Възпламени ме

Шестнайсета глава

— Кои? — питам аз със стегнато сърце. — Кои са оцелели? Как?

Кенджи въздъхва продължително и прокарва ръце през косата си, вперил поглед в точка зад мен.

— Списък с имена ли искаш — пита той, — или да ти обясня как стана?

— Искам да знам всичко.

Той кимва. Свежда поглед, смачква с крак буца сняг. Пак хваща ръката ми и продължаваме напред, двама невидими хлапаци сред нищото.

— Може да се каже — подхваща най-накрая Кенджи, — че донякъде всички трябва да сме ти благодарни, задето отървахме кожите. Защото, ако не бяхме тръгнали да те търсим, вероятно щяхме да умрем на бойното поле с всички останали.

Той се поколебава.

— С Адам почти веднага усетихме, че си изчезнала, но докато се доберем до мястото, вече беше твърде късно. Видяхме от около пет метра разстояние как те влачат към танка. — Той поклаща глава. — Не можехме просто да хукнем след теб. Стараехме се да не изядем по някой куршум.

Гласът му става по-дълбок, по-сериозен с всяка следваща дума от разказа му.

— Затова решихме да използваме друг маршрут. Да избягваме главните пътища и да стигнем до базата на врага, защото там мислехме, че те водят. Но когато се домогнахме дотам, срещнахме Касъл, Лили, Иън и Алиа, които тъкмо излизаха. Бяха изпълнили успешно мисията си; проникнали в Сектор 45 и измъкнали Уинстън и Брендън. Двамата били с единия крак в гроба, когато Касъл ги открил. — Обяснява тихо Кенджи.

Поема си рязка глътка въздух.

— Тогава Касъл ни каза какво бе дочул в базата: че войската им се мобилизира за въздушна атака над Пункт Омега. Възнамерявали да бомбардират цялата зона с надеждата, че ако използват достатъчна огнева мощ, земята ще рухне върху подземната ни база. Никой няма да успее да се измъкне и всичко, изградено през годините, ще бъде унищожено.

Усещам как се напряга до мен.

Спираме само за момент, после Кенджи отново дръпва ръката ми. Свеждам глава, за да се защитя от студа и вятъра, и събирам сили да преживея свирепия им удар и думите му.

— Явно са изкопчили информация за местонахождението на базата ни, изтезавайки наши хора, пленени на бойното поле — продължава той. — След това са ги убили. — Поклаща глава. — Знаехме, че нямаме много време, но тъй като се намирахме достатъчно близо до щабквартирата им, успях да отвлека един от танковете им. Натоварихме се и потеглихме директно към нашата база с надеждата, че ще смогнем да спасим всички. Но май дълбоко в себе си — казва той — знаехме, че планът ни няма да проработи. Самолетите вече бяха излетели. Отправяха се към целта.

Той се засмива ненадейно, но като че ли движението му причинява болка.

— И благодарение на някакво откачено чудо срещнахме Джеймс след около километър. Беше успял да се измъкне и вървеше към бойното поле. Толкова беше уплашен клетичкият, че беше подмокрил панталона си, но заяви, че му омръзнало все да го оставят у дома. Че искал да се бие рамо до рамо с брат си — казва Кенджи с напрегнат глас. — А най-шантавото беше — продължава след малко, — че ако Джеймс беше останал в базата, както му бяхме заръчали, понеже смятахме, че там ще е в безопасност, малкият щеше да умре с всички останали. — Кенджи се позасмива отново. — И това беше. Нямаше какво да направим. Просто стояхме и гледахме как пускат бомби върху трийсетгодишния ни труд, как изтребват всички твърде млади или твърде стари, за да се бият, а после избиват и хората ни на бойното поле. — Той стисва ръката ми. — Идвам тук всеки ден с надеждата, че някой ще се появи. Че ще си върнем поне нещо. — Той спира намясто и гласът му се насища с емоции. — И ето те. Направо не вярвам на шибаните си очи.

Аз стисвам пръстите му — лекичко този път — и се сгушвам до него.

— Всичко ще е наред, Кенджи. Обещавам. Няма да се разделяме вече. Ще се справим заедно.

Кенджи изважда ръката си от моята и я премята през раменете ми, придърпвайки ме по-близо до себе си. После проговаря с гальовен глас:

— Какво ти се е случило, принцесо? Струваш ми се променена.

