Империя от злато

26 Али

Когато най-сетне се събуди на следващата сутрин, Али беше като пребит. Той простена върху възглавницата; тялото му беше оплетено в копринени чаршафи.

Я, чакай… възглавница? Копринени чаршафи? Дюшек?

Та Нтри. Пое си дъх и долови мирис на смирна и на океан. Обърна се по гръб и разтърка очи. Чувстваше се необичайно замаян, сънливостта отказваше да бъде пропъдена, докато се мъчеше да си помни как се беше озовал в това легло. Последното, което си спомняше, бе как вечеря с майка си, а после го съпровождаха до сумрачна стая, която някакви хора — Господи, толкова бе уморен, че дори не си спомняше лицата им — го уверяваха, че е негова.

Той присви очи в мрака. Беше приятна стая, с три големи прозореца, огрени с тъмно лилава светлина от задаващата се зора. До леглото имаше вода за миене, както и чиста светлосиня роба с разточително изобилие от виненочервена бродерия по ръкавите и яка, изрязана в аяанлийски стил. До нея имаше шапчица от същия плат.

Изправи се с усилие на крака (какво му ставаше тази сутрин?) и отиде до калаения леген, промълвявайки молитва. Видя отражението си в набраздената от вълнички вода.

Както и две чисто черни очи, кръгли като чинии.

Дръпна се ужасено, блъскайки легена настрани, при което част от водата се разплиска по пода.

Какво, за бога, беше това? След миг — вече напълно разбуден — отново се приближи и надникна в легена.

Нищо. С разтуптяно сърце Али потопи ръка в хладната вода и прокара пръсти по гладкото дъно на легена. Отчаяно му се искаше да повярва, че очите, подобни на тези на акула, бяха плод на въображението му, останки от съня.

Само че това бе неговият живот, така че бе много по-вероятно да го следи някакъв невидим морски дух.

Нищичко не можеше да направи, ако един от любопитните братовчеди на Собек бе дошъл, за да го зърне, така че се изми и се облече. Върху украсена с дърворезба ракла беше оставена молитвена постелка, но с един бърз поглед към небето Али прецени, че има достатъчно време, за да отиде до откритата джамия в селото. Знаеше, че ще му хареса да се помоли под гаснещите звезди, в тихата компания на онези, които също предпочитаха да се молят в джамията.

Когато отвори вратата, един войник отвън подскочи и застана мирно.

— Принц Ализейд. — Стражът докосна сърцето и челото си в гезирски поздрав. — Мир на теб.

— И на теб. — Али се намръщи, взирайки се в наведеното му лице. — Я чакай… Самир? — Той се засмя и потупа другия мъж по рамото. — Наистина ли си ти?

Стражът се усмихна срамежливо.

— Не бях сигурен дали ме помниш.

— Естествено, че те помня! Помня всички в кадетския ми клас… особено онези, които ме предупредиха, че останалите са пъхнали малко крокодилче под одеялото ми. Как си? Как се озова тук?

— Добре съм, слава на Бога. След като приключих обучението си в Цитаделата, ме прехвърлиха в Дадан — обясни Самир. Дадан бе един от най-северните гарнизони в Ам Гезира. — Кайдът мина оттам на път към Та Нтри и нареди на всички ни да го последваме.

Е, това обясняваше дузините гезирски войници наоколо.

— Приятно ми е да те видя — отвърна Али. — Радвам се да науча, че и други от класа ни са оцелели.

Изражението на Самир помрачня.

— Още не мога да повярвам какво се случи с Цитаделата. — Той се изчерви. — Извинявай, знам, че си бил там…

— Няма нищо. Знам, че не съм единственият, който изгуби приятели през онази нощ. — Въпреки това Али смени темата, опитвайки се да овладее емоциите си. — Отивам в джамията за сутрешната молитва, ако искаш да се присъединиш към мен.

Щастливо учудване.

— За мен ще бъде чест, ваше височество… искам да кажа, ваше величество — поправи се той. — Извинявам се. С останалите не бяхме сигурни коя титла да използваме.

Сепнат, Али осъзна, че и сам не знае. Царското обръщение вероятно не би трябвало да го изненадва — той беше последният кахтански принц и вече носеше печата на Сулейман върху лицето си. Естествено, имаше церемония, която да го направи официално: съвсем простичка, по обичаите на практичното му племе. Офицерите, благородниците, всички по-видни личности се вричаха във вярност на управлението му на публично място, поднасяйки му изработени от дърво символи с имената си, докато шейховете и водачите на различните племена и кланове изпращаха договори върху дървени плочи или хартия от дървесна кора. Един месец след коронясването си Али щеше да ги изгори в огън, измагьосан със собствените му ръце… огън, в който щеше да се зарече да влезе, ако някога предаде доверието на хората си.

Колкото и нелепо да изглеждаше, Али не се беше замислял особено за политическото си бъдеще. Беше прекалено съсредоточен върху това да се добере до Та Нтри, съкрушен от катастрофалното падане на дома и семейството си. Обети и церемонии, и титли — всичко това му се струваше безкрайно далече, принадлежащо на един страховит баща и искрящ от скъпоценни камъни престол. Не можеше да си се представи на трона с шедуто, нито как кара когото и да било да му се покланя. Той беше принц в изгнание, който бягаше, без никакви притежания, освен зулфикара си, оцеляващ по милостта на другите.

Осъзнал, че Самир все още чака отговор, Али отвърна така, както му се струваше искрено.

— Достатъчно е просто „братко“. Не си падам по титлите, а всички сме заедно в тази бъркотия. А сега да вървим. Не искам да закъсняваме.

Шефала беше прекрасна в тихото утро, замъкът — почти празен. Обрасла с мъх каменна пътека тръгваше от кораловите му стени и прекосяваше гориста долчинка, пълна с чуруликащи птици и огромни стари дървета, чиито сребристи дънери бяха толкова масивни, че двама души едва биха могли да ги обгърнат с ръце. Някакво движение зад гъстите храсталаци привлече вниманието на Али и той издаде звук на удоволствие, забелязал два жирафа да похапват от листата на една висока мимоза на поляната отвъд.

