Възпламени ме

Петдесет и шеста глава

Уорнър спи цяла сутрин.

Не се събуди за тренировка. Не се събуди за душ. Не се събуди за нищо. Просто лежи по корем, обвил с ръце възглавницата си.

Аз съм будна от 8:00 и го гледам от два часа.

Обикновено става в пет и половина. Понякога и по-рано.

Притеснявам се, че може да е пропуснал доста важни неща. Не знам дали не е имал срещи и други ангажименти. Не знам дали не е съсипал графика си, спейки до толкова късно. Не знам дали някой няма да дойде, за да го провери. Нямам представа.

Знам само, че не искам да го будя.

Снощи будувахме до много късно.

Спускам пръсти надолу по гърба му, все още объркана от думата ПЛАМНИ, татуирана върху кожата му, и уча очите си да възприемат белезите му като нещо различно от доказателствата за изтезание, търпяно цял живот. Не мога да понеса покъртителната истина. Сгушвам се до него, отпускам лице върху гърба му и го прегръщам силно. Докосвам с устни гръбнака му. Усещам дишането му… така равномерно. Така спокойно.

Уорнър се размърдва съвсем лекичко.

Аз сядам в леглото.

Той се обръща бавно по гръб все още сънен. Потрива с юмрук очите си. Примигва няколко пъти. После ме вижда.

И се усмихва.

Сънлива, сънлива усмивка.

И аз му се усмихвам. Имам чувството, че някой ме е отворил и ме е напълнил със слънце. Никога досега не съм виждала Уорнър сънен. Никога не съм се будила в обятията му. Никога не съм го виждала в друго състояние освен бодър и нащрек.

Сега обаче изглежда почти ленив.

Безкрайно очарователен е.

— Ела тук — казва, протягайки ръце към мен.

Аз пропълзявам в прегръдката му и се сгушвам в него, а той ме притиска силно към себе си. Целува ме по главата. Прошепва:

— Добро утро, миличка.

— Хубаво звучи — проронвам тихо с усмивка на уста, макар и да знам, че не може да я види. — Харесва ми да ме наричаш "миличка".

Той се засмива и раменете му се разтърсват в ритъм със смеха. Пак се обръща по гръб и отпуска ръце от двете страни на тялото си.

Боже, колко добре изглежда без дрехи.

— Не съм спал по-непробудно през целия си живот — казва тихо. Усмихва се със затворени очи. По двете му бузи се появяват трапчинки. — Чувството е много странно.

— Доста време поспа — казвам му, преплитайки пръсти с неговите.

Той надниква към мен с едно око.

— Така ли?

Кимвам.

— Късничко стана. Вече е десет и половина.

Той се сковава до мен.

— Сериозно?

Кимвам отново.

— Не исках да те будя.

Той въздъхва.

— Опасявам се, че трябва да ставам. Дилайло навярно е получил аневризъм.

Смълчаваме се за момент.

— Ейрън — подхващам плахо аз. — Кой е Дилайло? Защо му се доверяваш?

Той си поема дълбоко дъх.

— Познавам го от много, много години.

— Това ли е всичко…? — питам аз, обръщайки глава, така че да го погледна в очите. — Просто знае много за нас и мисията ни и това понякога ме тревожи. Нали уж каза, че всичките ти подчинени те мразели. Не би ли трябвало да си по-мнителен? Да не му се доверяваш чак толкова?

— Да — отговаря тихо той, — май така е най-логично.

— Но не е така.

Уорнър отвръща на погледа ми. Гласът му омеква.

— Той е бащата на майка ми, скъпа моя.

Замръзвам за момент, после врътвам рязко глава към него.

— Какво?

Уорнър поглежда към тавана.

— Дилайло ти е дядо? — Сядам в леглото.

Уорнър кимва.

— Откога знаеш? — Нямам представа как да говоря спокойно по въпроса.

