Възпламени ме

Четирийсет и трета глава

Алиа ми е направила нов костюм.

Седим на мекия под както всяка вечер, но този път Алиа ни показва моделите си.

Никога досега не съм я виждала толкова ентусиазирана.

С по-голяма увереност говори за скиците си, отколкото за времето. Приказва бързо и словоохотливо, описвайки най-малките подробности относно размерите и материалите, които ще са ѝ необходими.

Моя костюм ще изработи от въглерод.

От въглеродни влакна по-точно. Обясни ни, че били толкова твърди и груби, че трябвало да се оплетат с нещо много гъвкаво, за да станат годни за носене върху тялото, затова възнамерява да експериментира с няколко различни материала. Каза нещо за полимери. И някакви синтетични неща. И още куп други непонятни ми думи. В скиците ѝ се вижда как въглеродните влакна буквално се вплитат в текстила, в резултат на което се получава издръжлив, лек материал, който ще послужи като здрава основа за изработения според нуждите ми костюм.

Идеята ѝ е била вдъхновена от боксовете за ръце, които ми беше направила преди време.

Обясни ми, че първоначално искала да направи костюма ми от хиляди парченца месинг, но после се досетила, че няма как да се сдобие с инструментите, необходими за достатъчното изтъняване на въпросните парченца, в резултат на което костюмът щял да се получи твърде тежък. Макар че и тази ѝ идея звучи също толкова впечатляващо.

— Костюмът ще допълва и увеличава силата ти — обяснява ми тя. — Въглеродните влакна ще ти предоставят още по-голяма защита; не се късат лесно, така че ще можеш да се движиш спокойно през всякакви видове терен. В опасна среда не бива да забравяш непрекъснато да се поддържаш в състояние на електрикум, по този начин тялото ти ще е на практика неунищожимо. — Казва тя.

— Как така…? — Погледът ми отскача към Касъл за обяснение. — Как е възможно?

— По същия начин — обяснява Алиа, — както си способна да пробиеш бетонна стена, без да се нараниш, би трябвало да останеш невредима дори след нападение с огнестрелно оръжие. — Тя се усмихва. — Реално силата ти те прави неуязвима.

Еха!

— Този костюм е главно предпазна мярка — продължава тя. — В миналото сме виждали, че всъщност можеш да увредиш кожата си, ако не контролираш изцяло силата си. Когато разцепи земята в изследователското крило — казва тя, — решихме, че именно прекомерното количество вложена енергия ти навреди. След по-сериозен анализ на ситуацията и способностите ти обаче, с Касъл стигнахме до заключение, че преценката ни е била неправилна.

— Енергиите ни не се характеризират с непостоянство — намесва се Касъл и кимва на Алиа. — Следват стриктна схема, функционират с почти математическа прецизност. Ти обаче оставаш невредима, разбивайки бетонна стена, после се нараняваш, разцепвайки земята, а накрая не получаваш и драскотина, разцепвайки земята втори път. — Той ме поглежда. — Нараняванията ти са свързани със способността ти да владееш силата си. Излезеш ли от електрикум, върнеш ли се в нормално състояние дори за момент, ставаш уязвима. Трябва да си концентрирана през цялото време. Съумееш ли това, ще си непобедима.

— Толкова те мразя в момента — измърморва Кенджи под носа си. — Неуязвима била!

— Завиждаш ли? — ухилвам му се аз.

— Не искам дори да те поглеждам.

— Не знам защо се учудваш. — Уорнър е влязъл в залата. Завъртам се и виждам, че върви към групичката ни с крехка усмивка на уста. Сяда срещу мен. Поглежда ме в очите и казва: — Винаги съм знаел, че силата ти, овладееш ли я веднъж, ще е ненадмината.

Опитвам да дишам.

Накрая Уорнър откъсва очи от мен, за да се огледа наоколо.

— Добър вечер — казва на всички. Кимва на Касъл. Специален поздрав.

Адам пък посреща Уорнър със специален поздрав.

Вторачил се е в него с отровна, неприкрита омраза и изглежда така, сякаш всеки момент ще го хване за гърлото, а мен внезапно ме обзема истинска тревога. Погледът ми прескача от Адам към Уорнър и обратно и не знам какво да правя. Не знам дали не предстои нещо ужасно, а толкова отчаяно искам всичко да протече цивилизовано, че…

— Здрасти — провиква се Джеймс толкова силно, че всички подскачаме. Гледа към Уорнър. — Какво правиш тук?

Уорнър вдига едната си вежда.

— Тук живея.

— Това твоята къща ли е? — изумява се Джеймс.

Странно. Питам се какво ли са му казали Адам и Кенджи за новия му дом.

Уорнър кимва.

— Донякъде — отговаря той. — Служи ми за дом. Живея на горния етаж.

— Супер — ухилва се Джеймс. — Това място е страхотно. — После се намусва. — Ама ми се струва, че трябваше да те мразим.

— Джеймс — нахоква го Адам, стрелвайки му предупредителен поглед.

— Какво? — пита Джеймс.

— Можеш да ме мразиш — казва Уорнър. — Ако искаш. Нямам против.

— А би трябвало — отвръща изненадано Джеймс. — Аз лично бих се натъжил, ако някой ме мразеше.