Джамията беше изящна и скромна — тръстикови постелки и вълнени килими застилаха разчистената земя между огромни колони, изваяни от баобаби. Над главите им имаше дървена решетка, която вероятно поддържаше покрив през дъждовния сезон.

Беше се събрало по-голямо множество, отколкото Али очакваше, мъжете бяха в единия край, жените — в другия. Повечето бяха аяанлийци и гезирци, но Али зърна неколцина шафити от екипажа на Физа, както и пътници от други племена, минавали през Та Нтри, когато се разнесла новината за падането на Девабад.

Али влезе и през събралите се богомолци премина вълна от селями и благословии. Той се усмихна слабо. Чувстваше се неловко, че бе привлякъл толкова внимание, но се опита да отговори на колкото се може повече поздрави, преди да си намери място в дъното до един беловлас аяанлиец, подпрян на възглавници.

Старецът го изгледа сепнато, едното му око беше замъглено от катаракта, а после се засмя.

— Какво правиш до мен, принце? Чакахме те да дойдеш и да ни поведеш в молитва!

Али се изчерви.

— За мен е чест, но наистина не е нужно. Не бих искал да изместя…

— О, просто го направи. — Физа бе дошла в джамията, увила тюрбан около косата си. Тя се усмихна широко на възрастния аяанлиец. — Рецитира наистина прелестно.

Али я погледна изненадано.

— Благодаря!

Физа се разсмя.

— Не е нужно да изглеждаш толкова шокиран. Понякога престъпниците също се нуждаят от Бог… ние имаме повече неща, за които трябва прошка.

Али погледна към изпълнените с очакване лица. За последно бе водил в молитва толкова голяма група в Бир Набат и споменът го развълнува. Там бе познавал такова удовлетворение, неспокойството му беше уталожено от доброто, което можеше да направи на хората, които го бяха защитили. Това бе уважение, което можеш да си спечелиш единствено сам — не онова, което получаваш от титли и отрупани със скъпоценни камъни престоли.

Той се усмихна на богомолците.

— Стига само някои от вас да си поприказват с мен след това, за мен ще бъде чест.

Али остана в джамията, докато и последният вярващ не си тръгна. След като води молитвата, седна, за да си поприказва със събралите се джинове. Повече слушаше, отколкото говореше, пиейки кафе и чай, докато гезирски войници разказваха със съкрушени от скръб гласове за убитите си другари в Цитаделата, а чуждестранни търговци споделяха тревогата си, че са толкова далече от домовете си по време на война. Почти всички имаха близки в Девабад, не един и двама се разплакаха, спомняйки си как бяха изпратили развълнуван брат или дъщеря на Навастем. Али чу истории за това каква паника бе обзела всички, когато магията бе престанала да действа, как животът им беше преобърнат с главата надолу само за ден, докато се чудят дали Всемогъщият е дошъл, за да ги накаже отново.

Бяха тежки истории и Али навярно би трябвало да се почувства смазан от товара им, удавен в същия ужас, който го бе завладял предишния ден при мисълта за подобна отговорност.

Само че не беше така. Вместо това, докато дойде време да се прибере в замъка, Али се чувстваше… окрилен. Двамата с Нахри не преживяваха всичко това сами. Имаше хора — добри хора, умни хора, храбри хора, — които се бореха заедно с тях.

Поспря на вратата и се усмихна на стареца. Не бе пропуснал да забележи колко изпитателно го беше гледал той.

— Искаш ли да те заведа обратно в замъка, дядо?

Дядо му се усмихна пакостливо.

— Какво ме издаде?

— Доста неща, не на последно място и семейната прилика.

В очите на стареца припламнаха искрици. Али не се съмняваше в думите на майка си за здравето и умственото състояние на дядо му, но от Саиф Шефала се излъчваше интелигентност.

— Ха, съмнявам се, че някога изобщо съм бил толкова енергичен и красив като теб.

Али се засмя и му предложи ръката си, помагайки му да се настани в мек стол с колелца.

— Сигурен съм, че си бил още по-представителен. Но защо не ми каза кой си по-рано?

— Открил съм, че можеш да прецениш един мъж по-добре, когато той не знае, че го преценяват.

— Е, издържах ли изпита?

— Зависи от това дали можеш да ми помогнеш да се вмъкна обратно в замъка, без майка ти да забележи. Откога на дъщерите им е позволено да затварят родителите си, така или иначе?

Али затика стола обратно към замъка.

— Открай време прекалява с грижите.

Градът започваше да се събужда, аромат на варящо се кафе и сънлив шепот долитаха откъм къщите наоколо. Али отново бе поразен от чувството за принадлежност, знанието, че онези, в чиито вени течеше неговата кръв, живееха тук от векове, че това би могло да бъде и неговият дом, ако съдбата не бе решила другояче.

Девабад е твоят дом.

— Имам чувството, че трябва да ти благодаря — каза той на дядо си. — За цялата подкрепа, която ми оказваше през годините.

— Искаш да кажеш за парите, които наливам в хазната ви, откакто ти се роди? — Дядо му се засмя. — Не е нужно да ми благодариш, момчето ми. Учтиво гневните писма, които баща ти изпращаше в отговор, бяха достатъчно възнаграждение. Никой не е толкова докачлив, колкото гезирец, чиято гордост е засегната.

Двамата влязоха в замъка. От сладостното чуруликане на птичките в двора и огрените от слънцето стари тухли във вътрешния двор Али бе обзет от усещането, че се е озовал в забравена руина. Не се съмняваше, че замъкът изглеждаше пленително с магията си, кипящ от оживление, когато бе изпълнен с хора, но да го види по този начин го караше да се почувства по-близък с предците си, с мъжете и жените, които бяха бродили удивени из света на човеците, създавайки си нов живот.

