Империя от злато

4 Дара

Криволичещият тунел, който отвеждаше в тъмницата на палата, беше също толкова мрачен, колкото и крайната им цел — тесен коридор, който потъваше дълбоко в основите на града, осветяван само от някоя и друга факла тук-там и миришещ на мухъл и кръв. Древни графити на дивастийски издаваха произхода му по времето на Съвета на Нахидите, ала Дара никога досега не бе слизал тук.

Разбира се, беше чувал истории. Всички ги бяха чували… именно затова ги разпространяваха. Слухове за трупове, оставени да се разлагат в ужасяващ килим от кости и гниещи вътрешности, жесток поздрав за добре дошли към новите затворници, които бързо решаваха, че е по-добре да си признаят всичко. Твърдеше се, че мъченията са още по-страшни — илюзионисти, които бяха в състояние да те накарат да халюцинираш смъртта на любимите си хора, и отрови, които разяждаха плътта. Нямаше светлина и свеж въздух, единствено тесни килии на смъртта, където затворниците бавно полудяваха.

Дара изобщо не се съмняваше, че ако Зейди ал Кахтани бе успял да го залови, съдбата му щеше да бъде именно такава. Каква по-добра пропаганда от това последният афшин, разбунтувалият се Бич да бъде доведен до лудост под откраднатия престол с шедуто? Подобно наказание все още се бе въртяло в ума му, докато съпровождаше Нахри до Девабад, и бе принуден да повика на помощ и последната си капка смелост и дързост, за да погледне Гасан ал Кахтани в очите, докато си представяше как го завличат, за да прекара вечността в тъмна каменна килия.

Никога обаче не си бе представял, че вместо него там ще се озове наследникът на Гасан, надменният емир, израснал в разкош и привилегии.

Дара дойде по-близо до Маниже, докато свиваха зад ъгъла.

— Познаваше ли Мунтадир добре, когато живееше в Девабад?

Маниже поклати глава.

— Беше още момче, когато си тръгнах, а децата на джиновете в харема вярваха, че съм вещица, която може да строши костите им само с един поглед.

— Но ти действително можеш да го направиш.

— Което отговаря на въпроса ти, нали? Но не, не го познавах добре. Беше много скъп на майка си и тя много внимаваше да го държи далече от мен. Беше млад, когато тя умря, но Гасан го извади от харема и го премести в покоите на емира. От това, което чувам, той се справил с това рязко и публично преминаване в света на възрастните, като се наливал с каквото му попадне и преспивал наред с членовете на аристокрацията.

Презрението й в отговора бе очевидно, ала Дара бе не така готов да подцени сина, когото Гасан бе отгледал, за да властва над един разделен град.

— Не е глупак, Бану Нахида — предупреди я той. — Дързък и несдържан, когато е пиян, но не и глупак… особено когато става дума за политика.

— Вярвам ти. Всъщност разчитам именно на факта, че не е глупак, защото би било глупост да откаже да говори с нас.

Дара бе съвсем наясно за какво намеква.

— Не става така, както ти си мислиш. — Когато Маниже го погледна въпросително, той обясни по-недвусмислено: — Мъченията. Нараниш ли някого достатъчно силно, той ще ти каже всичко, за да накара болката да спре, независимо дали е вярно, или не.

— Вярвам, че имаш достатъчно опит, за да направиш тази преценка. — Изражението на Маниже беше замислено. — В такъв случай може би има друг начин да го достигнем.

— И той е?

— Истината. Надявам се да се окаже толкова неочакван разривът с обичайните отношения между семействата ни, че изненадата ще изтръгне някои истини от него.

Гуштап, един от оцелелите войници на Дара, стоеше до тежка желязна врата, а факлата на стената хвърляше светлина върху изпитото му лице. Виждайки ги, той се изпъна и се поклони разтреперано.

— Бану Нахида.

— Нека огньовете горят ярко за теб — поздрави го Маниже. — Как е затворникът ни?

