Империя от злато

35 Дара

Макар Девабад да бе въплъщение на самата идея за град (оживени улици, извисяващи се постройки и претъпкани пазари), все още имаше природа в горите и каменистите хълмове, които ограждаха терасираните ниви и пасбища на острова. Дори след всички тези векове, земите отвъд стените принадлежаха на девите. Гезирските им завоеватели така и не бяха успели да овладеят знанието, което племето на Дара бе усъвършенствало през поколенията, а не си струваше да излагат на опасност най-близкия източник на храна, не и когато девите земевладелци можеха просто да бъдат подкупени или сплашени.

Дара се промъкваше през ниската гора, безшумен и невидим като ужасяващия призрак, за какъвто би бил сметнат в света на човеците. Само че не се намираше в света на човеците. Намираше се на острова, където беше роден и който, боеше се той, беше в по-голяма опасност от когато и да било. Подмина ниви, съсипани от градушка, и овощна градина, нападната от скакалци. Няколко фермерски къщи бяха изгорели, една мелница бе рухнала, оставяйки зърното да гние на земята.

Дара се препъваше, изгубил обичайното си изящество. Ако вдигането на проклятието на Сулейман го бе оставило неудържим и могъщ, истински дев, способен да захвърли формата си и да полети по вятъра, да бъде „излекуван“ сред тлеещата купчина нахидски трупове, го бе натикало в тясна, бодлива клетка. Всичко му причиняваше болка. Да се движи, да диша. Силите му бяха крехки, несигурни, сякаш нито тялото, нито магията му му принадлежаха, сякаш дърпаше конци, за да контролира марионетка, която не бе в състояние да види.

Нещо не е наред с мен, нещо не е наред с всичко това. Не беше в състояние да пропъди от ума си гледката на Маниже, заобиколена от трупове на деви, използваща магия, която не би трябвало да владее. Дори не бе в състояние да погледне реликвата, вградена в китката му — скверно приспособление от метал и кръв. Беше я увил с ленена превръзка, ала въпреки това по лявата половина на тялото му се проточваха линии от черно злато, пулсиращи с всеки неравен удар на сърцето му.

Трябваше да избягаш, афшине, подхвърлил бе ехидно Визареш. Ала Дара не беше избягал. Не можеше да го направи.

Сега обаче отиваше към цел, която му се струваше още по-лоша.

Ти трябва да служиш. Да се подчиняваш. Един добър афшин съветваше, възразяваше, но се подчиняваше. Такъв беше техният закон.

Ала ти не служиш единствено на Нахидите. Служиш на девите и те имат нужда да направиш това. Дара продължи напред.

Рушащата се пещера, където се бяха уговорили да се срещнат, приличаше по-скоро на купчина камъни. По негово време това бе прословуто място за поклонничество: пещера, където прочут нахидски аскет се бе молил градът да преживее глада, който го беше сполетял броени векове след смъртта на Анахид. Беше популярно място сред двойките, които се опитваха да забременеят (нещо, което бе трудно за неговата раса), и с него бяха свързани цял куп ритуали: от оставянето на сребърна пара в детска шапчица във вътрешността на пещерата до варенето на чай от ситните лилави цветя, които растяха по хълмовете наоколо. Ако се съдеше по входа на пещерата, значението й или бе забравено, или не бе оцеляло след нашествието на Кахтаните… като толкова много от света, който Дара познаваше някога.

От сенките изникна фигура.

— Спри. — Дара разпозна гласа на грубата жена воин от Безира и се намръщи. — Къде е духовникът? Къде е Разу?

— Тук сме.

Разу излезе от пещерата с малка факла в ръка, следвана от Картир.

Дара се взря в тях, потискайки необуздания порив да побегне в обратната посока. Предател, осъждаше го умът му. Осъждаше го от мига, в който се беше измъкнал от палата посред нощ, за да изненада духовника в спалнята му в храма.

— Тя извърши нещо ужасно — излели се бяха думите от устата му още преди стреснатият старец да успее да каже каквото и да било.

Не бе могъл да каже „кръвна магия“, нито да изрече на глас истинския ужас, от който се боеше, ала несвързаните му приказки за Маниже, изискваща имена от убитите деви, докато Аешма злорадстваше (да не говорим за вида на зловещото приспособление, оковало китката му), бяха достатъчни, за да накарат Картир да пребледнее.

— Трябва да говорим с тях, Дараявахуш — заявил бе най-сетне духовникът след миг мълчание. — Това е нещо, с което вече не можем да се справим сами.

В онзи миг, докато сцени от арената изгаряха ума му, това му се бе сторило правилното решение, а сега му изглеждаше като прибързана грешка. Маниже току-що бе предадена от девите, на които бе смятала, че може да има доверие, а ето че нейният афшин се срещаше тайно с враговете й.

Картир трябва да бе забелязал изражението върху лицето му.

— Всичко е наред, Дараявахуш — меко каза той. — Всичко върви по план.

План. Думата накара Дара да се почувства още по-зле. Каквото и да бе сторила Маниже, всяко късче от подготовката му, от почитането, което му беше втълпено, се противяха на това. Все още бе и подозрителен, така че измагьоса своя собствена факла и хвърли по-ярка светлина върху джиновете. Облечена в дрипи, които сякаш бяха откраднати от различни мъже, гезирката воин (Акиса, спомняше си Дара от вилнеенето си в болницата) се подсмихваше, насочила арбалета си към сърцето му, а на кръста й висяха нож и меч. Той я изгледа яростно, без да пропусне да забележи, че изглежда видимо по-слаба.

