Възпламени ме

Девета глава

Не мога да викам.

Дробовете ми отказват да се разгърнат. Дъхът ми излиза на пресекулки. Чувствам гърдите си сковани и гърлото ми се затваря, и опитвам да изкрещя, но не мога, не мога да спра да хъхря, да мятам ръце и да се мъча да дишам, но усилията ми са напразни. Никой не ме чува. Никой няма да разбере, че умирам, че в гърдите ми има дупка, запълваща се с кръв и болка, и непоносима агония, и има толкова много, толкова много кръв, гореща и разливаща се край мен, и не мога, не мога, не мога да дишам…

— Джулиет… Джулиет, скъпа, събуди се… събуди се…

Подскачам толкова рязко, че се превивам надве. Дълбоки, стържещи, жадни глътки въздух повдигат гърдите ми. Толкова съм смаяна, толкова облекчена, че успявам да пропусна кислород до дробовете си, че не мога да говоря, не мога да направя нищо друго, освен да вдишвам с пълни гърди. Цялото ми тяло се тресе, кожата ми е потна, обливат ме ту топли, ту студени вълни. Не мога да се укротя, не мога да спра мълчаливите сълзи, не мога да се отърся от кошмара, от спомена.

Не мога да дишам бавно.

Уорнър обхваща с ръце лицето ми. Топлината на кожата му ми действа някак успокояващо и най-сетне усещам как сърцето ми забавя темпото си.

— Погледни ме — казва той.

С мъка отвръщам на погледа му, тресейки се задъхано.

— Всичко е наред — прошепва той с длани върху бузите ми. — Беше просто лош сън. Опитай да затвориш уста и да дишаш през носа си. — Кимва с глава. — Точно така. Лекичко. Добре си. — Гласът му е толкова тих, толкова мелодичен, така необяснимо нежен.

Не мога да извърна очи от неговите. Страх ме е да мигна, боя се, че кошмарът ще ме повлече отново.

— Няма да те оставя, докато не кажеш — успокоява ме той. — Не се тревожи. Спокойно.

Затварям очи. Усещам как сърцето ми започва да забавя ритъма си. Мускулите ми започват да се отпускат, трепетът на ръцете ми започва да отшумява. Но макар да не плача истински, не мога да спра сълзите, търкалящи се по лицето ми. В този миг нещо в тялото ми се прекършва, рухва отвътре и внезапно изпитвам такава умора, че не мога да стоя изправена.

А Уорнър като че ли го усеща.

Помага ми да седна в леглото и загръща раменете ми със завивката. Аз треперя и бърша последните сълзи от лицето си. Уорнър милва косата ми.

— Няма нищо — шепне тихо. — Всичко е наред.

— Н-няма ли да си лягаш? — измънквам, питайки се колко ли е часът. Забелязвам, че още е с дрехи.

— Ами… да — отвръща той. Дори на смътната светлина виждам изненадата в очите му. — По някое време. Обикновено не си лягам толкова рано.

— А. — Примигвам, като вече дишам малко по-нормално. — Колко е часът?

— Два сутринта.

Мой ред е да се изненадам.

— Не трябва ли да ставаме след няколко часа?

— Да. — Едва доловима усмивка докосва устните му. — Но обикновено не мога да мигна, когато трябва да се наспя. Като че ли не съм способен да изключвам съзнанието си. — Обяснява той, усмихва ми се още известно време и се обръща да си тръгне.

— Остани.

Думата напуска устните ми, преди да съм успяла да я премисля. Не знам защо я изричам. Може би защото е късно и още треперя и защото вярвам, че близостта му може да прогони кошмарите. Или пък защото съм слаба и натъжена и имам нужда от приятел. Не знам. Но като че ли тъмнината и покоят на късния час създават свой собствен език. Мракът крие странна свобода; жестока уязвимост, на която се отдаваме в най-неподходящия момент, подлъгани, че ще запази тайните. Забравяме, че чернотата не е одеяло, забравяме, че не след дълго слънцето ще изгрее. Но в този момент поне се чувстваме достатъчно смели да разкрием неща, които бихме премълчали посред бял ден.