— Това място е невероятно — възхити се той. — Прекрасен е начинът как постройките включват онова, което човеците са оставили след себе си. Знаеш ли нещо за онези, които са живели тук някога?

— Единствено това, че човеците са си били отишли отдавна, когато прапрадядо ми пристигнал. — В гласа на Саиф се прокрадна съжаление. — Трябва да са били много умни. Все още намираме стари инструменти и парчета от прелестни съдове с глазура, която никой не е в състояние да пресъздаде. Ала първото поколение от семейството ни, завърнало се в Та Нтри след войната, било потайно за корените ни и подозирам, че е било така и с миналото на новия им дом.

— Не знаех това.

— Не си ли се запитвал защо нямаме истинско презиме, а използваме Шефала? Това е джинистански обичай. Не че е било нещо необичайно сред аяанлийците, завърнали се в Та Нтри, след като служили на Кахтаните. Предполагам, че в хаоса на войни и революции мнозина са решили да започнат начисто. — Дядо му направи физиономия. — Има немалко горделиви стари родове, които никога не са напускали този бряг и сега ни гледат отвисоко, но аз предпочитам да мисля, че това означава, че предците ни са били хитри.

Али се замисли над думите му. Колко от живота му, от живота и историята на всички тях се разплиташе, колкото повече се вглеждаше в тях? Разказите, с които беше израснал, бяха просто това — разкази, с много по-оплетени корени и безкрайно различни интерпретации, отколкото би могъл да си представи някога. Беше смущаващо непрекъснато да преобръщат света и истината, които си мислеше, че познава.

Но освен това като че ли правеше миналото по-близко и по-истинско. Преди шест години хора като Зейди ал Кахтани бяха легенди от една друга епоха. Съвършени, извършили подвизи, с които никой не можеше да се мери. Сега Али виждаше сложната истина зад мита за героя, който бе спасил шафитите, ала едновременно с това бе допуснал ужасни грешки.

— Абу Хатсет… — Млада аяанлийка се появи на прага на една врата с висок свод. — Ще ми навлечете неприятности. — Тя се поклони учтиво на Али. — Имате ли нещо против да отведа нашия беглец в леглото му, където се предполага, че си почива?

— Разбира се. — Али погледна към дядо си. — За мен беше истинско удоволствие. Може ли да те посетя отново?

— Бих се засегнал, ако не го сториш. — Гласът на Саиф стана заговорнически. — Донеси от онези фитеери с фурми, които готвачът приготвя, онези, напоени в сироп от рози. Майка ти е истински тиранин, когато става дума за това колко сладко ям.

Потискайки една усмивка, Али сложи ръка на сърцето си.

— Ще видя какво мога да направя.

Точно сега обаче трябваше да отиде някъде другаде.

Беше същинско кълбо от нерви, докато вървеше към стаите, в които бяха настанени двамата Нахиди — не само защото нямаше търпение да види Нахри, но и защото нямаше представа какво би могъл да каже на Джамшид, което да не доведе до това отново да го замерят с пантоф по главата. Все още се мъчеше да преглътне обвиненията на другия мъж, а никога не се бе славил с дипломатичния си език. Да си разменя празни любезности с гневния бивш любовник на брат си — когото веднъж бе принудил да убие някого — му се струваше нещо, на което не бе способен.

Двама добре въоръжени стражи стояха пред врата от тик, покрита с изящна дърворезба. Гезирецът отдаде чест, аяанлиецът се поклони.

— Мир вам — поздрави ги Али. — Бану Нахида тук ли е?

— Да, принце — отвърна аяанлиецът. — Двамата с брат й закусват.

— Отлично. — Али извади два от многото дирхами, които майка му му беше дала предишната вечер, и подаде по един на всеки от тях. — Искам да знаете, че наистина оценявам службата ви. — Той им даде знак да си вървят. Очакваше още цял куп крясъци от страна на Джамшид и не искаше някой да се втурне да го „спасява“. — Ако нямате нищо против, ще отидете ли да проверите дали някой от гостуващите ни деви не е оставил огнен олтар, който Нахидите биха могли да използват?

Когато двамата се отдалечиха, Али си пое дълбоко дъх. Представяйки си усмивката на Нахри, той изпъна робата си и прокара пръсти по брадата си, преди да се наругае безмълвно и да почука на вратата. Понечи да я повика, но се спря, спомняйки си къде се намират. Дали рискуваше, като говореше така свободно за нея пред останалите? Дали не трябваше да попита за Джамшид вместо това? Да използва нахидската му титла?

И господи, дали не изглеждаше така, сякаш току-що бе подкупил някого, за да влезе незабелязано в спалнята на Нахри?

Вратата се открехна, докато устата му все още бе отворена в нерешителност. Джамшид впи поглед в него, стиснал зле прикрит нож за сервиране зад гърба си.

— Нека огньовете горят ярко за теб! — каза Али на дивастийски, прекалено силно и с ужасен акцент.

Враждебното изражение на Джамшид изобщо не се промени.

Али опита отново:

— Исках да намина и да се уверя, че са ви настанили добре. Как спа? Леглото беше ли удобно?

Изражението на Джамшид се промени, заменено от презрение и недоверчивост.

— Нахри, твоят… — Джамшид го огледа от главата до петите с цялата си нова нахидска надменност, която притежаваше — … спътник е тук.

— Да, чух.

Нахри изтръгна вратата от ръката на Джамшид и застана срещу него.

Сърцето на Али се хвърли в танц, който изобщо не помогна, а увереността, която бе набрал тази сутрин, се изпари. Нахри бе облечена в дръзка туника с цвета на бурно море и раиран панталон. Тъкмо си сплиташе косата и ръкавът й се беше вдигнал, разкривайки деликатната кожа от вътрешната страна на китката й.

Господ да му е на помощ, искаше да я докосне. Вместо това начаса наведе очи.