— Млад си още.

— Почти на дванайсет — известява го Джеймс.

— На мен пък ми казаха, че си на десет.

— Казах почти на дванайсет. — Джеймс врътва очи. — А ти на колко си?

Всички следят разговора им. Слушат. Твърде заинтригувани, за да откъснат очи.

Уорнър наблюдава Джеймс. Не бърза да отговори.

— На деветнайсет години.

Очите на Джеймс изскачат от орбитите си.

— Само с една година по-голям си от Адам — казва той. — Как така имаш толкова много хубави неща, щом си само с една година по-голям от Адам? Не познавам никого на твоята възраст с толкова хубави неща.

Уорнър прехвърля погледа си към мен. Пак го връща към Джеймс. И пак към мен.

— Няма ли да допринесеш за разговора ни, скъпа?

Поклащам глава с усмивка.

— Защо я наричаш "скъпа"? — пита Джеймс. — И друг път съм те чувал. Доста често даже. Да не си влюбен в нея? Мисля, че и Адам е влюбен в нея. Кенджи обаче не е. Вече го попитах.

Уорнър примигва насреща му.

— Е? — пришпорва го Джеймс.

— Е, какво?

— Влюбен ли си в нея?

— А ти влюбен ли си в нея?

— Какво? — изчервява се Джеймс. — Не. Тя е поне с милион години по-голяма от мен.

— Някой ще благоволи ли да поеме разговора в свои ръце? — пита Уорнър, оглеждайки се наоколо.

— Така и не отговори на въпроса ми — настоява Джеймс. — За многото хубави неща. Не искам да прозвуча грубо. — Казва той. — Наистина. Просто ми е интересно. Никога досега не съм се къпал с топла вода. А и у вас има толкова много храна. Сигурно е хубаво да имаш купища вкусна храна през цялото време.

Уорнър потрепва неочаквано. Поглежда по-съсредоточено Джеймс.

— Не — казва бавно. — Никак не е ужасно да разполагаш с храна и топла вода.

— Ама ще отговориш ли на въпроса ми най-накрая? Откъде имаш толкова хубави работи?

Уорнър въздъхва.

— Аз съм командир и регент на Сектор 45 — казва той. — В момента се намираме във военна база, където отговарям за войниците и цивилните граждани, обитаващи околните жилищни комплекси. Плаща ми се да живея тук.

— О. — Джеймс пребледнява мигновено; върху лицето му внезапно изплува нечовешки страх. — Работиш за Възобновителите?

— Ей, приятел, няма страшно — намесва се Кенджи. — Тук си в безопасност. Чу ли? Никой не ти мисли лошото.

— Ето по какъв тип си падаш — озъбва ми се Адам. — Такъв, който ужасява децата.

— Радвам се да те видя отново, Кент — Уорнър е насочил погледа си към Адам. — Добре ли си прекарваш?

Адам като че ли потиска импулса си да излее цял куп ругатни.

— Значи, наистина работиш за тях? — пита Джеймс отново, този път с едва доловим шепот и залепени в Уорнър очи. Трепери толкова силно, че сърцето ми се къса да го гледам така. — Работиш за Възобновителите?

Уорнър се поколебава. Отмества поглед и пак го връща върху Джеймс.

— Теоретично казано — отговаря той, — да.

— Какво значи това? — пита Джеймс.

Уорнър гледа в ръцете си.

— Какво значи "теоретично казано"? — подканва го Джеймс.

— Питаш — подхваща с въздишка Уорнър, — защото търсиш обяснение, или защото не знаеш какво означава думата "теоретично"?

Джеймс се замисля и за момент паниката му преминава в раздразнение. Сбърчва ядосано лице.

— Хубаво. Какво значи "теоретично"?

— Теоретично — казва Уорнър — трябва да работя за Възобновителите. Но тъй като съм подслонил група бунтовници в правителствена военна база, и то в личните ми помещения, и тъй като помагам на въпросните бунтовници да организират държавен преврат, бих казал, че не. Не работя за Възобновителите в истинския смисъл на думата. Извършил съм държавна измяна. — Обяснява той на Джеймс. — Престъпление, наказуемо със смърт.

Джеймс се взира в него дълго време.

— Това ли значи "теоретично"?

Уорнър вдига поглед към стената. Въздъхва отново.

Аз едва сдържам смеха си.

— И какво излиза… значи, не си от лошите? — изстрелва Джеймс. — На наша страна си, така ли?

Уорнър се обръща бавно и поглежда Джеймс в очите. Не му отговаря.

— Е? — подканва го нетърпеливо Джеймс. — Не си ли на наша страна?

Уорнър примигва. Два пъти.

— Така излиза — казва накрая и като че ли не може да повярва на собствения си глас.

— Май е най-добре да върнем дискусията към костюма — намесва се Касъл. Гледа към Уорнър, усмихвайки се тържествено. — Алиа е отделила много време на проектирането му и несъмнено има още какво да добави по въпроса.

— Да — обажда се развълнувано Кенджи. — Изглежда страшно тарикатски, Алиа. И аз искам. Ще ми направиш ли и на мен?

Чудя се дали само аз забелязвам, че ръцете на Уорнър треперят.