Но май Уорнър е изключение, защото не казва нито дума.

Дори изглежда притеснен за част от секундата. Гледа ме с тих ужас, твърде смаян, за да проговори, и тъкмо се каня да се откажа от едничката си дума и да се скрия под завивките, когато той хваща ръката ми.

Замръзвам.

Той ме придърпва напред и аз се сгушвам до гърдите му. Обвива ме с ръце съвсем внимателно, сякаш за да ми каже, че мога да се отдръпна, че ще разбере, че изборът е мой. Но в обятията му е толкова сигурно, толкова топло, толкова съкрушително уютно, че не ми хрумва нито една причина да не се насладя на момента. Притискам се още по-близо до него, заравям лице в мекия плат на ризата му, а той ме прегръща по-плътно, докато гърдите му се надигат и спадат до мен. Отпускам ръце върху корема му и усещам как твърдите мускули се стягат под допира ми. Лявата ми ръка се плъзва по ребрата му, нагоре по гърба му и Уорнър замръзва с препускащо под ухото ми сърце. Затварям очи и чувствам усилието, с което си поема въздух.

— О, боже — прошепва той. Отдръпва се назад, откъсва се от мен. — Не мога. Няма да оцелея.

— Какво?

Вече е на крака и силуетът му се откроява достатъчно в тъмнината, че да видя колко силно трепери.

— Това не може да продължава…

— Уорнър…

— Мислех, че ще успея да те забравя последния път — казва той. — Мислех, че ще мога да се откъсна от теб и да те намразя, но не стана. Защото постоянно усложняваш нещата, дявол да го вземе. Не играеш честно. Все ще направиш някоя глупост, като например да получиш куршум в гърдите, а това ме съсипва.

Опитвам да остана съвършено неподвижна.

Опитвам да не издавам нито звук.

Но съзнанието ми е трескаво, сърцето ми напира да изскочи и само с шепа думи той успява да разгроми и най-целеустремените ми усилия да забравя какво съм му причинила.

Не знам какво да правя.

Очите ми най-сетне се приспособяват към мрака и аз примигвам, откривайки, че е вперил поглед в мен, сякаш вижда в душата ми.

Не съм готова за това. Още не. Още не. Не и по този начин. Но бурен прилив на чувства, на спомени за ръцете му, раменете му, устните му влетява в съзнанието ми и колкото и да се мъча, не мога да прогоня мислите, не мога да забравя аромата на кожата му, неустоимата познатост на тялото му. Почти чувам как сърцето барабани в гърдите му, виждам напрежението в челюстите му, усещам притаената в тялото му сила.

Най-внезапно лицето му се променя. Пропива се с тревога.

— Какво има? — пита ме той. — Страх ли те е?

Трепвам задъхано и съм благодарна, че усеща единствено общата посока на чувствата ми, но нищо повече. За момент ми се иска да му кажа: "Не, не ме е страх".

Вцепенена съм от ужас.

Защото близостта с теб ми причинява необикновени неща. Странни неща и нелогични неща, и неща, които пърхат до гърдите ми и оплитат костите ми. Искам цял джоб пунктуационни знаци, за да сложа край на мислите, които тя насажда в главата ми.

Но не разкривам нищо на глас.

Вместо това му задавам въпроса, чийто отговор вече знам.

— От какво да ме е страх?

— Цялата трепериш — отговаря той.

— О.

Самотната буква и тънкият ѝ, уплашен звук изскачат от устата ми в търсене на далечно укритие. В моменти като този винаги мечтая да имам силата да извърна поглед от него. Мечтая бузите ми да не пламваха толкова лесно. Май мечтая все за глупави неща.

