Възпламени ме

Четирийсета глава

Уорнър е под душа, когато се връщам в стаята.

Поглеждам към часовника. Обикновено по това време слиза в тренировъчната зала, а аз го чакам там за вечерната ни сбирка.

Вместо това се хвърлям по лице на леглото.

Не знам какво да правя.

Адам ще дойде утре с мисълта, че не съм спряла да го обичам. Не искам да го оставям отново, да виждам болката в очите му. Не искам да го наранявам. Наистина не искам. Никога не съм го искала.

Ще удуша Кенджи.

Пъхвам глава под възглавниците, струпвайки всички на едно място, и ги сплесквам около ушите си, докато светът наоколо не заглъхва изцяло. Не искам да мисля за това точно сега. Моментът изобщо не е подходящ. Защо винаги трябва да е толкова сложно? Защо?

Усещам нечия ръка върху гърба си.

Подскачам, разпращайки възглавниците из цялата стая, стресната до такава степен, че направо падам от леглото. Една възглавница решава да тупне върху лицето ми.

Простенвам и я придърпвам към гърдите си. Притискам чело към меката ѝ материя и затварям очи. Никога досега не съм изпитвала толкова ужасяващо главоболие.

— Джулиет? — Плах глас. — Добре ли си?

Смъквам възглавницата. Примигвам.

Уорнър е по кърпа.

Кърпа.

Иска ми се да се търкулна под леглото.

— Адам и Джеймс идват утре — изстрелвам веднага. Просто изричам думите… ей така.

Уорнър вдига вежди.

— Не знаех, че са получили покана.

— Кенджи ще ги доведе. През цялото време им е ходил на свиждания, а сега ще ги доведе тук. Утре сутринта.

Уорнър старателно удържа лицето си безизразно, гласът му е равен. Все едно говори за цвета на стените.

— Доколкото разбрах, нямаше желание да взема участие в инициативата ти.

За момент се изумявам от факта, че още лежа на земята, стиснала възглавница към гърдите си, а пред мен стои Уорнър само по кърпа. Дори не мога да се възприема насериозно.

— Кенджи е казал на Адам, че още съм влюбена в него.

Ето, всичко излезе наяве.

Гневна искра. Появява се и изчезва. Очите на Уорнър проблясват и угасват. Той поглежда към стената, мълчи за момент.

— Разбирам. — Гласът му е тих, овладян.

— Знаел е, че това е единственият начин да доведе Адам тук.

Уорнър не продумва.

— Но аз не съм, наистина. Не съм влюбена в него. — Изненадана съм колко лесно думите напускат устните ми и още по-изненадана от това, че изпитвам нужда да ги изрека на глас. Да успокоя точно Уорнър. — Адам ми е скъп — казвам му, — също както всички други хора, които са проявили милосърдие към мен, но всичко останало вече… го няма.

— Разбирам — казва той.

Не му вярвам.

— Как смяташ да постъпиш? — питам го. — Утре? С Адам?

— Ти как смяташ, че е редно да постъпя?

Въздъхвам.

— Ще трябва да поговоря с него. Ще трябва да скъсам с него за трети път — простенвам отново. — Това е такава глупост. Огромна глупост.

Най-накрая захвърлям възглавницата. Отпускам ръце до тялото си.

Но когато вдигам поглед, Уорнър вече го няма.

Изправям се бързо. Оглеждам се наоколо.

Той стои в ъгъла и обува панталоните си.

Опитвам да не гледам към него, докато се покатервам обратно на леглото.

Събувам обувките си, пъхвам се под завивките и отново заравям глава под възглавниците. Усещам как матракът потъва и осъзнавам, че Уорнър навярно е седнал до мен. Той вдига една от възглавниците. Привежда се към мен. Носовете ни са на сантиметри разстояние.

— И не го обичаш изобщо? — пита ме Уорнър.

Гласът ми се държи налудничаво.

— В романтичен смисъл?

Той кимва.

— Не.

— Не те привлича?

— Ти ме привличаш.

— Говоря сериозно — отвръща той.

— Аз също.

Уорнър ме гледа съсредоточено. Мигва веднъж.

— Не ми ли вярваш? — питам го аз.

Той извръща очи.

— Не си ли личи? — е следващият ми въпрос. — Не го ли усещаш?

Ума си ли губя, или Уорнър в действителност се изчерви?

— Имаш прекалено високо мнение за мен, скъпа моя. — Очите му са концентрирани в одеялото, думите му са ласкави. — Ще те разочаровам. Имам толкова недостатъци, колкото едва ли вярваш, че имам.

Изправям се до седнало положение. Оглеждам го задълбочено.

— Толкова си променен — прошепвам. — Толкова променен, но и напълно същият.

— Какво искаш да кажеш?

— Станал си толкова мил. Така… спокоен — обяснявам аз. — Много повече отпреди.

Той не продумва дълго време. После се надига. И проговаря с рязък тон:

— И така, сигурен съм, че двамата с Кишимото ще намерите начин да овладеете ситуацията. Извини ме.

След това си тръгва. За пореден път.

Вече не знам как да го възприемам.