— Сабах ел-хаир — поздрави я, опитвайки се да потисне смутената горещина, заляла бузите му.

— Сабах ел-нур — отвърна тя. — Чудех се дали ще те видя тази сутрин.

Тонът й го накара да вдигне изненадано поглед.

— Не биваше ли да идвам?

— Не, нямах това предвид. — Изглеждаше обаче така, сякаш имаше нещо, което не му казва. — Влез. Пийни чай с нас.

Чувствайки се неловко, Али пристъпи в стаята; ясно си даваше сметка, че лицето на Джамшид не бе изгубило намръщеното си изражение.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Разбира се. — Ала онази Нахри, която Али познаваше, не би отвърнала „разбира се“ на подобен въпрос в положението, в което се намираха. Онази Нахри би се впуснала в саркастичен низ от оплаквания. — Говори ли с майка си тази сутрин?

С майка му? Подозренията на Али в миг избуяха.

— Не, защо? Да не ти е казала нещо?

Нахри поспря с ръка върху завесата, която тъкмо дърпаше. На бледата утринна светлина внезапно изглеждаше много уморена.

— Не. Снощи намина, за да се увери, че сме се настанили без проблеми, но това бе всичко.

— Сигурна ли си, че е било всичко?

— Да. — Нахри му се усмихна напрегнато, ала усмивката не стигаше до очите й. — Ела.

С всеки нов миг на принудена учтивост Али все повече се убеждаваше, че нещо не е наред. Ала тъй като знаеше колко предпазлива бе Нахри, не каза нищо и я последва на един малък балкон с изглед към гората. Възглавници ограждаха ниска маса, отрупана с плодове, сладкиши, чай и сок.

Нахри му даде знак да седне и той се подчини. А после, повече в свой стил, тя щракна с пръсти към брат си.

— О, не, Джамшид. Не си и помисляй да се измъкнеш. Ти също ще се присъединиш към нас. — Тя се отпусна на една от възглавниците и си взе чаша чай. — Знаете ли, че колкото и приказки да съм изслушала за това колко емоционални били жените, ние изобщо не можем да се сравняваме с някои от мъжете, които съм срещала.

Джамшид седна, гледайки сърдито.

Али се поколеба за миг, а после реши да си каже всичко.

— Съжалявам. — Той срещна погледа на другия мъж. — Толкова съжалявам за онази нощ, Джамшид. Тревожех се да не ме заловят, боях се баща ми да не научи, че онзи, който се опита да ме убие, е шафит, и да извърши нещо ужасно, но то не извинява онова, което ти причиних. Не мога да го променя и разбирам защо ми нямаш доверие. Знам също така колко грубо говорех някога за вярата и събратята ти; знам, че дори преди Нахри да пристигне в Девабад, племето ти имаше основание да ме гледа с подозрение. И съжалявам.

За миг се възцари тишина, напрежение натежа във въздуха. А после Джамшид проговори, без да откъсва очи от неговите.

— Ами Мунтадир и аз?

Мунтадир. Името на брат му бе като рана; Али се боеше, че никога няма да престане да боли. Отново видя широко усмихнатия си по-голям брат, винаги толкова чаровен, и се зачуди колко ли го бе боляло да поддържа тази фасада.

— Мунтадир ми спаси живота — каза и забеляза, че Нахри наведе поглед. — До края на дните си ще се разкайвам за това как прекарахме последните си месеци заедно и че заради държанието ми е трябвало да крие толкова много от мен. Но съм невероятно благодарен, че е имал до себе си някой като теб, с когото да сподели малко щастие.

При тези думи хладната маска на Джамшид най-сетне се пропука.

— Имаш медения език на политик — каза, ала в обидата нямаше жлъч. Той избърса бързо очите си. — Все още не те харесвам. Съгласих се да работя с теб само защото Нахри ме помоли. Имаш да извървиш много дълъг път, преди да спечелиш доверието ми.

— Моля се един ден това да стане — отвърна Али искрено и си наля чаша чай. — Навярно това би могло да бъде ново начало за нас.

Нещо в изражението на Джамшид потрепна, но в този миг на вратата се почука и в стаята влезе един прислужник.

— Царицата би искала да ви види, принце. Както и Бану Нахида и Бага Нахид.

Господи, нима майка му следеше всеки негов ход? Та той беше тук само от няколко минути.

— Веднага ще дойдем — отвърна с примирена въздишка.

Нахри се изправи на крака.

— Нека да си взема наметката.

Джамшид напълни една чаша и я подаде на Али.

— Сок от тамаринд, преди да тръгнем — каза учтиво. — Знам колко го обичаш.

Али се намръщи.

— Обичах го, преди някой да се опита да ме отрови… — Той не довърши, забелязал предизвикателството в очите на Джамшид. — О, ти, копе…

Джамшид изцъка с език и кимна към гърба на отдалечаващата се Нахри.

— Не искаме да я разстроим, нали? — Той вдигна чашата си, усмихвайки се опасно. — За едно ново начало. — Приведе се напред и понижи глас. — Предай сестра ми, нарани я по какъвто и да било начин и няма да има никой наоколо, който да се намеси, когато те отровят следващия път.

Тъй като си нямаше доверие да отговори, Али просто изсумтя. Нахри се върна, скрила дрехите и рошавата си плитка под наметало с качулка.

— Да вървим.

Звучеше така, сякаш отиваха на погребение.

Али остави Джамшид да излезе в коридора и се обърна към Нахри.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? Може би не трябваше да казвам…

— Не — побърза да го прекъсне тя. — Онова, което каза, беше съвършено.

— Тогава какво не е наред? — не отстъпваше Али. — Изглеждаш толкова тъжна.

Нахри спря и си пое дълбоко дъх, сякаш опитваше да се овладее.

— Всичко е наред. Ала не бива да правиш това тук — добави тя и се дръпна.

С дълбок срам Али осъзна, че несъзнателно бе посегнал към ръката й.