— В лош смисъл?

— В добър — отвръща той. — Сякаш най-сетне си пораснала.

Засмивам се на глас.

— Сериозно говоря — казва той.

— Е, понякога промяната е за добро, нали така?

— Аха — съгласява се Кенджи. — Да, така си е. Та… — поколебава се той — …ще ми разкажеш ли какво ти се случи? Защото, когато те видях за последно, те тикаха на задната седалка на един танк, а тази сутрин цъфваш тук изкъпана и обута в снежнобели маратонки, и то в компанията на Уорнър. — Казва той, пускайки раменете ми, за да ме хване отново за ръка. — И не ми трябва много акъл да се досетя, че в това има нещо гнило.

Поемам си дълбока, подкрепяща глътка въздух. Странно е, че точно в този момент не мога да видя Кенджи; имам чувството, че ще излея признанията си само пред вятъра.

— Андерсън ме простреля — казвам му.

Кенджи се сковава до мен. Чувам тежкото му дишане.

— Какво?

Кимвам, макар и да знам, че не може да ме види.

— Не ме върнаха в базата. Войниците ме отведоха директно при Андерсън в една от къщите на нерегулирана територия. Май му е трябвало усамотено място — казвам на Кенджи, умишлено пропускайки информацията за майката на Уорнър. Тази тайна е твърде лична и нямам право да я разкривам. — Андерсън искаше да си отмъсти за това, което причиних на краката му. Осакатила съм го, ходеше с бастун. Но преди да усетя какво се случва, той извади пистолет и ме простреля. Право в гърдите.

— Майко мила — ахва Кенджи.

— Спомням си го кристално ясно. — Умислям се. — Какво е чувството да умреш. По-болезнено нещо не съм изпитвала през живота си. Не можех да крещя, защото дробовете ми бяха разкъсани или пълни с кръв. Не знам. Можех единствено да лежа на пода, борейки се за глътка въздух, надявайки се да умра възможно най-скоро. И през цялото време си мислех за това, че съм прекарала живота си в страх и не съм постигнала нищо. И знаех, че ако получа втори шанс, ще съм различен човек. Обещах си, че най-накрая ще загърбя страха.

— Аха, страшно сърцераздирателно — отвръща Кенджи, — но как, по дяволите, оцеля с куршум в гърдите? — Пришпорва ме той. — Трябваше да си ритнала камбаната.

— О — прокашлям се аз. — Да, ами… Уорнър ми спаси живота.

— Я стига!

Мъча се да сдържа смеха си.

— Честно — уверявам го аз и се заемам да му обяснявам за момичетата и за това как Уорнър използвал силата им, за да ме спаси. Как Андерсън ме оставил да умра и как Уорнър ме отвел в базата, скрил ме и ми помогнал да се възстановя. — И между другото — казвам на Кенджи, — Соня и Сара почти със сигурност са живи. Андерсън ги е отвел в Капитола със себе си, иска да му служат като лични лечителки. Сигурно вече ги е принудил да оправят краката му.

— Така, виж какво — Кенджи спира намясто, хваща ме за раменете. — Налага се да върнеш малко лентата, защото ме затрупваш с прекалено много информация наведнъж, а трябва да схвана нещата от самото начало и да ми изпееш абсолютно всичко. — Казва той с поизтънял глас. — Какво да разбирам, мамка му? Че момичетата са живи? И как така Уорнър е прехвърлил силата им към теб? Как е възможно това, по дяволите?

Обяснявам му.

Най-сетне му разкривам нещата, които от толкова време искам да му призная. Казвам му истината за способностите на Уорнър и за това как самият той бе пострадал пред трапезарията онази вечер. Казвам му, че Уорнър не е имал представа на какво е способен и че съм му позволила да изпробва моята енергия, докато всички останали са били в медицинското крило. Как заедно сме разбили пода.

— Мамка му! — прошепва Кенджи. — Значи, онзи задник е опитал да ме убие.

— Не беше умишлено — изтъквам аз.

Кенджи измърморва нещо грубо под носа си.

И макар да не споменавам нищо за неочакваното среднощно посещение на Уорнър в стаята ми, обяснявам на Кенджи как е успял да избяга и как Андерсън е изчакал синът му да се появи, за да ме застреля пред него. Защото Андерсън е знаел какво е отношението на Уорнър към мен, казвам му, и е искал да го накаже.

