Възпламени ме

Четирийсет и първа глава

Адам вече е тук.

Уорнър нямаше абсолютно никакво желание да се занимава с него. Затова се зае с ежедневните си задължения, пропускайки сутрешната тренировка.

А аз съм тук.

Току-що излизам от асансьора и дрънченето, сигнализиращо отварянето на вратите му, е известило всички за присъствието ми. Адам стоеше в ъгъла и говореше с Джеймс. Сега е вторачил поглед в мен.

Странно е какво изпитвам, когато го виждам. Не ме обземат силни емоции. Няма нито огромно щастие, нито огромна тъга. Няма смущение. Нито бурна радост. Лицето му ми е познато, тялото му ми е познато. Несигурната му усмивка също ми е позната.

Странно е, че минахме от приятелство през неразделност и омраза, стигайки до пълно равнодушие, и всичкото това в един живот.

— Здрасти — казвам му.

— Здравей — казва той, извръщайки поглед.

— Здрасти, Джеймс. — Усмихвам се.

— Ехо! — Той махва ведро. Стои до Адам с грейнали очи, съвсем видимо щастлив, че отново е с нас. — Това място е страхотно.

— Така си е — съгласявам се аз. — Успя ли да се изкъпеш вече? Има топла вода.

— О, вярно — отговаря леко смутено той. — Кенджи ми каза.

— Защо не отидеш да се поосвежиш? Дилайло ще донесе обяда съвсем скоро. Брендън с удоволствие ще те разведе из съблекалнята и ще ти покаже къде да оставиш багажа си. Ще си имаш собствено шкафче — казвам му, поглеждайки към Брендън в същото време. Той кимва, схванал намека, и веднага скача на крака.

— Наистина ли? — пита възторжено Джеймс. — Супер. Значи, ще ни носят храна? И ще можем да се къпем, когато си поискаме? А има ли вечерен час?

— Да, да и не — отговаря Брендън. Хваща ръката на Джеймс. Поема малката му раничка. — Можем да стоим до колкото си искаме вечер. — Обяснява той. — След вечеря мога да те науча как да ползваш колелата. — Продължава той и гласът му заглъхва до ехо, когато двамата с Джеймс свърват към съблекалнята.

Веднага щом Джеймс напуска помещението, всички си отдъхват.

Аз се подготвям психически. Пристъпвам напред.

— Много съжалявам — поема инициативата Адам, прекосявайки стаята към мен. — Нямаш представа…

— Адам — прекъсвам го нервно аз. Трябва да го кажа, и то на момента. — Кенджи те е излъгал.

Адам спира. Застива намясто.

— Не плача от мъка по теб — пояснявам, чудейки се възможно ли е изобщо да му предам подобна информация, без да го унижа и да разбия сърцето му. Чувствам се като същинско чудовище. — И наистина много се радвам, че си тук, но не мисля, че можем да бъдем заедно.

— О — казва той. Люшва се на пети. Свежда поглед. Прокарва ръце през косата си. — Ясно.

С ъгълчето на окото си виждам, че Кенджи ме гледа. Маха с ръка, мъчейки се да привлече вниманието ми, но още съм му твърде ядосана. Нямам желание да говоря с него, докато не оправя кашата, която е забъркал.

— Адам — продължавам аз. — Съжалявам…

— Не — казва той, докато вдига ръка, за да ме спре. Изглежда някак зашеметен. Странен. — Няма нищо. Наистина. Очаквах да ми го кажеш. — Позасмива се, но неловко. — Просто си въобразявах, че ако имам такава нагласа, няма да го усетя като удар в корема. — Изтръпва видимо. — Е, лъгал съм се. Пак боли адски. — Отстъпва назад и опира гръб в стената. Свлича се на пода.

Не ме поглежда.

— Откъде си знаел? — питам го аз. — Откъде си знаел какво ще ти кажа?

— Разказах му, преди да дойдеш — обяснява Кенджи, пристъпвайки напред. Стрелва ми остър поглед. — Изпях му всичко. Предадох му вчерашния ни разговор. Твоите думи.

— Тогава защо още е тук? — питам смаяно. Обръщам се към Адам. — Нали уж каза, че повече не искаш да ме виждаш?

— Не биваше да го казвам — Адам не вдига очи от пода.

— Значи… не си ядосан? — питам го. — На Уорнър?

Адам отправя отвратен поглед… внезапно променен.

— Откачи ли? Искам да разбия главата му в някоя стена.

— Тогава защо още си тук? — повтарям въпроса си аз. — Не разбирам…

— Защото не искам да умра — признава си той. — Защото си блъскам мозъка, за да намеря начин да изхранвам братчето си, а не ми хрумна нито една шибана идея. Защото навън е адски студ и той е гладен… и защото скоро ще ни спрат тока. — Адам диша тежко. — Не знаех какво друго да сторя. Затова дойдох тук, хвърлих достойнството си в тоалетната с надеждата, че мога да живея на ергенската площадка на новото гадже на бившата ми приятелка, и направо ми иде да се самоубия. — Той преглъща. — Но ще го преживея, ако Джеймс ще е в безопасност тук. И все пак очаквам скапаното ти гадже да се появи всеки момент и да ми се нахвърли.

— Не ми е гадже — изтъквам спокойно. — И няма да ти се нахвърли. Не му пречи, че си тук.

Адам се засмива на глас.

— Глупости.

— Говоря сериозно.

Адам става на крака. Впива търсещ поглед в очите ми.

— Тоест мога да стоя тук, в стаята му, и да ям храната му, а той няма да направи нищо по въпроса? — Очите на Адам са големи, учудени. — Още не си го опознала. Той не разсъждава така, както ти си мислиш, Джулиет. Не разсъждава като нормално човешко същество. Той е абсолютен социопат. И наистина си се побъркала — продължава Адам, — ако смяташ, че няма нищо лошо в това да си с човек като него.

Настръхвам засегната.

— Много внимавай как ми говориш, Адам. Този път няма да търпя обидите ти.

— Не мога да повярвам — казва той. — Не мога да повярвам, че си способна да се отнасяш така с мен. — Лицето му е сбърчено в безумно неприятна гримаса.

В гняв.

— Не искам да те наранявам…

— Може би трябваше да се сетиш за това, преди да се хвърлиш в ръцете на пълен психопат!

— Намали децибелите, Кент — чувам строгото предупреждение на Кенджи откъм ъгъла на стаята. — Нали уж щеше да се държиш зряло?

— Държа се напълно зряло — казва той, повишавайки глас. Очите му горят. — Аз съм същински светец. Едва ли някой друг би се държал толкова великодушно. — Отново се обръща към мен. — Лъгала си ме през цялото време, докато сме били заедно. Изневерявала си ми…

— Напротив.

— Такива неща не се случват изведнъж — изкрещява той. — Не спираш да обичаш някого просто ей така…

— Дотук бяхме, Адам. Няма да се подложа на това отново. Добре дошъл си да останеш тук — казвам му. — Особено заради Джеймс. Но не можеш да ме обиждаш, докато си тук. Нямаш право.

Адам стисва челюсти. Грабва багажа си. И закрачва гневно към съблекалнята.