Той начаса отстъпи назад.

— Извинявай. Не исках…

— Няма нищо. Просто вече не сме в Кайро, далече от всички. — Бузите й пламнаха. — Хората говорят. Не искам да останат с погрешно впечатление.

— Не — съгласи се Али дрезгаво. — Естествено, че не.

— Добре. — Нахри не престана да се взира в него в продължение на още един миг и каквото и да твърдеше, Али би могъл да се закълне, че зърна искрица на съжаление в очите й, преди да извърне поглед. — Трябва да настигна Джамшид.

Али кимна, излизайки едва когато двамата Нахиди бяха далече напред. Държеше се на разстояние, мъчейки се да се преструва, че всичко е наред и че в гърдите му сякаш няма ножове, които разкъсват онова, което някога беше сърцето му. Нахри беше права. Не биваше да я докосва. Не биваше да докосва никоя жена, която не му беше съпруга.

Би могъл да я попиташ дали иска да ти бъде съпруга.

Нелепата мисъл нахлу неканена в главата му, последвана от неподправена паника, сякаш, въпреки че беше далече пред него, Нахри би могла да прочете мислите му. За бога, да не би маридите толкова да бяха объркали мозъка му, че напълно бе изгубил разсъдъка си?

Тя е недостижима за теб и винаги ще бъде. Нахри бе обичана от афшина — мъж толкова красив, че дори враговете му пишеха поеми, възхваляващи красотата му, и бе женена за Мунтадир, прочутия девабадски разбивач на сърца. Нима вярваше, че брилянтната, красивата Бану Нахида някога би проявила интерес към един покрит с белези гезирски девственик, притежаващ склонност да казва неправилните неща?

Не, не би. Което означаваше, че трябваше да си държи устата затворена и да види какво иска майка му, без да обмисля да разруши най-скъпото си приятелство и най-важния си политически съюз.

Хатсет ги чакаше пред библиотеката.

— Добро утро на всички ви. — Тя се усмихна на Али. — Чувам, че отрано си започнал с политиката в джамията тази сутрин.

— Ако под политика имаш предвид, че водих с хората искрени разговори за живота им и се молихме заедно, да — отвърна той. — Беше хубаво.

— Радвам се да го чуя. — Усмивката на майка му потрепери и тя улови ръката му. — Алу, тук има някой, с когото трябва да се срещнеш. Вчера не исках да те затрупвам с твърде много информация, но…

— Кой? — попита Али.

Хатсет изглеждаше неспокойна, а Али знаеше, че за това е нужна сериозна причина.

— Устад Иса.

— Иса?

Когато майка му не каза нищо повече, той тръгна към библиотеката, неспособен да повярва. Ала едва отвори вратата и видя възрастния учен, увит в домашно тъкано одеяло и заобиколен от книги, а огромните му смарагдови очи примигваха като прилепови.

— Устад Иса… господи — заекна Али. — Мир на теб. — Прекоси дългата стая за секунди. — Кога пристигна?

Очите на Иса се стрелнаха към Хатсет, преди да отговори.

— Съвсем наскоро. Пътуването ме изтощи и помолих за няколко дни, в които да се съвзема.

— Но ти беше в Девабад — недоумяваше Али. — Как успя да избягаш?

— Изглежда, че трябва да благодарите на тохаристанката Разу — обясни майка му. — Тя убедила афшина, че Иса не е добре и че би било проява на добрина да позволи на един събрат по робство да напусне града, завладян от ифрити.

Али бе сигурен, че всеки би могъл да види ужасното състояние на Иса, но бе шокиран да научи, че афшинът му беше помогнал.

— Имаш ли някакви новини? Сестра ми, останалите гезирци…

Отново му отговори Хатсет:

— Зейнаб е жива. Успяла е да предупреди останалите гезирци и онези, които са се намирали в квартала, са оцелели. Очевидно са се обединили с шафитските райони и са се барикадирали срещу останалата част от града. — Хатсет замълча за миг. — Те не са единствените, които са оцелели. Иса твърди, че Мунтадир е жив.

Али я зяпна, всякакви думи бяха невъзможни.

Джамшид реагира пръв, вдигайки рязко глава.

— Какво?

— Мунтадир е жив — повтори Хатсет. — Според Иса е затворник в палата.

— Господи. — Али седна рязко, имаше чувството, че бяха отрязали краката му изпод него. Сълзи напираха в очите му. — Сигурни ли сте? Наистина ли сте сигурни?

— Не. — Иса звучеше възмутен. Когато Али се обърна рязко към него, той продължи: — В тази ситуация няма такова нещо като сигурност, младежо. Емирът е заобиколен от лесно избухливи врагове. Възможно е да са го убили, след като си тръгнах. Бану Маниже заплашваше да го направи, ако гезирците и сестра ти не се предадат.

— Няма да го убият — обади се Нахри, разменяйки странно многозначителен поглед с майка му. — Още не. Мунтадир е твърде ценен, а Маниже не е глупачка.

— Трябва да го спасим — заяви Джамшид.

— Трябва да спасим много хора — поправи го Нахри. — Сега ти си Нахид, Джамшид. Отговорността за цял Девабад лежи върху плещите ти.

Джамшид имаше бунтовническо изражение, ала учудването на Али вече се бе разсеяло, новините за неговия град и брат му го тласнаха към действие. Приближи се до едно писалище и взе парче пергамент и молив.

— Иса, искам да ми кажеш всичко, което знаеш.

Ученият направи кисела физиономия.

— Няма да е никак малко. Разу и Елашия ме накараха да запаметя цял куп неща, преди да си тръгна, за храна и безопасност и всякакви такива глупости. — Той издаде възмутен звук. — Разу пъхна географски карти в подплатата на препаската ми.

Али застина, кръвта нахлу в ушите му. Това не бе просто връщане на един „разстроен“ старец. Разу преднамерено им пращаше ценна информация.

