Възпламени ме

Петдесет и пета глава

Когато слизам от асансьора и влизам в кабинета на Уорнър, всички светлини са изключени. Цялото помещение е потопено в мастилена тъмнина и на очите ми са им нужни няколко секунди да привикнат към мрака. Обхождам на пръсти кабинета, издирвайки собственика му, но не го откривам.

Отправям се към спалнята.

Уорнър седи на ръба на леглото. Захвърлил е палтото си на пода, обувките — също. Стои мълчаливо, отпуснал ръце в скута си, вперил поглед в отворените си нагоре длани, сякаш търсейки нещо неоткриваемо.

— Ейрън? — прошепвам аз, пристъпвайки напред.

Той вдига глава. Поглежда ме.

И нещо в мен се пръсва на парчета.

Всеки прешлен на гръбнака ми, всяко кокалче на пръстите ми, капачките на коленете ми и двете ми тазобедрени стави. Сега съм просто купчина кости на пода и никой друг не го знае… освен мен. Аз съм счупен скелет с туптящо сърце.

Издишай, казвам си.

Издишай.

— Толкова много съжалявам — са първите думи, които проронвам.

Той кимва. Става на крака.

— Благодаря ти — отвръща, без да ме поглежда, и излиза през вратата.

Аз тръгвам по петите му през спалнята и влизам с него в кабинета. Извиквам името му.

Той спира пред съвещателната маса, обърнат с гръб към мен, стиснал с ръце ръба ѝ.

— Моля те, Джулиет, не и тази вечер, не мога…

— Прав беше — казвам накрая. — Бил си прав от самото начало.

Той се обръща бавно към мен.

Взирам се в очите му внезапно вцепенена. Изведнъж ме обзема паника, обзема ме тревога, обзема ме увереност, че ще объркам нещо, но може би само това ми остава — да объркам нещо, — защото повече не мога да го държа в себе си. Имам да му казвам толкова много неща. Неща, които съм се страхувала да призная и пред него, и пред себе си.

— За какво? — Зелените му очи са огромни. Уплашени.

Притисвам пръсти към устата си, защото все още се боя да проговоря.

Толкова много неща правя с устните си, като се замисля.

Вкусвам и докосвам, и целувам, и съм ги притисвала към най-нежните кътчета на кожата му, и съм изричала обещания, и съм лъгала, и съм докосвали чужди животи — всичкото това с тези две устни и думите, извиращи през тях, формите и звуковете, които образуват. Но точно в този момент устните ми предпочитат Уорнър просто да прочете мислите ми, защото истината е, че живеех с надеждата никога да не ми се налага да ги изричам на глас.

— Наистина те искам — казвам му с разтреперан глас. — Искам те толкова силно, че направо се плаша.

Виждам раздвижването в гърлото му, усилията, които полага, за да остане неподвижен. Очите му са в смут.

— Излъгах те — рукват главоломно думите ми. — Онази нощ. Когато ти казах, че не искам да бъда с теб. Излъгах. А ти беше прав. Страхувах се. Не смеех да призная истината дори пред себе си и се чувствах толкова виновна, задето предпочитах теб, задето копнеех да съм с теб всяка секунда от живота си, въпреки че всичко наоколо рухваше. Бях объркана заради чувствата си към Адам, заради собствената си идентичност и не знаех какво правех… и се държах глупаво. — Казвам аз. — Държах се глупаво и несъобразително и опитах да прехвърля вината на теб, нараних те така жестоко. — Опитвам да дишам. — И толкова много съжалявам.

— Какво… — Уорнър мига бързо. Гласът му е крехък, неравен. — Какво ми казваш в момента?

— Обичам те — прошепвам аз. — Обичам те такъв, какъвто си.

Уорнър ме гледа така, сякаш най-внезапно е оглушал и ослепял.

— Не — проронва той. Едничка прекършена, прекършена дума. Съвсем немощен звук. Той клати глава и извръща поглед от мен, оплита ръка в косата си и обръщайки се към масата, повтаря: — Не. Не, не…

— Ейрън…

— Не — казва той, докато отстъпва назад. — Не, не знаеш какво говориш…

— Обичам те — повтарям му. — Обичам те и те искам, и те исках още тогава. — Казвам му. — Исках те толкова силно и продължавам да те искам, искам те и в този момент…

Всичко спира.

Времето спира.

Светът спира.

Всичко спира за мига, в който той прекосява стаята и ме взима в обятията си, и ме приковава към стената, и аз се въртя, и стоя неподвижно, и дори не дишам, но съм жива, толкова жива, толкова истински жива...

