Възпламени ме

Четирийсет и четвърта глава

— Удари ме.

Уорнър стои пред мен с килната настрани глава. Всички ни наблюдават.

Аз разклащам отривисто глава.

— Не се страхувай, скъпа — казва ми той. — Искам просто да опиташ.

Отпуснал е ръце от двете страни на тялото си. Стойката му е напълно спокойна. Събота сутринта е, тоест днес почива от ежедневния си тренировъчен график. И вместо това е решил да поработи с мен.

Отново поклащам глава.

Той се засмива.

— Упражненията ти с Кенджи са полезни — казва той, — но и това е важно. Трябва да се научиш на ръкопашен бой. На самоотбрана.

— Мога да се отбранявам — натъртвам аз. — Достатъчно силна съм.

— Силата е хубаво нещо — казва той, — но не струва нищо без правилната техника. Ако някой успее да те надвие, значи, не си достатъчно силна.

— Не смятам, че някой може да ме надвие — отвръщам аз. — Никак даже.

— Възхищавам се на самоувереността ти.

— Не си въобразявам.

— Доколкото знам, при първата ти среща с баща ми — казва той — си загубила битката.

Кръвта изстива във вените ми.

— И доколкото знам, когато си се впуснала в бой след бягството ми от Пункт Омега, отново си загубила.

Стисвам юмруци.

— А когато беше в плен — продължава с кротък глас, — не успя ли баща ми да те надвие отново?

Свеждам глава.

— Искам да умееш да се защитаваш — казва Уорнър със загрижен глас. — Искам да умееш да се биеш. Онзи ден Кенджи с право ти каза, че не можеш просто да мяташ енергията си насам-натам. Трябва да я използваш прецизно. Всяко твое движение трябва да е старателно пресметнато. Трябва да предвиждаш действията на опонента си във всяко едно отношение… и психическо, и физическо. Силата е едва първата стъпка.

Вдигам поглед към очите му.

— А сега ме удари — казва той.

— Не знам как — признавам си смутено накрая.

Уорнър едва сдържа усмивката си.

— Да не би да си търсиш доброволци? — чувам Кенджи да пита. Приближава ни. — Защото на драго сърце бих ти ступал задника, ако Джулиет не проявява интерес.

— Кенджи — смъмрям го аз, завъртайки се към него. Присвивам очи.

— Какво?

— Хайде, скъпа — обръща се към мен Уорнър. Коментарът на Кенджи като че ли е минал покрай ушите му и той продължава да ме гледа, сякаш сме сами в стаята. — Искам да опиташ. Използвай силата си. Впрегни всяка частица от енергията си. И ме удари.

— Страх ме е, че ще те нараня.

Уорнър се засмива отново. Извръща поглед. Прехапва долната си устна, сподавяйки още една усмивка.

— Няма да ме нараниш — уверява ме той. — Повярвай ми.

— Защото ще погълнеш силата ми?

— Не — казва той. — Защото не си способна да ме нараниш. Не знаеш как.

Свъсвам вежди подразнено.

— Хубаво.

Замахвам с юмрук така, както предполагам, че се прави, за да удариш някого. Движението ми обаче се оказва сковано и неуверено и така унизително жалко, че едва не се отказвам по средата.

Уорнър улавя ръката ми. Поглежда ме в очите.

— Съсредоточи се — казва ми той. — Представи си, че си уплашена. Че някой те е спипал натясно. Бориш се за живота си. Отбранявай се. — Нарежда ми той.

Отдръпвам ръката си назад, по-уверено този път, готова да вложа повече старание, но Уорнър ме спира. Хваща единия ми лакът. Разтърсва го леко.

— Не играеш бейзбол — казва той. — За да удариш някого, не е нужно да се засилваш и не е нужно да вдигаш лакът чак до ухото си. Не давай на опонента си предизвестие за следващия си ход. — Съветва ме той. — Ударът трябва да е неочакван.

Опитвам отново.

— Лицето ми е в средата, скъпа моя, ей тук — казва той, потупвайки с пръст брадичката си. — Защо се стремиш да ме удариш в рамото?

Опитвам отново.

— Това беше по-добре… контролирай ръката си… дръж левия си юмрук вдигнат… защитавай лицето си…

Замахвам силно — подъл номер; атакувам, макар и да знам, че не е готов.

Рефлексите му са твърде бързи.

Стиснал е предмишницата ми за част от секундата. Дръпва силно напред и надолу, докато не загубвам равновесие, политайки към него. Лицата ни са на сантиметри разстояние.

Вдигам засрамен поглед.

— Много сладко — казва без чувство за хумор той и ме пуска. — Опитай отново.

Така и правя.

Той блъсва китката ми със задната страна на ръката си, отклонявайки удара ми.

Опитвам отново.

Със същата ръка улавя моята във въздуха и пак ме придърпва към себе си. Навежда се към мен.

— Не позволявай на никого да улавя ръцете ти така — казва той. — Защото случи ли се това, има пълен контрол над теб. — И сякаш за да го докаже, стяга хватката си и ме издърпва към себе си, а после ме изблъсква силно назад.

Не прекалено силно.

И все пак силно.

Започвам да се дразня и явно ми личи.

Уорнър се усмихва.

— Наистина ли искаш да те нараня? — питам го с присвити очи.

— Не смятам, че си способна — отвръща той.

— Аз пък смятам, че много се перчиш.

— Докажи ми, че греша, скъпа. — Вдига предизвикателно вежда. — Ако обичаш.

Замахвам.

Той блокира удара.

Замахвам отново.

Той блокира.

Предмишниците му са стоманени.