Джамшид изпусна силно дъха си, а широко отворените му очи срещнаха тези на Али. Върху лицето му се четеше същата възбуда — някогашният капитан бе разбрал какъв късмет бяха извадили.

— Не мога да повярвам, че Дара те е оставил да си тръгнеш — прошепна Джамшид. — Той оглави проклетото въстание против Зейди ал Кахтани. Как е могъл да допусне подобна грешка?

— Разу може да бъде много убедителна — тихо каза Нахри. — Пък и може би Дара се е опитвал да прояви малко милост.

Али си задържа езика зад зъбите по въпроса за афшина и предполагаемата му „милост“. Вместо това закрачи напред-назад из стаята. Ако можеше, щеше да сграбчи Иса, да го обърне с главата надолу и да изтръска от него всичко, което знаеше.

— Каза, че гезирците и шафитите успели да задържат девите вън от кварталите си… Ами останалите племена?

— Всички бяха сами за себе си, когато си тръгнах — обясни Иса. — Сестра ти преговаряше с аяанлийците и тохаристанците, но нямаше особен успех. Цари пълен хаос и никой няма доверие на никого.

Сърцето на Али се сви.

— Значи, градът не е под контрола на Маниже? Несъмнено са довели още войници, има подсилена охрана.

— О, не, ни най-малко — отвърна Иса. — Разу каза да ви предам, че според информацията, която имаме, афшинът разполага с по-малко от дузина мъже. Говори се, че обучава още, но засега Маниже контролира единствено Квартала на девите.

Джамшид зяпна.

— Как са свалили от власт семейството ти само с дузина воини?

Али не отговори. Естествено, Дара бе разполагал с повече от дузина войници, ала сега не му се струваше най-подходящият момент да обясни на Джамшид, че лично бе убил поне толкова войници с маридска магия. Погледна към Нахри, ала тя мълчеше, надянала безизразна маска. Защо не реагираше на нищо от това? Завръщането на Иса? Споменаването на афшина? Новини за…

Мунтадир. О.

Е, май беше добре, че си бе замълчал за чувствата си към нея.

Войната. Мисли за войната. По-лесно е. Той се върна към въпроса на Джамшид.

— Планираха да унищожат Царската стража и цялото гезирско население. Маниже е най-могъщата нахидска лечителка от поколения насам. Добави двама ифрити и каквото и пъклено създание да е афшинът сега, и вероятно са решили, че ще е достатъчно, за да удържат града. И честно казано, ако Маниже бе успяла да сложи ръка на печата, а магията не беше изчезнала, останалите племена най-вероятно щяха да се предадат. Никой не би искал да бъде сполетян от съдбата на гезирците.

Думите му вледениха стаята за миг, но после Джамшид проговори отново:

— Какво искаш да кажеш, каквото и пъклено създание да е Дара?

Нахри се заигра с ръба на шала си.

— Дара каза, че Маниже го е освободила от проклятието на Сулейман. Сега той притежава силите на първите деви.

Джамшид пребледня.

— Не ми каза това.

— Последните няколко седмици бяха трудни — отвърна Нахри. — Ще ме извиниш, че не исках да мисля как моят някогашен афшин се превръща в огън, за да насъска огромни чудовища от дим срещу враговете си.

— О. — Джамшид беше позеленял. — Какво злощастно развитие на събитията.

— Нима? — Али погледна към Иса. — Устад, предците ми са донесли тук много от старите текстове на Нахидите. Би трябвало да са в архивите. Надявам се, че ще намерим начин да го победим.

— Да го победите? — намеси се Хатсет. — Довчера единствените ти съюзници бяха шайка пирати и една нахидска бегълка. Не мислиш ли, че е раничко да планираш офанзивни мерки?

— Никъде не съм тръгнал все още. Ще поговорим с Иса, ще открием всичко, което можем, и тогава ще преценим какъв да бъде следващият ни ход.

— Позицията ти не е достатъчно силна, за да оценяваш каквито и да било ходове. Късмет имаш, че не са те завлекли обратно в Девабад. Не знаеш ли, че за главата ти е обявена награда?

— От дълго време насам живея с награда за главата си, амма — меко каза Али. — А се боя, че Девабад не разполага с достатъчно време, за да се задържа тук. Ако градът наистина е в плен на гражданска война, ако Маниже го е изолирала от останалата част на света… — Той направи изчисленията в главата си. — Готвехме се за тълпи от посетители за Навастем, но очаквахме през целия месец да пристигат припаси. Хората ще започнат да гладуват, и то скоро.

— Тогава остави Маниже и нейния афшин да се оправят с това. Тя искаше да властва.

Али се взря в майка си с изумление.

— Зейнаб е там.

Очите на Хатсет припламнаха.

— Вярвай ми, знам това. Ала точно сега искам да спреш и да помислиш. Да прецениш кое е най-добро за всички нас, не само за хората в Девабад.

Али силно подозираше, че изобщо няма да му хареса накъде отива разговорът.

— В смисъл?

— В смисъл, че целият ни свят бе съсипан, не само Девабад. Когато магията изчезна, настана истерия: хората изоставяха работата си, пълнеха джамиите, очакваха някой нов Сулейман да се появи и да ни изтръгне от домовете и живота ни. Ужасените тълпи, останали без водачи, правят прибързани неща. — Хатсет се поколеба. — Ала освен това имаме възможност да съградим нещо ново. На сигурно място. Нуждаем се от нов цар, ново управление. И не такова, което е съсредоточено върху един мъж в затворническа килия.

Джамшид скочи на крака, преди Али да успее да реагира.

— За нищо на света. Това е постът на Мунтадир.

— Като негов брат Ализейд също може да предяви права над престола. Открай време е така. — Хатсет го изгледа толкова яростно, че Джамшид млъкна. Тя дойде по-близо до Али, лицето й бе придобило настоятелно изражение. — Така че възползвай се от него, синко. Обяви се за цар. Ще имаш подкрепата на племената ни и ще можеш да установиш двор в Та Нтри, където ще бъдеш на сигурно място.