— Засега е тих, но трябваше да го приковем към стената. Блъскаше си главата в пода.

Маниже пребледня и Дара обясни:

— Мунтадир смята, че съм се върнал от ада, за да си отмъстя на семейството му. Да сложи край на живота си, преди аз да съм го убил по-мъчително, вероятно му се струва добър план.

Маниже въздъхна.

— Обещаващо.

Тя сложи ръка върху рамото на Гуштап.

— Върви да пийнеш чай и изпрати някой да те смени. Никой не бива да служи твърде дълго в тази крипта.

Облекчение се разля по лицето на младия мъж.

— Благодаря ви, Бану Нахида.

Вратата изскърца, когато Дара я бутна, а тежкото дърво задра по пода. И макар да имаше доверие на войниците си за това, че са го оковали както трябва, преди да пристъпи в черната килия, посегна към ножа си. Споменът за избитите гезирци бе пресен в ума му, а знаеше как би реагирал той, ако неочаквано се озовеше очи в очи с онзи, който бе причинил това на хората му.

Първото, което го блъсна, бе вонята — кръв и разложение, и екскременти — толкова силна, че трябваше да запуши носа си, борейки се да не повърне. Щракна с пръсти и измагьоса три огнени, реещи се във въздуха кълба. Те изпълниха килията със златна светлина, разкривайки онова, от което се бе ужасявал през всички тези години, макар останките от страховития „килим“ да бяха изтънели до почернели кости и късчета плат.

Мунтадир беше прикован до насрещната стена, железни окови стягаха китките и глезените му. Някога елегантният емир на Девабад все още носеше съсипаните си дрехи от предишната нощ — окървавен панталон и дишдаша толкова изпокъсана, че висеше около врата му като шал. Порезна рана минаваше през корема му, жестока на вид, макар и нищо в сравнение с това как бе изглеждала, преди магията да изчезне: тогава кожата сияеше със зловещия зелено-черен цвят на отровата на зулфикара, постепенно разпростиращите се пипала на неизбежната смърт.

Мунтадир се дръпна рязко при внезапната светлина и примига. Срещна очите на Дара и върху лицето му се разля омраза.

А после видя Маниже.

Зяпна и от гърлото му се откъсна задавен звук. А после избухна в смях, истеричен, жлъчен звук.

— Естествено. Естествено, че си ти. Кой друг би бил способен на подобно нещо?

Гласът на Маниже бе почти любезен.

— Здравей, емире.

Мунтадир потрепери.

— Видях те да изгаряш на погребалната клада. — Той изгледа Дара яростно. — Видях как ти се превърна в пепел. Каква дяволска сделка сте сключили, за да се върнете и да посеете подобна гибел сред събратята ми?

Дара се напрегна, ала Маниже остана невъзмутима.

— Нищо толкова драматично, уверявам те. — Тя посочи раната му. — Може ли да я погледна? Трябва да бъде почистена и е възможно да има нужда от шевове.

— Нека ме убие. Къде е брат ми? — Гласът на Мунтадир се прекърши от тревога. — Къде е Нахри? Какво сте направили с тях?

— Не знам — отвърна Маниже. — Когато ги видях за последно, Ализейд тъкмо беше взел пръстена на Сулейман и като сграбчи дъщеря ми за ръка, скочи в езерото. Оттогава никой не е чувал нищо за тях.

А аз си мислех, че ще се пробваме с истината. И все пак Дара би излъгал, ако кажеше, че това не е история, на която му се искаше да повярва. По-лесно би било да има още една причина да мрази Ализейд, отколкото да приеме смущаващата истина, че Нахри бе избрала да вземе друга страна.

— Не ти вярвам — отвърна Мунтадир. — Езерото убива всеки, който навлезе в него. Али никога не би…

— Нима? — прекъсна го Маниже. — Брат ти и преди се е съюзявал с маридите. Може би си е мислил, че ще му помогнат.