и той ме целува.

Дълбоко, жадно. Ръцете му са около кръста ми и диша така тежко, и ме вдига във въздуха, и краката ми се увиват около бедрата му, и устните му целуват шията ми, гърлото ми, и той ме оставя на ръба на съвещателната маса.

Едната му ръка е под врата ми, другата е под тениската ми и пръстите му милват гърба ми, и внезапно бедрото му се озовава между краката ми, и ръката му се плъзва към свивката на коляното ми, и повдига крака ми, придърпва ме към тялото му, и когато откъсва устни от моите, дишам толкова бързо, главата ми се върти бясно, но не го пускам.

— Вдигни ги — казва задъхано. — Вдигни ръцете си.

Правя го.

Той повдига тениската ми. Изхлузва я през главата ми. Хвърля я на пода.

— Легни назад — казва ми, дишайки учестено, и ме слага да легна на масата, докато ръцете му се плъзват надолу по гръбнака ми… и още по-надолу. Разкопчава копчето на дънките ми. Ципа им. Казва: — Вдигни бедрата си, скъпа моя. — И вплита пръсти в колана на дънките и ластика на бельото ми едновременно. И ги сваля наведнъж.

Аз ахвам.

Лежа върху масата му единствено по сутиен.

В следващия момент и той изчезва.

Ръцете му се плъзват нагоре по краката ми и по вътрешните страни на бедрата ми и устните му се отправят надолу към гърдите ми, и той смачква нищожното ми самообладание и всяка частица от здравия ми разум, и цялата горя, вкусвам цветове и звуци, каквито не съм подозирала, че съществуват. Главата ми е опряна в масата, а ръцете ми стискат раменете му, и той е горещ, нежен и някак ненаситен, и аз се мъча да не изкрещя, а той вече се спуска надолу по тялото ми, вече е избрал къде да ме целуне. Как да ме целуне.

И няма намерение да спира.

Губя разсъдъка си. Губя думите си и способността си да мисля свързано. Секундите се сливат в минути, сърцата ни изнемощяват, ръцете ни се вкопчват жадно и се препъвам в планета, и вече не знам нищо, не знам нищо, защото никога нищо няма да е сравнимо с този момент. Никога нищо няма да ме накара да изживея това, което изживявам сега.

Вече нищо не е от значение.

Нищо, освен този момент и устните му по тялото ми, ръцете му по кожата ми, целувките му по недокосвани места, докарващи ме до абсолютна, неприкрита лудост. Изкрещявам и се вкопчвам в него, умирайки и някак връщайки се към живота в същото време… със същия дъх.

Той е на колене.

Преглъщам стона, заклещен в гърлото ми, а той ме вдига и ме отнася до леглото. Вече е върху мен, целува ме със страст, която ме кара да се питам как така още не съм умряла и не съм пламнала… и не съм се събудила от този сън. Той обхожда с ръце тялото ми само за да ги върне върху лицето ми, и ме целува веднъж, два пъти, и зъбите му улавят долната ми устна само за секунда, и аз го държа с все сила, обгръщам с ръце врата му, и прокарвам пръсти през косата му, и го придърпвам към себе си. Вкусът му е неустоим. Толкова горещ и толкова неустоим и постоянно опитвам да изрека името му, но дори не намирам време да си поема дъх, камо ли да произнеса цяла дума.

Отлепям го от себе си и го избутвам нагоре.

Опитвам да разкопчая ризата му с треперещи, слепи пръсти, но накрая губя търпение и просто я разкъсвам, и копчетата ѝ се разхвърчават навсякъде, и дори не ми остава време да я изхлузя от тялото му, преди той да ме придърпа в скута си. Обвива краката ми около ханша си и ме накланя назад, докато не усещам възглавниците под главата си, после се надвесва над мен, обхващайки лицето ми с длани, и палците му са две скоби около устата ми, и той се притиска към мен, и ме целува, целува ме, докато времето не рухва около нас и главата ми не потъва в забвение.

Целувката му е пламенна, невероятна.

Такава целувка вдъхновява звездите да изплуват на небето и да озарят света. Такава целувка отнема цяла вечност и нито миг. Ръцете му покриват двете страни на лицето ми и той се отдръпва назад само за да ме погледне в очите, и гърдите му се вълнуват, и той проронва:

— Имам чувството, че сърцето ми ще избухне.

И повече отвсякога ми се иска да можех да улавям моменти като тези и да ги изживявам отново и отново до края на дните си.

Защото това...

Това е всичко.