— Двор в Та Нтри, където никога вече няма да видиш Девабад. — Гласът на Нахри бе не по-малко разпален от този на майка му. — Защо не говориш открито, Хатсет? Не вярваш, че сме в състояние да победим Маниже, и не искаш да се опитваме.

— Не искам да умрете. Вие двамата нямате представа колко слаба е позицията ви. Мислите ли, че шайка пирати биха успели да пленят Гасан? Да му се подиграват и да го оковат? — Хатсет отново се обърна към Али. — Не разбираш ли, Алу? Трябва да се наложиш като лидер, когото хората да следват. Лидер, от когото да се страхуват. Защото, ако не управляваш тези хора като цар, ще бъдеш предаден като дар на новата им царица в Девабад.

Али отвори уста и отново я затвори, мъчейки се да намери отговор. Думите й… това не беше майката, която познаваше.

— Амма, каза ми, че грешката на абба била, че толкова се страхувал от поданиците си, че ги смазал. А сега ме съветваш да сторя същото?

— Да. — Хатсет дори не се поколеба. — Искам да живееш — каза тя разпалено. — И ако се налага да вземеш пример от баща си, за да възстановиш реда, така да бъде. Когато нещата се стабилизират, можеш да отслабиш хватката си.

Ето как се започва. Цар. Двор в Та Нтри, откъдето щеше да гледа отдалече как Девабад рухва, оставяйки кръвопролитията и глада, в които щеше да бъде удавен, да послужат като пример за съюзниците, които щеше да предума или изнуди да му се подчинят. Подкрепян от войниците, които щеше да набере.

Не такъв лидер искаше да бъде.

А какъв тогава?

Отново видя баща си върху трона с шедуто, последния от дълга поредица кахтански царе, които постепенно бяха изоставили идеалите на революцията, които ги бяха водили някога. Царе, които бяха тероризирали Девабад толкова, колкото който и да било Нахид. И тогава решението изведнъж стана много по-ясно, решението, което отдавна назряваше в него.

— Съжалявам, амма. — Говореше меко, защото знаеше, че ще разбие сърцето на майка си. — Няма да има друг кахтански цар.

Хатсет го зяпна слисано.

— Моля? — Златните й очи се разшириха от ярост. — Ако тези двамата са те убедили отново да поставиш всички ни под нахидска власт…

— Не са. Не искам да бъда под нахидска власт, макар че не мога да говоря от името на Нахри и Джамшид — каза Али, поглеждайки към Нахри. Тя го наблюдаваше внимателно, с предпазливо изражение. — Хората ни се нуждаят от ново управление и организиран отпор на Маниже. Онова, от което нямат нужда е още един тиранин.

— О, за бога, Ализейд. — Гневът напусна лицето на Хатсет, заменен в миг от раздразнение. — Сега не е време за твоя идеализъм.

— Напротив, е — заяви Нахри. Али я зяпна, но тя продължи: — Хората не са готови да поемат управлението си в собствените си ръце? Защото досега ги управлявахме толкова добре, така ли? Гасан се готвеше да избие цял шафитски район, а Маниже току-що уби хиляди души. Мен ако питате, Кахтаните и Нахидите изгубиха правото да казват на когото и да било, че те най-добре знаят как да се правят нещата. — Тя скръсти ръце. — Съгласна съм с Али. Никой от нас не бива да седи на онзи престол.

Докато я гледаше, Али имаше чувство, че нещо се разгаря в него.

Никой друг не изглеждаше доволен. Джамшид се взираше в сестра си, видимо ужасен, и дори Иса се намеси, размахвайки пръст във въздуха.

— Това, което предлагате, си е истинска революция. Анархия! Подобно нещо е забранено, Ализейд ал Кахтани. Нашата вяра поставя на първо място реда. Стабилността…

— Нашата вяра поставя на първо място справедливостта — възрази Али. — Тя ни учи да защитаваме справедливостта, каквото и да става. Ще бъде общност, основана на онова, което е правилно.

— Вече го направихме! — възмути се Иса. — Прадядо ми се би във войната на Зейди. Цял живот се бори да освободи шафитите и да направи племената равни, а ти захвърляш наследството му, без да те е грижа. И за какво? Съвършенство? То е за Рая не за този живот.

Али поклати глава. Чувстваше се по-близък до своя прародител, отколкото когато и да било. Не до легендата, а до мъжа от плът и кръв, които се бе борил самоотвержено който бе скърбил за избитото си семейство и в тази болка бе допуснал грешки, които Али не искаше да повтори никога.

— Не захвърлям наследството на Зейди. А го довършвам.

— Постъпваш като безразсъден глупак — рязко каза Хатсет. — Глупак, който ще навлече смърт както на себе си, така и на всички около него.

— Не съм безразсъден, амма. Искаш да слушам? Слушах.

Опитвах се да слушам, да слушам наистина колкото се може повече хора. Те искат свобода за децата си сами и да решават своето бъдеще. Знаеш ли какво е най-доброто, което сторих за шафитите? Махнах се от пътя им. Набавих им парите и възможностите, които би трябвало да имат открай време, а после гледах как те построяват всичко. Не вярвам в царе. Вече не. А дори да вярвах, пак щях да съм недостоен за престола. Ръцете ми са изцапани с невинна кръв, не говоря езика на една трета от населението на града. Произхождам от семейство, което ги разочарова. Няма да ги разочаровам и аз.

— Тогава какво? Ще свикаш комисия? — попита Хатсет. — Защото нека ти кажа едно: поискай от хората да избират между двама наивни благородници с мъгляви, красиви думи за свобода и една Бану Нахида, която убива чудовищно своите противници, и Нахри ще се озове в друга клетка, а афшинът ще изтръгне сърцето ти.