— Хайде, Кахтани — намеси се Дара. — Виждал си го да използва водна магия. Направи го пред очите ни. А ти също беше на лодката през онази нощ, когато той падна в езерото и маридите го обладаха.

Емирът не трепна.

— Али не падна в езерото — заяви хладно, рецитирайки думите с лекотата на често изричана лъжа. — Беше уловен в мрежите на кораба и се съвзе навреме, за да те покоси. Слава на Всевишния за такъв герой.

— Странно — отвърна Дара, също толкова хладно. — Защото си спомням как крещеше името му, когато той потъна във водата. — Той пристъпи по-близо. — Срещал съм се с маридите, емире. Може и да ме смяташ за чудовище, но нямаш представа какви са. Използват разкапващите се тела на своите убити поклонници, за да общуват. Ненавиждат нашата раса. Знаеш ли как наричат брат ти? Грешка. Грешка, за която бяха страшно гневни и която ги направи мои длъжници. А сега той изчезна в техните владения заедно със съпругата ти и един от най-могъщите магически предмети в нашия свят.

Мунтадир срещна погледа му.

— Ако са успели да ви избягат, не ме е грижа кой им помага.

— Къде биха отишли, Мунтадир? — намеси се Маниже.

— Защо? За да отровиш и онова място? — Мунтадир се изсмя. — А, да. Сега не можеш, нали? Да не мислиш, че не съм забелязал? С изключение на твоя Бич, магията изчезна. — Той изпръхтя. — Поздравления, Маниже. Успя да направиш онова, което никой друг нашественик не е постигал досега: разруши самия Девабад.

— Не сме ние тези, които изнесоха печата от града — сопна се Дара. — Това е причината магията да изчезне, нали?

Мунтадир отвори широко очи с престорена невинност.

— Определено изглежда странно съвпадение.

— Тогава как да я възстановим? — попита Маниже. — Как да си върнем магията?

— Не знам. — Мунтадир сви рамене. — Защо не се сприятелите с някой човешки пророк? Желая ви късмет, наистина. Предполагам, че разполагате с около седмица, преди в Девабад да се възцари пълна анархия.

Високомерният сарказъм на емира опъваше докрай нервите на Дара, ала Маниже изглеждаше напълно спокойна.

— Не ми приличаш на мъж, комуто би харесало да гледа как домът му затъва в анархия. Това не се връзва с нежното момче, което си спомням, учтивия млад принц, който винаги се присъединяваше към майка си за закуска в харема. Горката Сафийе, отишла си толкова рано…

Мунтадир се хвърли напред, опъвайки веригите си.

— Не смей да изричаш името й — процеди той. — Ти уби майка ми. Знам, че нарочно се задържа далече от града, когато тя се разболя. Завиждаше й, завиждаше на всички ни. Вероятно още тогава си кроила планове да избиеш всички джинове, опитващи се да бъдат добри с теб!

— Опитващи се да бъдат добри с мен. — Маниже звучеше разочарована. — Мислех те за по-умен. Жалко, че при цялата си обич към девите никога не си прозрял през лъжите на баща ти.

Обезумялост разкриви изцапаното с кръв лице на Мунтадир.

— Каквото и да е извършил, нищо не оправдава гибелта, която ти пося сред хората ни.

— Ако властваш с насилие, трябва да очакваш да бъдеш свален с насилие. — Тонът на Маниже бе станал по-рязък. — Ала не е нужно то да продължи. — Помогни ни и ще помилвам онези гезирци, които оцеляха.

— Върви по дяволите.

Дара изсъска, рефлексът да защитава Нахидите беше все още дълбоко загнезден в него, ала Маниже му даде знак да се отдръпне и дойде по-близо до Мунтадир. Дара изгледа оковите на емира — това изобщо не му харесваше.

— Спомням си как посещаваш не само майка си — каза тя. — Ако не се лъжа, ти винаги бе много учтив и с мащехата ти. Дотам, че я обсипа със злато, когато се роди първото й дете. Колко мило, казаха жените, беше кончето играчка, което емирът донесе на малката си сестричка. Глупавата песничка, която й съчини, за да я научи да язди един ден…

Мунтадир отново опъна веригите си.