— Чакай малко — прекъсва ме Кенджи. — Разбира се, че е знаел какво е отношението на Уорнър към теб. Всички знаехме какво искаше Уорнър. Искаше да те използва за оръжие. — Казва Кенджи. — Това не би трябвало да изненадва никого. Мислех, че баща му ще се зарадва на възможността.

Вцепенявам се.

Забравих, че тази част от историята все още е тайна. Че досега не съм разкривала истината за отношенията ни с Уорнър. Защото макар и Адам навярно да е подозирал, че Уорнър проявява повече от професионален интерес към мен, не съм споменавала пред никого за интимните ми моменти с него. Нито за признанията му.

Преглъщам сухо.

— Джулиет — казва Кенджи с предупредителна нотка в гласа. — Вече няма място за потайност. Трябва да ми кажеш какво се случва.

Усещам, че се олюлявам на краката си.

— Джулиет…

— Той е влюбен в мен — прошепвам. Никога досега не съм го изричала на глас, дори пред себе си. Май се надявах, че мога да го пренебрегвам. Да го укривам. Да го разсея, така че Адам да не разбере.

— Той… чакай малко… какво?

Вдишвам дълбоко. Внезапно ме наляга умора.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — продължава Кенджи.

Поклащам глава, забравяйки, че не ме вижда.

— Леле.

— Кенджи, аз…

— Това е ааааадски шантаво. Защото открай време си знам, че Уорнър е побъркан — засмива се Кенджи. — Сега обаче нямам и капка съмнение.

Отварям рязко очи и прихвам в изумен смях. Бутвам силно невидимото му рамо.

Кенджи отново се разсмива, но в смеха му се долавя и нотка на недоумение. Поема си дълбока глътка въздух.

— Така, ясно, добре, но как разбра, че е влюбен в теб?

— Какво имаш предвид?

— Ами, така де… какво, да не би да те е поканил на среща или нещо такова? Или пък ти е подарил шоколадови бонбони и ти е написал много скапано любовно стихотворение? Уорнър не ми прилича на голям романтик, да ти кажа.

— О. — Прехапвам вътрешността на едната си буза. — Не, нямаше нищо такова.

— А какво тогава?

— Ами просто… призна си.

Кенджи спира толкова рязко, че едва не падам.

— Да бе, да.

Не знам как да отговоря на това.

— Казал ти го е? В очите? Директно?

— Да.

— Значи… значи… значи, какво, обяснил ти се е в любов… а ти? Какво му каза? — пита смаяно Кенджи. — "Благодаря"?

— Не. — Изтръпвам, спомняйки си съвсем ясно, че всъщност го прострелях първия път. — Тоест аз не… ами… не знам, Кенджи, попадам в много странно положение. Още не съм измислила как ще се справя с това. — Гласът ми спада до шепот. — Уорнър е много… краен… — Казвам и ме облива вълна от спомени, емоциите ми се сблъскват в безумен хаос. Целувките му по тялото ми. Панталоните ми, захвърлени на пода. Пламенните му признания, размекващи ставите ми.

Затварям очи и внезапно ми става горещо, внезапно се чувствам нестабилна на краката си.

— Да, и така е възможно да се опише — измърморва Кенджи, извличайки ме от унеса. Чувам въздишката му. — Значи, Уорнър още няма представа, че двамата с Кент са братя?

— Не — отвръщам моментално отрезвена.

Братя.

Братя, които се ненавиждат. Братя, които искат да се убият един друг. А аз съм впримчена по средата. Боже, накъде е тръгнал животът ми!

— Значи, и двамата могат да те докосват?

— Да. Е… не, не съвсем. Адам… не може да ме докосва. Тоест, може донякъде… — Гласът ми заглъхва. — Сложно е. Трябва да полага големи усилия и да се учи как да противодейства на моята енергия със своята. Уорнър… от друга страна… — Поклащам глава, взирайки се в невидимите си крака. — Уорнър може да ме докосва без всякакви последици. Допирът не му вреди. Просто поглъща енергията ми.

— По дяволите — казва след момент Кенджи. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. Шантава работа.

— Знам.

— Та… какво казваш… Уорнър е спасил живота ти? Умолявал е момичетата да му помогнат, за да те излекуват заедно? А после те е скрил в собствената си стая и се е грижил за теб? Хранил те е, обличал те е и ти е позволил да спиш в леглото му?

— Да.