Беше плашеща представа. И все пак не беше достатъчно, за да го разколебае. Това не му се струваше безразсъдно. А правилно. Твърде много царе преди него се бяха заричали един ден да бъдат по-добри, да дадат на хората свобода, когато си я заслужат. Той нямаше да го направи. Шансовете им за успех бяха ужасни и той нямаше да нареди на никого да отиде на сигурна смърт, без да има право на глас във всичко това.

Просто трябваше да ги убеди да не сторят същото с него.

— Няма да поискам да гласуват за живота ни, амма. Но освен това няма да предявя претенции към престола. И когато съберем каквато и съпротива да успеем да съберем, ясно ще дам да се разбере, че всички сме заедно в това. И че се борим за един различен Девабад.

— Значи, няма да победите. — Ала Хатсет трябва да бе усетила решителността в думите му, защото го гледаше така, сякаш той беше призрак. — На два пъти бях смазана от скръбта на това да не знам дали да оплаквам смъртта ти, или не. — Тя отстъпи назад. — Ако най-сетне ме накараш да го направя, Ализейд, няма да ти простя. Нито в този живот, нито в следващия. — Тя направи знак на Иса. — Ела, Устад.

Затръшна вратата след себе си и Али потръпна. Думите й го бяха пронизали дълбоко.

— Седни, приятелю — тихо каза Нахри. — Виждам как кръвта се отцежда от лицето ти.

— Добре съм — промълви Али, подчинявайки се.

Семейната караница, която предстоеше, този път не включваше и него.

Джамшид крачеше напред-назад, гледайки сестра си така, сякаш току-що бе предложила да се сприятелят с каркадан.

— Нахри, ясно дадох да се разбере, че съм на твоя страна, ала сигурна ли си за това? Девабад открай време е бил управляван от Нахиди или Кахтани? Хората ни не познават нищо друго.

— Мисля, че хората ни са по-способни, отколкото ги смяташ. Но да. — Тя хвърли поглед към Али; звучеше малко нервна. — Смятам, че това е правилно. Ако напук на всичко си върнем града, смятам, че дължим на Девабад да оправим нещата толкова, колкото изобщо е възможно, а после да оставим града да поеме нещата в свои ръце. Лично аз искам да ръководя единствено болницата си.

— Просто трябва първо да спечелим една война — мрачно каза Али.

Джамшид поклати глава.

— Ако искаш да убедиш хората да не те продадат на майка ми, ще трябва да престанеш да го наричаш война.

Али го изгледа объркано.

— На мен доста ми прилича на война, Прамух. Биещи се войници, рухващи палати.

— Но нашите хора не са във война. Не съвсем. — Джамшид ги погледна. — Може ли аз да се превърна в политик за малко, тъй като очевидно никой от вас не е склонен да го стори? — Когато Нахри извъртя очи, а Али направи кисела физиономия, той продължи: — Трябва да ги дискредитирате. Не го наричайте война, защото „война“ предполага, че от другата страна има водачество и стратегия. Наречете ги престъпници. Наречете ги чудовища. Направете така, че мисълта за един свят под тяхна власт да изглежда като лична заплаха за всички, та хората да почувстват, че единственото, което могат да сторят, е да се бият.

В продължение на един дълъг миг се възцари мълчание.

— Това всъщност не е лоша идея — каза Али най-сетне.

Джамшид го стрелна с яростен поглед.

— Радвам се, че те изненадах.

— Готов ли си обаче да го направиш? — попита Нахри брат си. — Аз вече си навлякох гнева на майка ни, но ти не си, Джамшид. Освен това ще трябва да се опълчиш на двамата си родители. Онези, които наричаш чудовища.

— Не са единствените в Девабад, които наричаме чудовища — предупреди я Джамшид.

Очите на Нахри припламнаха за миг, а после изражението й се затвори в себе си.

— Пуснал е Иса да си върви. — Не беше нужно да изрича името на Дараявахуш. Беше съвсем ясно за кого говорят. — Може би не е толкова верен на Маниже, колкото си мислим. Навярно може да ни бъде от полза.

Али си заповяда да запази мълчание. Дараявахуш може и да не бе успял да убие Мунтадир, но бе стоял до Маниже, докато тя кроеше планове да избие цялото гезирско население на Девабад. Али не беше невинен и знаеше, че ръцете на мнозина от тях са изцапани с кръв, ала ръцете на афшина бяха изцапани с кръвта на цели градове.

И все пак той я обича. Не беше нужно да владее дивастийски, за да знае, че Дараявахуш бе умолявал Нахри миг преди тя да събори тавана отгоре му. Та нали първият път, когато афшинът се бе опитал да отвлече Нахри, беше, за да й попречи да се омъжи за Мунтадир. Може и да беше ужасна, контролираща любов, но беше любов. И беше опасна.

Може би напомняне и за теб да не позволяваш на сърцето да ръководи главата ти.

За щастие, Джамшид отговори:

— Няма как да разберем, Нахри, а е твърде рисковано да основем действията си на друго, освен на презумпцията, че Дара е верен на Маниже. Ако това, което Иса казва, е вярно, значи, тя държи града благодарение на него. Той трябва да бъде премахнат.

Премахнат. Колко предпазлива дума.

— Книгите — напомни им Али, също толкова предпазливо. — Възможно е там да има информация за изчезване на магията, за онова, в което се е превърнал Дараявахуш, и как да го спрем.

Нахри се изправи на крака.

— В такъв случай предполагам, че решихме. — В гласа й се долавяше нова острота. — Ела, Джамшид. Да вървим да преровим откраднатите книги на семейството ни, за да открием начин да убием нашия афшин за кой ли път.

Али понечи да я последва.

— Нахри…

— Всичко е наред. — Само че видът й говореше друго. Изглеждаше така, сякаш се бе вкопчила в последните останки от самоконтрола си. — Открай време е било неизбежно да свърши така.

— Тогава нека поне…

— Не. Тази част, Али… — Нахри мина покрай него. — Мисля, че е по-добре да сме само ние с Джамшид.