— Недей да говориш за сестра ми.

— И защо не? Все някой трябва да го направи. Всички тези въпроси за брат ти и съпругата ти, а нищичко за Зейнаб? Не се ли тревожиш за нейната съдба?

За пръв път по лицето на Мунтадир пробяга тревога.

— Изпратих я в Та Нтри, когато брат ми се разбунтува.

Маниже се усмихна.

— Странно. Прислужниците й казаха, че побягнала заедно с някаква гезирска жена воин, когато започнало нападението.

— Лъжат.

— Или пък лъжецът си ти. Все още ли искаш да гледаш как Девабад затъва в анархия, ако сестра ти е там някъде, сама и беззащитна? Знаеш ли какво се случва с жените в градове, удавени в насилие? — Маниже погледна назад, обръщайки се към Дара за пръв път, откакто бяха влезли в килията. — Защо не му кажеш, афшине? Какво се случва с младите момичета, чиито семейства имат толкова много врагове?

На Дара му беше трудно да си поеме дъх.

— Какво? — прошепна той.

— Какво се случи със сестра ти? — не отстъпваше Маниже, сякаш без да забелязва неподправеното страдание, разляло се по лицето му. — Какво се случи с Тамима, когато се намираше в същото положение, в което и Зейнаб?

Дара се олюля. Тамима. Ярката, невинната усмивка на сестра му и ужасяващата съдба, която я беше постигнала.

— Ти… ти знаеш какво се случи — заекна той.

Маниже не можеше да очаква да го изрече на глас, да опише варварския начин, по който малката му сестра бе изтезавана до смърт.

— Но дали емирът го знае?

— Да.

Гласът на Дара беше свиреп. Не можеше да повярва, че Маниже му причинява това, че се опитва да използва най-ужасяващата трагедия в живота му като грубо оръжие, с което да принуди един Кахтани да говори. Ала Мунтадир знаеше — нали бе хвърлил смъртта на Тамима в лицето му през онази нощ на лодката.

Маниже не се отказваше.

— И ако можеше да се върнеш назад, нима не би сторил всичко, за да я спасиш? Дори да помогнеш на враговете си?

Дара избухна впечатляващо.

— Лично бих предал и последния член от Съвета на Нахидите на Зейди ал Кахтани, ако по този начин можех да спася Тамима.

Това очевидно не беше отговорът, който Маниже искаше. Очите й лумнаха, а в гласа й се появиха ледени нотки:

— Така значи. — После обаче се обърна към Мунтадир: — Това променя ли отговора ти, емире? Готов ли си да рискуваш сестра ти да срещне същата съдба, от която бе сполетяна сестрата на афшина?

— Това няма да се случи — сопна се Мунтадир. Опитът на Маниже да го предизвика дори не бе сполучил. — Зейнаб не е заобиколена от врагове, а хората ми никога не биха я наранили.

— Хората ти може би ще мислят различно, ако предложа теглото й в злато на онзи, който ми донесе главата й — равният глас на Маниже не трепна, докато изричаше ужасяващата заплаха, и Дара затвори очи, копнеещ да бъде където и да е, но не и тук. — Но ако не си готов да обсъждаш безопасността на сестра ти, защо не започнем с някой друг?

— Ако си мислиш, че ще ти кажа каквото и да било за Нахри…

— Не Нахри. Джамшид е-Прамух.

Това привлече вниманието на Дара към тях.

Лицето на Мунтадир беше безизразно, гневът му беше заменен от ледена маска.

— Никога не съм чувал за него.

Маниже се усмихна и хвърли поглед към Дара.

— Афшине, колчанът ти у теб ли е?

Дара едва бе в състояние да я погледне, камо ли да отговори, така че просто вдигна ръка. В миг, измагьосан от огън, там се появи колчан, пълен с искрящи сребърни стрели.

