Двайсет и седма глава


Адам не ми обръща внимание.

Не е проронил и дума за вчерашната случка, не показва нито нотка гняв или обида. Говори с всички, смее се с Джеймс, помага със закуската. Освен това се преструва, че не съществувам.

Опитах да му кажа добро утро, а той се направи, че не ме чува. Или пък наистина не ме чу. Може би някак е научил мозъка си нито да ме чува, нито да ме вижда.

Имам чувството, че някой ме удря в сърцето.

Отново и отново.

— И какво правите по цял ден? — питам, мъчейки се да подхвана някакъв разговор.

Всички седим на пода с купи със зърнена закуска пред себе си. Събудихме се късно, затова и закусваме късно. Още никой не си е направил труда да събере одеялата, а Уорнър ще се появи след около час.

— Нищо — отговаря Иън.

— Стараем се да не умрем — добавя Уинстън.

— Адски скучно е — казва Лили.

— Защо? — пита Кенджи. — Да не си намислила нещо?

— О — казвам аз. — Не, просто… — Замислям се. — Ами, Уорнър ще пристигне след около час, така че се чудех дали…

Нещо се счупва в кухнята. Порцеланова купа. В мивката. Мръсни прибори се разхвърчават навсякъде.

Адам влиза във всекидневната.

Очите му.

— Кракът му няма да стъпи тук. — Това са първите шест думи, които Адам ми казва от началото на деня.

— Но ние вече се разбрахме — опитвам да кажа. — Ще дойде, за да…

— Това е моята къща — казва той с горящи очи. — Няма да го допусна вътре.

Взирам се в Адам, а сърцето се кани да изскочи от гърдите ми. Не бях предполагала, че може да ме погледне с омраза. С толкова много омраза.

— Кент, човече… — чувам гласа на Кенджи.

— НЕ.

— Стига де, брато, няма нужда да…

— Щом толкова много искаш да го видиш — казва ми Адам, — излез от къщата ми. Той обаче няма да стъпи тук. Никога повече.

Примигвам.

Това не се случва наистина.

— А къде да отиде? — пита го Кенджи. — На улицата ли искаш да я изпратиш? За да съобщи някой за нея и да я убият? Да не си откачил?

— Вече не давам и пет пари — казва Адам. — Може да прави каквото си иска. — Отново се обръща към мен. — Искаш да си с него? — Той посочва вратата. — Върви. Чупи си главата.

Лед разяжда тялото ми.

Ставам замаяно. Краката ми са омекнали. Кимам с глава и незнайно защо не мога да спра. Запътвам се към вратата.

— Джулиет…

Обръщам се, въпреки че Кенджи е извикал името ми, а не Адам.

— Недей да ходиш никъде — казва ми той. — Не мърдай. Това е абсурдно.

Ситуацията е излязла извън контрол. Вече не е просто спречкване. В очите на Адам гори чиста, неподправена омраза и съм толкова заслепена от чувство за нереалност, така неподготвена, че не знам как да реагирам. За нищо на света не бих си представила такова стечение на обстоятелствата, не бих повярвала, че ще се получи така.

Истинският Адам не би ме изхвърлил от дома си по този ужасен начин. Не би ми говорил така. Не и онзи Адам, когото познавах някога. Онзи Адам, когото си бях мислила, че познавам.

— Кент — подхваща отново Кенджи, — трябва да се успокоиш. Между двама им с Уорнър няма нищо, ясно? Тя просто се опитва да постъпи правилно…

Глупости! — избухва Адам. — Това са пълни глупости и много добре го знаеш. Само кретен би го отрекъл. Лъгала ме е през цялото време…

— Ама вие дори не сте заедно, човече, нямаш право да я мислиш за своя собственост…

— Не сме късали! — изкрещява Адам.

— Разбира се, че скъсахте — отвръща му гневно Кенджи. — Всеки чифт уши от Омега чу мелодрамата ви в шибания тунел. Всички знаем, че скъсахте. Затова престани да се опъваш.