— Нали уж ме учеше да удрям с юмрук? — казвам, потривайки натъртените места по ръцете си. — Защо постоянно ме блъскаш в предмишниците?

— Силата не е в юмрука ти — обяснява той. — Той е просто инструмент.

Замахвам отново, но губя увереност в последния момент.

Той улавя ръката ми. Пуска я.

— Ако ще се колебаеш — казва ми, — прави го с умисъл. Ако ще удряш някого, прави го с умисъл. Ако ще губиш битката — завършва той, — прави го с умисъл.

— Просто… не се справям — казвам му. — Ръцете ми треперят от китките надолу, а от китките нагоре вече ме болят…

— Гледай какво правя аз — казва той. — Наблюдавай стойката ми.

Краката му са здраво стъпили на земята, раздалечени един от друг на нивото на раменете му и леко свити в коленете. Левият му юмрук е вдигнат и отдръпнат назад, за да защитава едната страна на лицето му, а десният е водещ, вдигнат по-нависоко и под лек диагонал спрямо левия. И двата му лакътя са прибрани до гърдите му.

Замахва към мен, бавно, за да се запозная с движението.

Тялото му е напрегнато, прицелът — точен, всяко движение — контролирано. Силата му идва от дълбоко, видимо е резултат от дълги години на старателни тренировки. Мускулите му знаят как да се движат. Как да се бият. Способностите му не са ефектен трик, произлязъл от свръхестествено стечение на обстоятелствата.

Кокалчетата на свития му юмрук бръсват нежно ръба на брадичката ми.

Като го гледа човек, ще си каже, че да удариш някого, е съвсем лесно. Дори не съм предполагала, че всъщност е толкова трудно.

— Искаш ли да си разменим ролите? — пита той.

— Какво?

— Ако аз опитам да те ударя — пояснява той, — можеш ли да се защитиш?

— Не.

— Опитай — казва той. — Просто се постарай да блокираш удара ми.

— Добре — съгласявам се без желание. Чувствам се глупава и сприхава.

Той замахва отново, пак бавно заради мен.

Аз отклонявам юмрука му с плесница.

Той отпуска ръце. Едва сдържа смеха си.

— Много по-зле си, отколкото предполагах.

Правя сърдита физиономия.

— Използвай предмишниците си — съветва ме той. — Блокирай удара ми. Отбий го от лицето си, вкарвайки в действие цялото си тяло. Не забравяй да отместиш главата си, когато блокираш. Трябва да избягаш от опасността. Не да стоиш на едно място и да размахваш ръце.

Кимвам.

Той замахва.

Аз блокирам удара му твърде рано и предмишницата ми се забива в юмрука му. Силно.

Изтръпвам от болка.

— Полезно е да умееш да предвиждаш движенията на опонента си — казва ми той с остър поглед, — но недей да избързваш.

Още един замах.

Улавям ръката му. Впервам поглед в нея. Опитвам да я сваля, както той направи с моята, но той буквално не помръдва. Нито с милиметър. Все едно дърпам метален кол, забит в бетон.

— Това беше… сносно — коментира с усмивка той. — Опитай отново. Съсредоточи се. — Впива очи в моите. — Съсредоточи се, скъпа.

— Съсредоточена съм — настоявам подразнено аз.

— Погледни си краката — казва той. — Прехвърляш тежестта си в предната част на ходилата си и изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се прекатуриш. Стъпи здраво. — Казва. — Но и бъди готова за движение. Тежестта на тялото ти трябва да попада в петите ти. — Обяснява той, потупвайки с пръст петата на единия си крак.

— Хубаво — сопвам се ядосано. — Стоя на пети. Вече няма опасност да се прекатуря.

Уорнър ме поглежда. Взира се в очите ми.

— Никога не влизай в бой ядосана — казва тихо. — Гневът те прави слаба и непохватна. Разваля концентрацията ти. Не можеш да разчиташ на инстинктите си.

Прехапвам вътрешността на бузата си. Обезсърчена и засрамена.

— Опитай отново — казва бавно той. — Запази спокойствие. Имай вяра в себе си. Ако не вярваш, че ще успееш, няма да успееш.

Кимвам, усещайки се смирена донякъде. Опитвам да се съсредоточа.

Казвам му, че съм готова.

Той замахва.

Лявата ми ръка се пречупва в лакътя под идеален деветдесетградусов ъгъл, който се забива в предмишницата му с такава сила, че възпира удара. Отместила съм глава от пътя му, а стъпалата ми са обърнати в негова посока; дори не губя равновесие.

Уорнър като че ли се забавлява.

Замахва и с другия юмрук.

Аз хващам ръката му в движение, юмрукът ми блокира китката му отгоре и се възползвам от момента на изненадата, за да наруша равновесието му, дръпвайки ръката му надолу, а него самия — напред. Едва не се блъсва в мен. Лицето му е точно пред моето.

Толкова съм изненадана, че за момент не знам какво да сторя. Впримчена съм в очите му.

— Бутни ме — прошепва той.

Стягам хватката си около ръката му, после го изтласквам към другия край на стаята.

Той полита назад, като запазва баланс точно преди да се стовари на пода.

Замръзвам намясто. Шокирана.

Някой изсвирва.

Обръщам се.

Кенджи ръкопляска.

— Браво, принцесо — казва той, мъчейки се да сдържи смеха си. — Не знаех, че си способна.

Ухилвам се широко, наполовина смутена и наполовина абсурдно горда от себе си.

Посрещам погледа на Уорнър от другия край на стаята. Той кимва с огромна усмивка на лице.

— Добре — казва той. — Много добре. Учиш се бързо. Но все още ни чака много работа.

Когото накрая откъсвам очи от него, мярвам Адам.

Изглежда бесен.