— Не, не ме е страх — отговарям накрая. Но наистина имам нужда да се отдалечи от мен. Наистина имам нужда да ми направи поне тази малка услуга. — Просто съм изненадана.

Той мълчи, но очите му ме умоляват за обяснение. За толкова кратко време ми е станал и безкрайно познат, и безкрайно чужд; покрил е представите ми напълно и се е доказал като тяхна пълна противоположност.

— Позволяваш на света да те възприема като безсърдечен убиец — казвам му, — а не си такъв.

Той се засмива само веднъж, веждите му се надигат в израз на изненада.

— Не — съгласява се той, — опасявам се, че съм най-обикновен убиец.

— Но защо… защо ти е да се преструваш на толкова зъл? — питам го. — Защо позволяваш на околните да се отнасят така с теб?

Той въздъхва. Отново избутва над лактите си навитите ръкави на ризата си. Непокорни, очите ми проследяват движението, спускайки се надолу по предмишниците му. Чак сега забелязвам, че няма военни татуировки като всички останали. Питам се защо ли.

— Какво значение има? — отвръща той. — Не ме интересува какво си мислят хората. Не ми е нужно тяхното одобрение.

— Значи, не ти пречи — продължавам аз, — че хората те имат за толкова жесток?

— Нямам желание да впечатлявам когото и да било — отговаря той. — Никого не го е грижа какво ще се случи с мен. Не ме бива в приятелствата, скъпа моя. Работата ми е да предвождам армията си и само в това съм добър. Никой няма да се гордее с постиженията ми. Собствената ми майка не ме познава вече. Баща ми ме смята за слаб и жалък. Войниците ми ме искат мъртъв. Светът отива по дяволите. И разговорите ми с теб са най-дългите, които някога съм водил.

— Какво… наистина ли? — облещвам се насреща му.

— Наистина.

— И ми поверяваш толкова много? Защо споделяш тайните си с мен?

Очите му потъмняват, посърват внезапно. Той извръща поглед към стената.

— Недей — казва. — Не ми задавай въпроси, чиито отговори знаеш. Вече два пъти разголвам душата си пред теб, а в замяна получих само огнестрелна рана и разбито сърце. Не ме измъчвай. — Казва той, отвръщайки на погледа ми. — Жестоко е, дори и спрямо човек като мен.

— Уорнър…

— Не разбирам! — пречупва се той, най-накрая загубил хладнокръвието си. Гласът му придобива почти истерична нотка. — Какво може да направи за теб Кент? — Изплюва името като отрова.

Толкова съм слисана, толкова неподготвена да отговоря на подобен въпрос, че за момент оставам безмълвна. Та аз дори не знам какво се е случило с Адам, къде е, нито какво крие бъдещето ни. Просто съм се вкопчила в надеждата, че се е отървал жив. Че е някъде наблизо и оцелява напук на трудностите. В момента и тази мисъл ми е достатъчна.

Затова поемам дълбока глътка въздух и опитвам да намеря правилните думи, правилния начин да му обясня, че има много по-големи, по-належащи теми за обсъждане, но когато вдигам поглед, откривам, че Уорнър продължава да се взира в мен, очаквайки отговор на въпроса, който очевидно се е мъчил да потиска дълго време. Който явно го гложди отвътре.

И като че ли заслужава отговор. Особено след онова, което му причиних.

Затова си поемам дълбоко въздух.

— Не знам как да го обясня — казвам му. — Той… знам ли. — Взирам се в ръцете си. — Той беше първият ми приятел. Първият човек, който се отнесе с уважение към мен… с любов. — Смълчавам се за момент. — Винаги е бил толкова мил с мен.

Уорнър изтръпва. Очите му се разширяват шокирано.

— Бил е мил с теб?

— Да — прошепвам аз.

От гърдите на Уорнър се изтръгва дрезгав, празен смях.

