Възпламени ме

Петдесет и девета глава

Седя на ръба на леглото, облегнала лакти върху коленете си, заровила лице в дланите си.

— Готова ли си? — пита ме той.

Вдигам поглед. Изправям се. Поклащам глава.

— Дишай, миличка. — Той застава пред мен, обхваща с ръце лицето ми. Очите му са ярки, дълбоки, уравновесени и преливащи от увереност. В мен. — Великолепна си. Необикновена.

Опитвам да се засмея, но не се получава както трябва.

Уорнър опира челото си в моето.

— Няма от какво да се боиш. За какво да се тревожиш. Не тъгувай по нищо в този преходен свят — казва с ласкав глас.

Отдръпвам се леко от него и го поглеждам въпросително.

— Така оцелявам аз — продължава той. — В света ни има толкова много тъга и толкова малко щастие, че не тъгувам за нищо и взимам всяко късче щастие.

Взирам се в очите му сякаш цяла вечност.

Той се привежда към ухото ми. Понижава глас.

— Пламни, любов моя. Пламни.

Уорнър е свикал военен съвет.

По негови думи процедурата е рутинна и войниците трябва да се явят в стандартната черна униформа.

— И невъоръжени — добавя Уорнър.

Кенджи, Касъл и всички останали ще присъстват невидими, благодарение на Кенджи, но днес ще говоря само аз. Обявих им, че искам да съм водачът. Че съм готова да поема първия риск.

Такъв е планът.

Уорнър ме извежда от стаята си.

Коридорите пустеят. Патрулиращите войници ги няма, тъй като вече са в строя и очакват появата му. Чак сега започвам да проумявам какво предстои да сторя.

Защото независимо от днешната развръзка, аз показвам лицето си. Изпращам послание на Андерсън. Послание, което несъмнено ще получи.

Жива съм.

Ще използвам собствената ти армия да те заловя.

И ще те убия.

Нещо в тази мисъл ме ощастливява абсурдно.

Влизаме в асансьора и Уорнър хваща ръката ми. Аз стисвам пръстите му. Той се усмихва, гледайки право напред. И най-неусетно вече излизаме от асансьора и минаваме през друга врата, и вече сме в двора, в който съм попадала веднъж досега.

Колко е странно, че се връщам на този покрив като свободен човек, не като пленник. Без страх в сърцето. Стиснала здраво ръката на същото онова русокосо момче, което ме доведе тук и първия път.

Колко странен е светът ни.

Уорнър се поколебава, преди да излезе пред всички. Поглежда ме така, сякаш чака сигнал. Аз кимвам. И той пуска ръката ми.

Двамата пристъпваме заедно напред.