— Отлично. — Маниже извади една от стрелите. — Ще бъдат дванайсет, нали? — попита тя Мунтадир. — Ако поискаш да получиш по две стрели за всяка една, пронизала Джамшид, когато ти спаси живота?

Мунтадир я изгледа, а гласът му отново натежа от арогантност:

— Сама ли ще опънеш лъка? Защото афшинът ти ми се струва доста бунтарски настроен.

— Не се нуждая от лък.

Маниже заби стрелата в бедрото на Мунтадир.

Дара начаса забрави спора им.

— Бану Нахида!

Без да му обръща никакво внимание, тя завъртя стрелата в раната и Мунтадир изкрещя от болка.

— Спомняш ли си го сега, емире? — попита, повишавайки глас, за да надвика стоновете му.

Мунтадир се бореше за въздух.

— Ти ненормална, жестока… Почакай! — изпищя, когато Маниже посегна за друга стрела. — Господи, какво изобщо искаш от сина на Каве? Още някой, когото да принудиш да ти се подчинява със заплахи?

Маниже пусна стрелата и Мунтадир се свлече на пода.

— Искам да му дам онова, което му се полага по рождение — заяви тя, гледайки го със същото презрение, с което той се бе държал с нея. — Ще издигна Джамшид до положението, което заслужава, и един ден той ще заеме престола на своите предци.

Дори сред всички думи на света, Дара не би намерил начин да опише изражението, което се разля по лицето на Мунтадир.

Емирът примига учестено, устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо.

— К-какво положение? Какво искаш да кажеш с това… престола на предците му?

— Извади си главата от пясъка, Ал Кахтани, и се опитай да си спомниш, че светът не се върти около твоето семейство. Наистина ли мислиш, че когато беше дете, останах в Зариаспа, рискувайки да си навлека гнева на баща ти, когато той ме умоляваше да дойда и да спася умиращата му царица, единствено за да му направя напук? Останах, защото бях бременна и знаех, че Гасан ще изпепели моя свят, ако научи.

Мунтадир трепереше.

— Не е възможно. Той не притежава лечебни умения. Каве не би го довел в Девабад. А Джамшид… Джамшид би ми казал!

— А, значи, стигнахме от това, че не знаеш името му, до това двамата да сте толкова близки, че той би споделил с теб най-опасната си тайна? — Най-сетне гняв проби хладната маска на Маниже. — Джамшид няма представа кой е наистина. Трябваше да потисна уменията му и да го лиша от онова, което му принадлежи, за да попреча да бъде заробен в лечебницата като мен. Казах истината на теб единствено защото ти току-що ясно даде да се разбере колко означава семейството ти за теб, а искам да знаеш, че няма нищо, което не бих сторила, за да опазя сина си в безопасност.

Силно страдание разкриви лицето на Мунтадир.

— Не знам къде е Джамшид. Уаджид го изведе от града. Трябваше да бъде нещо като заложник…

— Нещо като заложник? — прекъсна го Маниже. — Оставил си мъжа, който ти спаси живота, да бъде използван като заложник?

Дара едва бе в състояние да погледне към Мунтадир — неимоверната вина, която се излъчваше от него, му беше твърде позната.

— Да — прошепна Мунтадир с издрезгавял от разкаяние глас. — Отидох при баща ми, но беше твърде късно. Отровата вече го беше убила.

— А ако отровата не го беше убила, тогава какво? — не отстъпваше Маниже. — Какво беше готов да сториш?

Мунтадир стисна очи; изглежда, че се бореше с болката, притиснал ръце около стрелата, все още забита в крака му.

— Не знам. Али беше превзел Цитаделата. Мислех си, че бих могъл да се опитам да убедя баща ми да освободи Джамшид и Нахри…

— А ако той не го направеше?

Влага блестеше върху ресниците на Мунтадир. Когато отново проговори, думите му бяха едва доловими:

— Щях да се присъединя към Ализейд.