— Невероятно — казва той, вперил поглед във вратата, вплел ръка в косата си. — През последните три дни този въпрос не ме оставя, отчаяно се мъча да проумея защо ми се отдаде най-доброволно, и то само и само за да изтръгнеш сърцето ми в последния момент заради някакъв… някакъв шаблонен, напълно заменим робот. Все си мислех, че има някаква значима причина, нещо, което съм пропуснал, което не съм успял да доловя. И бях готов да се примиря. — Продължава той. — Принудих се да го приема, защото си въобразявах, че те води някоя дълбока, неразгадаема подбуда. Бях готов да се откажа от теб, смятайки, че си открила нещо необикновено. Някого, способен да те опознае по начини, по които аз самият не бих могъл. Защото го заслужаваш. — Казва ми той. — Повтарях си, че заслужаваш повече от мен, повече от нищожното, което аз можех да ти дам. — Поклаща глава. — А какво излиза? — Продължава ужасено. — Думите, които използва, обяснението ти… Избрала си го, защото бил мил с теб? Заради едно най-обикновено подаяние?

Внезапно ме изпълва гняв.

Внезапно се чувствам унижена.

Вбесява ме фактът, че Уорнър си позволява да коментира живота ми — че се има за великодушен, задето е отстъпил. Присвивам очи, стисвам юмруци.

— Не е подаяние — озъбвам се. — Обича ме… и аз го обичам.

Уорнър кимва безучастно.

— Трябва да си вземеш куче, скъпа моя. Доколкото знам, и те отговарят на почти същите качества.

— Непоносим си! — Надигам се яростно, изправям се на крака и моментално съжалявам. Трябва да се вкопча в рамката на леглото, за да запазя равновесие. — Връзката ми с Адам не ти влиза в работата!

— Връзка? — изсмива се гръмко Уорнър. Прекосява бързо стаята и застава от другата страна на леглото, оставяйки няколко метра разстояние помежду ни. — Каква връзка? Той изобщо знае ли нещо за теб? Разбира ли те? Познава ли желанията ти, страховете ти, истината, скътана в сърцето ти?

— О, и какво? Да не би ти да си специалист по въпроса?

— Много добре знаеш, че съм! — изкрещява той, сочейки ме обвинително с пръст. — И съм готов да заложа живота си, че той няма ни най-малка представа що за човек си. Обикаляш на пръсти около чувствата му, преструвайки се на кротичко момиченце, прав ли съм? Страх те е да не го уплашиш. Страх те е да не научи твърде много за теб…

— Не знаеш нищо!

— О, знам, и още как — казва той и се спуска напред. — Разбирам отлично. Влюбил се е в тихата ти, скромна черупка. В някогашната Джулиет. Няма никаква представа на какво си способна. Какво можеш да направиш, ако някой те принуди. — Обхваща с ръка тила ми, привежда се толкова близо до мен, че устните ни са едва на сантиметри.

Какво се случва с белите ми дробове?

— Ти си страхливка — прошепва той. — Искаш да си с мен и това те ужасява. Освен това се срамуваш от себе си. — Продължава. — Срамуваш се, задето пожелаваш човек като мен. Нали? — Свежда поглед и носът му докосва моя, и почти мога да преброя милиметрите между устните ни. Мъча се да си върна самообладанието, да си спомня, че съм му бясна… бясна заради нещо, но устата му е точно пред моята и съзнанието ми неуморно търси начин да скъси пространството помежду ни. — Желаеш ме — казва тихо той, прокарвайки ръце по гърба ми, — и това те убива.

Дръпвам се назад, откъсвайки се от хватката му, и мразя реакцията на тялото си, слабостта му. Чувствам ставите си омекнали, краката ми са останали без кости.

Трябва ми кислород, трябва ми мозък, трябва да намеря дробовете си…

— Заслужаваш много повече от подаяния — казва той, а гърдите му се надигат от вълнение. — Заслужаваш да живееш. Заслужаваш да си жива. — Впива нетрепващи очи в мен. — Върни се сред живите, скъпа моя. Ще съм до теб, когато се събудиш.