— Цял живот съм знаел — свива рамене Уорнър. — Винаги е бил наблизо. Познавам лицето му още от детинство; постоянно го виждах вкъщи. Участваше в съвещанията на Възобновителите, организирани от баща ми.

Толкова съм изумена, че почти не знам какво да кажа.

— Но… ти се отнасяш с него като с…

— Мой лейтенант? — Уорнър раздвижва врата си. — Ами той си е такъв.

— Но нали ти е роднина…

— Беше назначен в този сектор от баща ми и нямах основание да вярвам, че е различен от човека, от когото съм получил половината си ДНК. Никога не е ходил да види майка ми. Никога не пита за нея. Никога не е проявявал интерес към състоянието ѝ. Нужни му бяха деветнайсет години да спечели доверието ми и чак сега си позволявам тази слабост, тъй като през годините неизменно ми е доказвал предаността си. — Уорнър притихва за момент. — И макар да сме постигнали известна степен на близост, той никога досега не е признал общата ни кръв, а и не очаквам да го стори.

— Но защо?

— Защото ми е дядо точно колкото аз съм син на баща си.

Взирам се в Уорнър дълго време, преди да осъзная, че няма смисъл да задълбавам в този разговор. Защото май разбирам. Двамата с Дилайло изпитват единствено необичайно и формално уважение един към друг. А и това, че с някого сте кръвни родственици, не ви прави семейство.

Знам го от личен опит.

— Веднага ли трябва да тръгваш? — прошепвам аз, съжалявайки, че изобщо съм подхванала темата за Дилайло.

— Не веднага — усмихва ми се той. Докосва бузата ми.

Помълчаваме малко.

— За какво си мислиш? — питам го аз.

Той се доближава до мен и ме целува нежно. Поклаща глава.

Аз докосвам устните му с връхчето на единия си пръст.

— Тук се крият много тайни — казвам. — Хайде, изпей ги.

Той опитва да захапе пръста ми.

Успявам да го отдръпна навреме.

— Защо миришеш толкова хубаво? — пита ме той с усмивка, отклонявайки въпроса ми. Приближава се още повече и обсипва с леки целувки ръба на долната ми челюст, брадичката ми. — Направо ме влудяваш.

— Защото крада от сапуните ти — признавам си аз.

Той вдига вежди.

— Извинявай. — Усещам как се изчервявам.

— Не се извинявай — казва той с неочаквано сериозен тон. — Всичко мое е и твое. Всичко.

Искреността в гласа му ме хваща неподготвена, трогва ме.

— Наистина ли? — питам го. — Защото сапуните ти са невероятни.

Той ми се усмихва широко. В очите му играе дяволито пламъче.

— Какво?

Поклаща глава. Откъсва се от мен. Става от леглото.

— Ейрън…

— Ей сега се връщам — казва той.

Изпращам го с поглед до банята. Чувам завъртането на кран, плискането на вода във ваната.

Сърцето ми затуптява лудо.

Той се връща в стаята, а аз съм се вкопчила в чаршафите и вече се противя на онова, което ми се струва, че е намислил.

Уорнър дръпва завивките. Килва глава към мен.

— Пусни, моля те.

— Не.

— Защо не?

— Какво ти е хрумнало? — питам го аз.

— Нищо.

— Лъжец.

— Няма страшно, скъпа. — Очите му се закачат с мен. — Не се срамувай.

— Прекалено светло е. Изгаси лампата.

Той се засмива на глас. Дръпва завивките и ги хвърля на земята.

Едва сдържам крясъка си.

— Ейрън…

— Съвършена си — казва той. — Всеки сантиметър от теб е съвършен. — Повтаря той. — Не се крий от мен.

— Връщам си думите — казвам паникьосано, стиснала една от възглавниците към тялото си. — Не ти искам сапуна… връщам си думите…

Той обаче изтръгва възглавницата от ръцете ми, грабва ме и ме отнася към банята.