— Не ти вярвам — отсече Маниже. — Ти, един добър син на Ам Гезира, си щял да предадеш собствения си баща, за да спасиш живота на един дев?

Мунтадир отвори кървясалите си очи; те бяха пълни с болка.

— Да.

Маниже впи поглед в него.

— Обичаш го. Джамдиш.

Дара усети как кръвта се отцежда от лицето му.

Мунтадир изглеждаше съкрушен. Дишането му беше учестено, раменете му трепереха.

— Да — отвърна задавено.

Маниже приседна на пети. Дара не бе в състояние да помръдне, шокиран от развитието на разговора. Как, в името на Създателя, Маниже бе научила за Мунтадир и Джамшид? Дори Каве не бе искал тя да знае!

— И двамата знаем — продължи тя — колко отдаден бе Уаджид на баща ти. Чух, че на практика е отгледал Ализейд като свой син. — Тя замълча за миг. — Е, какво смяташ, че ще направят на Джамшид Уаджид и хората му, добрите му гезирски войници, когато научат, че техният цар, любимият им принц и всичките им съплеменници са загинали от ръката на Каве?

Въпреки цялата вражда между Дара и Кахтаните, бавната, ужасяваща паника, която се разля по лицето на Мунтадир, накара стомаха му да се свие. Твърде добре познаваше това чувство.

— Аз… ще изпратя съобщение на Уаджид. — Емирът се бе прекършил и дори не го осъзнаваше. — Писмо! Писмо с моя знак, нареждащо му да не наранява Джамшид.

— И как точно ще го направиш? — попита Маниже. — Магията ни я няма. Нямаме превъплъщенци, които могат да летят, не можем да омагьосаме някоя птица. Нито пък знаем къде да изпратим това съобщение.

— Ам Гезира — избъбри Мунтадир. — Имаме крепост на юг. Или Та Нтри! Ако Уаджид научи за баща ми, възможно е да отиде при царицата.

Маниже го докосна по коляното.

— Благодаря ти за тази информация. — Тя се изправи на крака. — Моля се само да не е твърде късно.

— Почакай!

Мунтадир се изправи с усилие и простена, докато местеше тежестта си от ранения крак, мъчейки се да я достигне.

Маниже вече даваше знак на Дара да отвори вратата.

— Не се тревожи, просто отивам да взема някои неща, за да се погрижа за раните ти, и ще се върна. — Тя погледна назад. — Сега, когато стана по-разговорлив, може да доведа ифритите. Има цял куп въпроси, които бих искала да ти задам за печата на Сулейман.

Тя пристъпи навън, оставяйки Дара след себе си.

Мунтадир се взря отчаяно в него.

— Афшине…

Той ти е враг. Мъжът, който насила вкара Нахри в леглото си. Само че Дара не бе в състояние да извика никакъв гняв у себе си, никаква омраза… нито дори искрица триумф, задето най-сетне бе победил семейството, съсипало неговото.

— Ще ти съобщя, ако научим нещо за Джамшид — обеща тихо, а после, оставяйки му реещите се кълба от светлина като малко благодеяние, си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Маниже вече се отдалечаваше по коридора.

— Зейнаб ал Кахтани е в Квартала на гезирците.

Дара се намръщи.

— Откъде знаеш?

— Защото този мъж далеч не е толкова умен, за колкото се мисли. Трябва да я изкараме оттам.

— Гезирският квартал е укрепен против нас. Ализейд обедини гезирците и шафитите под своя контрол и се подготвяше за обсада доста преди нашата поява. Ако принцесата е там, ще бъде трудно да се доберем до нея.

— Нямаме избор. Зейнаб трябва да бъде в наш плен, за предпочитане, преди майка й да научи за станалото тук. — Маниже присви мрачно устни. — Разчитах Хатсет да е в Девабад. Щяхме да я вземем за заложница, за да държим аяанлийците под контрол. Вместо това си имам работа с една разгневена вдовица, с цяло море помежду ни, което да я защитава, и планина от злато, която да подкрепи отмъщението й. — Тя се извърна, давайки му знак да я последва. — Ела.

