, и на тялото, в което живея.

Забелязвам, че е облечен в бяла риза, наполовина натъпкана в изненадващо неизмачканите му черни панталони. Ръкавите ѝ са навити над лактите му.

Усмивката като че ли му причинява болка.

Надигам се до седнало положение и Уорнър се отдръпва, за да ми направи място.

Затварям очи, за да потуша внезапната замаяност, и си налагам да остана неподвижна, докато чувството отшуми.

Уморена съм и изнемощяла от глад, но като изключим няколкото болезнени места по тялото ми, май съм добре. Жива съм. Дишам и мигам… и се чувствам като човек… и знам причината за това.

Поглеждам го в очите.

— Ти ми спаси живота.

Простреляха ме в гърдите.

Бащата на Уорнър пусна един куршум в тялото ми и още усещам отзвука от изстрела. Ако се съсредоточа, мога да изживея наново момента, в който се случи; болката: толкова силна, толкова нетърпима; никога няма да успея да я забравя.

Вдишвам уплашено.

Най-накрая усещам познатата чуждост на тази стая и мигновено ме обзема паника, крещяща, че се будя не там, където съм заспала. Сърцето ми препуска и се отдръпвам от Уорнър, блъсвам главата си в рамката на леглото, вкопчила пръсти в чаршафите, мъчейки се да не поглеждам към твърде познатия ми полилей…

— Спокойно… — казва ми Уорнър. — Всичко е наред…

— Защо съм тук? — Паника, паника, ужас замъглява съзнанието ми. — Защо си ме върнал тук…?

— Джулиет, моля те, не ти мисля лошото…

— Тогава защо си ме довел тук? — Гласът ми започва да пресеква и се боря да го укротя. — Защо си ме върнал в тази кланица…

— Трябваше да те скрия някъде. — Той въздъхва, вдига поглед към стената.

— Какво? Но защо?

— Никой не знае, че си жива. — Обръща се към мен. — Трябваше да се върна в базата. Да се преструвам, че всичко е постарому, а не ми оставаше много време.

Прогонвам страха си и заключвам вратата след него.

Оглеждам лицето му, анализирайки търпеливия, откровен тон на гласа му. Спомням си как снощи — трябва да е било снощи — лежеше до мен в тъмното, спомням си лицето му. Спомням си колко нежен беше, грижовен и мил… той спаси живота ми. Сигурно ме е донесъл до леглото. Настанил ме е до себе си. Той трябва да е бил.

Но когато поглеждам надолу към тялото си, откривам, че съм облечена в чисти дрехи, няма кръв, няма рани — нищо подобно, и се питам кой ли ме е изкъпал, кой ли ме е преоблякъл, и се опасявам, че това също е било дело на Уорнър.

— Ти ли… — Замислям се, докосвайки ръба на ризата, в която съм облечена. — Ти ли… ами… дрехите ми…

Той се усмихва. Взира се в мен, докато бузите ми не пламват и не решавам, че го мразя съвсем мъничко, после поклаща глава. Свежда поглед към дланите си.

— Не — отговаря накрая. — Момичетата се погрижиха. Аз само те пренесох до леглото.

— Момичетата — прошепвам замаяно аз.

Момичетата.

Соня и Сара. Близначките лечителки, и те бяха тук, помогнали са на Уорнър. Помогнали са му да ме спаси, защото той е единственият човек, който може да ме докосва, единственият човек на света, способен безопасно да преведе лечебната им сила към тялото ми.

Мислите ми горят.

Къде са момичетата какво се е случило с момичетата и къде е Андерсън, и какво става с войната и о, боже, къде са Адам и Кенджи, и Касъл, и трябва да ставам-трябва да ставам-трябва да ставам от леглото и да тръгвам

но

...само помръдвам и Уорнър ме хваща. Чувствам се замаяна, нестабилна, все още имам усещането, че краката ми са закотвени към леглото, и изведнъж ми става трудно да дишам, пред очите ми започват да танцуват светли точки, прималява ми. Трябва да стана. Трябва да стана.

Не мога.

— Уорнър. — Очите ми намират трескаво лицето му. — Какво се случва? Как върви битката…?

— Моля те — казва той, хващайки раменете ми. — Не бързай така, първо трябва да хапнеш нещо…

— Кажи ми…

— Не искаш ли да хапнеш първо? Или да си вземеш душ?

— Не — чувам се да отговарям. — Искам да науча на мига.

Една секунда. Две и три.

Уорнър вдишва дълбоко. Още милион секунди. Дясната му ръка е върху лявата, върти нефритения пръстен на малкото си пръстче отново и отново, и отново, и отново.

— Всичко приключи — казва той накрая.

— Какво?

Произнасям думата, но от устните ми не излиза звук. Вцепенена съм. Мигам сляпо с очи.

— Всичко приключи — повтаря той.

— Не.

Издишвам думата, издишвам чувството си за нереалност.

Той кимва. Не е съгласен с мен.

— Не.

— Джулиет.

— Не — казвам аз. — Не. Не. Не ставай глупав. — Казвам му. — Говориш врели-некипели. — Казвам му. — Не ме лъжи, дяволите да те вземат… — Но гласът ми вече е писклив и насечен, и треперещ… и… — Не — прошепвам, — не, не, не…

Този път успявам да стана. Очите ми бързо се пълнят със сълзи и мигат, мигат, но светът е просто петно пред тях и искам да се смея, защото си мисля колко ужасно, колко красиво е, че очите ни замъгляват истината, когато нямаме сили да я понесем.

Подът е твърд.

Знам го със сигурност, защото лицето ми внезапно се озовава притиснато в него, а Уорнър се опитва да ме хване, но ми се струва, че крещя и удрям ръцете му, защото вече знам отговора. Сигурно вече знам отговора, защото погнусата кипи във вътрешностите ми, смущава ги, но въпреки това задавам въпроса си. Лежа на земята, но някак продължавам да се препъвам и дупките в съзнанието ми се разтварят още повече, и се взирам в една точка от килима на няколко метра от мен, и не съм сигурна дали изобщо съм жива, но трябва да чуя отговора му.

— Защо? — питам.

Някаква дума, глупава и елементарна.

— Защо всичко е приключило? — питам го. Вече не дишам, дори не говоря, просто изпускам букви през устните си.

Уорнър не ме поглежда.

Гледа в стената и в пода, в чаршафите и в изпъкналите кокалчета на свитите си в юмруци ръце, но не и в мен, не и в мен… и следващите му думи са толкова, толкова тихи.

— Защото са мъртви, скъпа. Всички са мъртви.