Възпламени ме

Шейсет и девета глава

Забивам лакът във вратата зад себе си, разбивайки дървото на хвърчащи трески. Обръщам се и продължавам да я налагам с юмруци, поваляйки я накрая с ритник, зареден от внезапен прилив на адреналин, а веднага щом осъзнавам, че съм попаднала в малък бункер без друг изход, предприемам единствената мярка, която ми хрумва на момента.

Подскачам намясто.

Кацам на пода.

И директно пропадам през него.

Строполявам се на долната палуба и успявам да се изправя на крака точно навреме. Войниците скачат след мен с бесни крясъци. Преследвана от тропот на кубинки, отварям вратата и се втурвам надолу по коридора. Отвсякъде ехтят сирени и воят им е толкова потресаващо оглушителен, че едва чувам собствените си мисли. Имам чувството, че тичам през мъгла, докато сигналните лампи рисуват червени кръгове из коридорите, а алармите пищят и кънтят, известяващи всички за нарушителя.

Вече мога да разчитам само на себе си.

С бясна скорост свивам зад още ъгли и следвам още чупки по коридорите и се мъча да установя каква е разликата между този етаж и горния. Като че ли няма такава. Струват ми се напълно еднакви, а и войниците ме преследват със същата свирепост. Вече стрелят без команда и пронизителният звук на изстрелите се сблъсква с воя на сирените. Дори не знам дали не съм оглушала вече.

Не мога да повярвам, че още не са ме улучили нито веднъж.

Струва ми се статистически невъзможно толкова много войници да нямат нито едно попадение от толкова близко разстояние. Има нещо странно в това.

Отново минавам през пода.

Този път се приземявам на крака.

Приклекнала съм и се оглеждам наоколо и тук вече откривам разлика. Коридорите са по-широки, вратите — разположени на по-голямо разстояние една от друга. Ще ми се Кенджи да беше с мен. Ще ми се да знаех какво означава това, какво сигнализира разликата между нивата. Ще ми се да знаех накъде да тръгна, откъде да започна търсенето си.

Отварям една от вратите с ритник.

Нищо.

Втурвам се напред, повалям още една.

Нищо.

Продължавам да бягам. Напред започва да ми се разкрива вътрешното устройство на кораба. Машини, тръби, стоманени греди, огромни резервоари, облаци пара. Сигурно съм избрала грешната посока.

Но нямам представа на колко нива е корабът, нито дали мога да сляза по-надолу.

Още стрелят по мен, а преднината ми е нищожна. Приплъзвам се зад тесни ъгли и вървя с долепен до стената гръб, крия се из тъмни кътчета и се моля да не ме видят.

Къде е Кенджи? питам се отново и отново. Къде е?

Нужно е да стигна до другия край на кораба. Не ми трябват котелни отделения и водни резервоари. Нещо не ми се връзва. В тази част всичко е различно. Дори вратите изглеждат по друг начин. Стоманени са, а не дървени.

За всеки случай отварям няколко от тях с ритник.

Апаратна стая, безлюдна.

Съвещателна стая, безлюдна.

Не. Трябват ми истински стаи. Големи кабинети и спални. Андерсън няма да е тук. Не би живял при газопроводите и бучащите двигатели.

Излизам на пръсти от последното си скривалище и надзъртам зад ъгъла.

Викове. Крясъци.

Още изстрели.

Отдръпвам се назад. Вдишвам дълбоко. Впрягам цялата си енергия наведнъж и решавам, че нямам друг избор, освен да изпробвам теорията на Алиа.

Изскачам иззад ъгъла и се втурвам надолу по коридора.

Бягам, препускам, както никога досега. Куршуми прелитат покрай главата ми и се сипят по тялото ми, удрят лицето ми, гърба ми, ръцете ми, а аз продължавам да бягам, продължавам да дишам, не усещам болка, не усещам страх; вкопчила съм се в енергията си като в спасително въже и не позволявам на нищо да ме спре. Минавам през стената от войници, повалям ги с лакти, отблъсквам ги от пътя си, без дори да се замислям.

Трима от тях ми се нахвърлят и опитват да ме бутнат на земята, а аз ги изтласквам назад. Единият отново се спуска напред, а аз го удрям право в лицето, усещайки как металният ми бокс счупва носа му. Друг ми налита отзад и понечва да сграбчи ръката ми, а аз улавям неговата, изпотрошавайки пръстите му в желязната си хватка, след което го стисвам за предмишницата, придърпвам го към себе си и го запращам към стената, разбивайки я с тялото му. Завъртам се към останалите, а те ме гледат със смес от паника и ужас в очите си.

— Бийте се с мен — казвам им с кипяща от ярост и адреналин кръв. — Предизвиквам ви.

Петима вдигат пистолетите си, насочват ги към лицето ми.

Стрелят.

Отново и отново, и отново, запращайки куршум след куршум към мен. Инстинктът ме подканва да се защитя, но вместо това съсредоточавам енергията си върху мъжете, върху телата им и изкривените им от гняв лица. Налага ми се да затворя очи за момент, тъй като пороят от метални парчета, разбиващи се в тялото ми, ми пречи да виждам. А когато съм готова, доближавам юмрук до гърдите си, усещам прилива на сила и я запращам напред, помитайки седемдесет и пет войници така, сякаш са направени от кибритени клечки.

Поемам си дъх.

Оглеждам сцената пред себе си с бушуващи гърди и препускащо сърце и усещам покоя сред суматохата; примигвам отново и отново, заслепена от проблясващите червени светлини на сигналната лампа, и откривам, че войниците са неподвижни. Живи са, но в безсъзнание. Позволявам си да сведа поглед за един-единствен миг.

В следващия съм обградена.

Куршуми. Стотици куршуми. Локва от куршуми около краката ми. Отскачат от костюма ми.

От лицето ми.

Вкусвам нещо студено и твърдо в устата си и го изплювам в дланта си. Прилича на смачкано парче метал. Сякаш е било твърде крехко за противник като мен.

Хитро малко куршумче, помислям си.

И побягвам.