Дара не помръдна.

— Не сме приключили тук.

Тя хвърли поглед назад с невярващо изражение.

— Моля?

Дара отново трепереше.

— Нямаше право. Нямаше право да използваш спомена за сестра ми по този начин.

— Нима не казах истината? Зейнаб ал Кахтани определено се намира в опасност, като се разхожда из Девабад без защита. Забрави за благородните гезирски воини, които Мунтадир си мисли, че ще я закрилят. Баща й в продължение на десетилетия потискаше хората в този град и мнозина на драго сърце биха се възползвали от настоящата ситуация, за да си отмъстят.

— Не това… — Трудно му беше да намери думи, ненавиждаше това колко лесно Маниже успяваше да ги обърне против него. — Знаеш какво имам предвид. Трябваше да ме предупредиш, че възнамеряваш да я споменеш.

— О, така ли? — Маниже се обърна рязко към него. — Защо, за да можеш да измислиш по-добър начин да кажеш, че си щял да предадеш предците ми на Кахтаните?

— Бях шокиран! — Трябваше да положи усилие да се овладее, от пръстите му изскочиха пламъчета. — Нали уж работим заедно!

— И къде бе това чувство, когато двамата с Каве си шушукахте зад гърба ми за Джамшид и Мунтадир? — Очите й лумнаха. — Не мислиш ли, че би трябвало да ме предупредиш, че синът ми от години е имал връзка със сина на Гасан?

— Да не би да ме шпионираш? — избъбри Дара.

— Трябва ли да го правя? Защото бих предпочела да не хабя бездруго крайно ограничените си ресурси, а се надявах, че безопасността на хората ни е достатъчна, за да те държи под контрол.

Целият коридор се разтресе от раздразнението му, въздухът заискри.

— Да не си посмяла да ми изнасяш лекции за безопасността на хората ни — процеди Дара през стиснати зъби. — Хората ни щяха да бъдат в по-голяма безопасност, ако не бяхме прибързали с това нападение и не се бяхме опитали да изтребим всички гезирци… както те посъветвах!

Ако си мислеше, че Маниже ще се сепне от проявата на магия, я беше подценил. Тя дори не трепна, тъмнината в черните й очи изведнъж стана още по-дълбока.

— Самозабравяш се, афшине — предупреди го и всеки друг на негово място сигурно щеше да падне на колене при звука на смъртоносните нотки в гласа й. — Пък и самият ти едва ли би могъл да се наречеш невинен в провала ни. Или мислиш, че Визареш не ми каза за изгубеното време с Ализейд ал Кахтани? Ако го беше убил в мига, в който го залови, Нахри нямаше да избяга с него. Нямаше да му даде печата на Сулейман и да се махне от града, отнемайки ни магията. Завоеванието ни щеше да е успешно!

Дара настръхна, ала нямаше как да го отрече. По-късно можеше да удуши ифрита, задето не си беше държал езика зад зъбите, но това, че не беше убил Ализейд, беше фатална грешка.

Маниже като че ли долови поражението му.

— Да не си посмял отново да скриеш нещо от мен, ясно ли е? Имам цял град, който трябва да управлявам. Не мога да го правя, докато се тревожа какви ли тайни крие от мен главата на охраната ми. Трябва да съм сигурна в лоялността на хората си.

Скръстил ръце, Дара я гледаше яростно, потискайки желанието да изгори нещо.

— Какво искаш да направя? Все още нямаме представа къде са децата ти, а ти ясно даде да се разбере, че не ми е позволено да рискувам безопасността на племето ни, като замина да ги търся.

— Не е нужно да ходим да ги търсим — отвърна Маниже. — Не и лично ние. Не и ако изпратим правилното съобщение.

— Правилното съобщение?

— Да. — Тя отново му даде знак да я последва. — Ела, афшине. Време е да се обърна към новите си поданици.