— Това не се броеше — казва грубо Адам. — Още се обичахме…

— Добре, знаеш ли какво? Все ми е тая. Не ми пука. — Кенджи махва с ръка и врътва очи. — Но в момента се вихри война. Само преди няколко дни я простреляха в гърдите и едва не умря, дявол да го вземе. Не мислиш ли, че е възможно да мисли за нещо по-мащабно от вас двамата? Уорнър е шантав, но може да помогне…

— Гледа онзи психопат така, сякаш е влюбена в него — излайва насреща му Адам. — Да не мислиш, че не познавам този поглед? Че няма да разбера? Някога гледаше мен така. Познавам я… познавам я дяволски добре…

— Може би се лъжеш.

— Престани да я защитаваш!

— Дори не знаеш какви ги говориш — казва му Кенджи. — Държиш се като невменяем…

— Бях по-щастлив — казва Адам, — когато я мислех за мъртва.

— Не говориш трезво. Стига с глупостите, човече. Кажеш ли веднъж такова нещо, не можеш да го върнеш…

— О, съвсем трезво говоря — казва Адам. — Напълно, съвършено трезво. — Най-накрая обръща поглед към мен. Стисва юмруци. — Беше ми много по-добре — повтаря той, — когато те мислех за мъртва. Болеше ме много по-малко.

Стените се движат. Пред очите ми играят светли точки, мигам напосоки.

Това не се случва наистина, повтарям си непрекъснато.

Това е просто ужасен кошмар и когато се събудя, Адам отново ще е мил и сърдечен, и прекрасен. Защото той не е толкова жесток. Не и с мен. Никога.

— Точно ти ли можа да ми го причиниш? — продължава Адам. Изглежда отвратен. — Вярвах ти… казах ти неща, които трябваше да премълча… а сега най-нагло ги използваш срещу мен. Не мога да повярвам, че се държиш така. Че си се влюбила в него. Какво ти става, по дяволите? — Пита той, повишавайки глас. — Колко сбъркана трябва да си?

Страх ме е да проговоря.

Да раздвижа устни.

Страх ме е, че ако помръдна дори със сантиметър, тялото ми ще се прекърши надве и всички ще видят, че вътрешностите ми са направени не от друго, а от всички сълзи, които преглъщам в момента.

Адам поклаща глава. От гърлото му се изтръгва тъжен, неестествен смях.

— Не смееш дори да го отречеш — казва той. — Невероятно.

— Остави я на мира, Кент — намесва се внезапно Кенджи със смъртоносно остър глас. — Сериозно говоря.

— Това не ти влиза в работата…

— Държиш се като задник…

— Да не мислиш, че ми пука какво мислиш за мен? — обръща се срещу него Адам. — Нямаш право да се месиш, Кенджи. Не е казано, че трябва да я защитаваш само защото я е страх да проговори…

Имам чувството, че съм излязла от себе си. Че тялото ми се е свлякло на пода, а аз наблюдавам отстрани как Адам се превръща в съвършено различно човешко същество. Всяка дума. Всяка обида, която запраща към мен, като че ли чупи костите ми. Не след дълго от мен ще останат само кръв и туптящо сърце.

— Излизам — казва Адам. — Излизам и не искам да е тук, когато се върна.

Не плачи, повтарям си.

Не плачи.

Това не се случва наистина.

— Двамата с теб — казва ми Адам с груб, яростен глас — бяхме дотук. Край! — Изръмжава той. — Не искам да те виждам повече. Никъде по света и в никакъв случай в собствената ми къща. — Взира се в мен, а гърдите му бушуват. — Така че изчезвай. Махай се оттук, преди да съм се върнал.

Прекосява с гневни крачки стаята. Грабва палтото си. Отваря вратата.

Стените се разтърсват, когато я затръшва.


Загрузка...