— Аха. Ясно. Само дето ми е малко трудно да го повярвам.

— Знам — повтарям аз и този път изпуфтявам подразнено. — Но наистина не е такъв, за какъвто го имате. Знам, че изглежда побъркан, но всъщност е съвсем…

— Опа, чакай малко… да не би да го защитаваш? — Гласът на Кенджи е пропит с изумление. — Говорим за същия онзи тип, който те държа под ключ и опита да те превърне в своя военна робиня, нали така?

Клатя глава и си мечтая да можех да обясня всичко за Уорнър, без да прозвуча като наивна, лековерна глупачка.

— Не е… — Въздъхвам. — Всъщност не се е опитвал да ме използва за това… — Понечвам да обясня.

Кенджи се изсмива.

— Мътните ме взели. Май наистина му имаш доверие, а? Вярваш на всички небивалици, които е наливал в главата ти…

— Не го познаваш, Кенджи, не е честно…

— О, боже! — въздъхва той през смях. — Сериозно ли се опитваш да ми втълпиш, че не познавам човека, който ме е предвождал в толкова битки? Та той ми беше командир, дявол да го вземе! — Натъртва Кенджи. — Много добре знам какъв е…

— Не искам да споря с теб, ясно? Не очаквам от теб да разбереш…

— Ама че смешка — казва Кенджи, хриптейки от поредния пристъп на смях. — Май наистина не схващаш, а?

— Какво да схващам?

— Оооо, леле — изстрелва внезапно Кенджи. — Кент направо ще психяса. — Проточва ведро думата той. Дори се изкисква.

— Чакай малко… какво? Какво общо има Адам с всичко това?

— Осъзнаваш, че още не си ми задала нито един въпрос за него, нали? — Пауза. — Така де, току-що ти разказах цялата сага за премеждията ни, а ти все едно ми каза: "О, ясно, супер история, човече, благодарско, че ми я сподели". Нито се шашна, нито попита дали Адам не е пострадал. Не ме попита какво му се е случило, нито как е в момента, особено при положение че те мисли за мъртва… и така нататък.

Внезапно ми призлява. Спирам намясто. Умирам от срам и съвестта ме гризе-гризе-гризе.

— Вместо това се хвърляш в защита на Уорнър — продължава Кенджи. — Същият онзи, който опита да убие Адам, а ти се държиш така, сякаш ти е приятел. Сякаш е най-обикновен пич, който просто е останал неразбран. Сякаш всички останали хора на планетата са в неведение вероятно защото сме сбирщина от нападателни, завистливи задници, мразещи го заради хубавичкото му личице.

Срамът прогаря кожата ми.

— Не съм малоумна, Кенджи. Имам причина да говоря така.

— Хубаво, но аз пък си мисля, че не знаеш какво говориш.

— Все тая.

— Не ми викай "все тая"…

— Все тая — повтарям аз.

— О, боже! — казва Кенджи като че ли на въздуха. — Май това момиче държи някой да му срита задника.

— Нямаше да успееш да ми сриташ задника, дори да имах десет вместо един.

Кенджи се изсмива на глас.

— Това предизвикателство ли е?

— Не, предупреждение — отговарям аз.

— Оооооооо, значи, ме заплашваш на всичкото отгоре? Малката сополанка се е научила да отправя заплахи?

— Я да млъкваш, Кенджи.

— Я да млъкваш, Кенджи — повтаря той с лигав, подигравателен глас.

— Още колко път остава? — питам с висок, свадлив глас, опитвайки се да сменя темата.

— Почти пристигнахме — отвръща с насечени думи Кенджи.

Никой от двама ни не проговаря в следващите няколко минути.

Накрая:

— Ами… защо си извървял толкова много път? — питам го аз. — Нали уж имате танк?

— Да — отговаря Кенджи с въздишка, като че ли забравил за скандала ни. — Даже два. Кент каза, че бил откраднал един, когато сте бягали от Сектор 45, още е в гаража му.

Разбира се.

Как можах да забравя?

— Но обичам да ходя — продължава Кенджи. — Така не се притеснявам, че някой ще ме види, а и се надявам, че като вървя пеша, забелязвам неща, които не бих видял от танка. Още се надявам — казва той с напрегнат глас, — че ще намерим и други от хората ни, криещи се наоколо.

Стисвам ръката му отново и се притисвам към него.

— Аз също — прошепвам.