Възпламени ме

Четирийсет и втора глава

— Ще те убия.

— Не беше такъв, когато ходих да ги виждам — уверява ме Кенджи. — Кълна ти се. Беше кротък. Тъжен.

— Е, явно, като ме види, не го обземат топли спомени.

Кенджи въздъхва. Извръща поглед.

— Много съжалявам — казва той. — Наистина. Но той не лъжеше, Джул. Когато ги навестих последния път, не им бяха останали почти никакви запаси. Кент каза, че половината се били развалили, защото не забелязал, че взривът бил срутил няколко от рафтовете в килера. Някои от бурканите се били счупили, а отгоре на всичко се появили плъхове. Бяха съвсем сами. Студено е като в пещера и нямаш представа колко депресиращо беше да ги видя така, а Джеймс…

— Разбирам, Кенджи. — Въздъхвам силно. Сядам на пода. — Наистина.

Вдигам поглед, оглеждам се наоколо. Всеки се занимава с нещо. Бяга на пътеката или рисува, или прави упражнения, или вдига тежести. Май драмата ни е дотегнала на всички. Никой не иска да се занимава с нас повече.

Кенджи сяда срещу мен.

— Не може да продължава да се държи така с мен — казвам накрая. — И нямам намерение да провеждам един и същи разговор с него отново и отново. — Вдигам поглед. — Ти го доведе тук. Твоя отговорност е. Имаме три седмици до заплануваната дата, а вече изоставаме от графика. Важно е да слизам тук и да тренирам всеки ден и не искам да живея в напрежение, че може пак да избухне.

— Знам — съгласява се той. — Знам.

— Хубаво.

— А… сериозно ли говореше? — пита Кенджи. — Когато каза, че на Уорнър не пречело, че Адам е тук?

— Да. Защо?

Кенджи вдига вежди.

— Просто е… странно.

— Един ден — казвам аз — ще осъзнаеш, че Уорнър не е толкова откачен, за колкото го имаш.

— Да — отвръща Кенджи. — Или пък един ден ще успеем да препрограмираме чипа в главата ти.

— Млъквай — засмивам се аз, побутвайки го с лакът.

— Така. Ставай. Да действаме. Чака ни работа.