— Афшине. — В гласа на Разу имаше предупредителна нотка. — Картир каза, че идваш с мир. Изражението ти говори друго.

— Също както и арбалетът, насочен към мен. Дойдох да говоря с вашата принцеса. Къде е тя?

Акиса докосна чифт железни белезници, които висяха на колана й.

— Преди да я видиш, ще си сложиш това.

— Ще ти ги натикам в гърлото.

Картир въздъхна подразнено.

— Дара…

— Изтърпял съм достатъчно желязо за няколко живота — изсъска Дара през стиснати зъби. — Да не говорим за пленничество. Няма да си ги сложа. Или ми имате доверие, или не.

— Аз ти нямам. — Акиса наклони глава на една страна. — Кажи ми каква точно е разликата между теб и един гул? И двамата сте съживени от мъртвите, издавате дразнещо сумтене, което минава за говор…

— Достатъчно, Акиса.

Заповедта бе изречена с овладян, уверен женски глас. И наистина, когато пристъпи от пещерата, Зейнаб ал Кахтани го направи така, сякаш влизаше в тронна зала, а не излизаше от скривалище.

Дара се изпъна. Беше зърнал Зейнаб в болницата, но този път я разгледа внимателно. Това навярно би трябвало да го изпълни със срам — благовъзпитаните деви не се взираха в жени, които не им бяха роднини. Ала Зейнаб ал Кахтани бе най-близкият им враг. Докато беше на свобода в Девабад, властваща над обединените си гезирци и шафити, тя представляваше алтернатива на Маниже, напомняне, че градът не бе паднал изцяло. Още не.

Така че Дара я гледаше. Зейнаб не му бе оставила кой знае какво, което да разчете: беше облечена в черно от глава до пети, преметнала края на покривалото за глава през лицето си, така че единственото, което се виждаше, бяха искрящите й сиво-златни очи. Дара виждаше приликата с по-малкия й брат в извивката на веждите и големите й очи и не можеше да не се запита по какво ли друго си приличаше с него. Дали притежаваше пламенната му вяра и отказа да прави компромиси? Или животът в палата я беше смекчил, накарал я бе да овладее тънкостите на политиката и умението да се приспособява (както и да крои смъртоносни планове), които Мунтадир владееше така добре?

Или пък тя е нещо съвсем различно?

Така или иначе, Дара възнамеряваше да действа предпазливо. Щеше да я поздрави, но по начина на своето племе.

— Нека огньовете горят ярко за теб, господарке — каза, допирайки пръсти в благословия.

— И за теб — отвърна Зейнаб, която очевидно също го преценяваше.

Ако беше уплашена (а би трябвало да бъде), с нищо не го показваше.

— Искам да говоря с теб насаме.

Дара беше благодарен на Картир за помощта с уреждането на тази среща, ала това не бе разговор, който искаше духовникът да съди, нито пък грубата гезирка да прекъсва.

— За нищо на света — намеси се Акиса. — Да не мислиш, че не знаем колко отчаяно я иска твоята Нахида?

— Ако се канех да я отвлека, вече щях да съм го направил. — Нещо, което все повече се изкушаваше да опита. — Което несъмнено сте знаели, когато се съгласихте да се видим.

Зейнаб не бе откъснала очи от него.

— Акиса, остани тук. — Когато другата жена се опита да възрази, тя вдигна ръка. — Моля те — каза и кимна към гората. — Нека се разходим.

Дара се поклони и се отправи натам. Измагьоса малко огнено кълбо да се рее над главите им, осветявайки тясната черна пътека.

Зейнаб го последва и много скоро гората ги погълна. Когато останаха насаме, тя задиша учестено и Дара подозираше, че се дължеше на страх, не на усилието от разходката.

Бъди учтив — заповяда си. — Но предпазлив. Зейнаб бе израснала сред интригите на двореца, а благодарение на Мунтадир той бе научил по трудния начин, че не може да се мери с Кахтаните в това отношение. Ала досега не бяха подействали нито заплахи, нито дипломация, така че трябваше да открие друг начин, ако искаше да избегнат катастрофата, която се боеше, че се задава.

— Не бях сигурен дали ще дойдеш — започна. Стъпките му бяха безшумни върху меката земя. — Но разбира се, смелостта е едно от малкото качества, които винаги съм признавал на гезирците.

— Картир ми даде думата си, че не ми мислиш злото. Вярвам му. Той изглежда честен божи мъж.

— Откъде една кахтанска принцеса познава духовник на девите?

— Запознахме се във вашия Храм — обясни Зейнаб, поглеждайки го, когато по лицето му пробяга изненада. — Също като Ализейд.

Дара се намръщи.

— Но джиновете нямат право да влизат там.

— Дойдохме като гости на Нахри. Отидохме, за да изразим подкрепата си, когато тя обяви, че възнамерява да отвори болницата си за шафити. — В гласа й се прокрадна горчилка. — Двамата с Али се опитваха да направят нещо различно, малка крачка към постигането на мир, преди вие да унищожите всяка надежда това да се случи, докато сме живи.

— На този мир сложи край колкото нашето завоевание, толкова и шафитското нападение над навастемския парад.

— Сигурна съм, че ти носи утеха да го вярваш. Какво облекчение за теб, след като вече бе замислил избиването на хората ми, да си намериш ново оправдание, в което да се вкопчиш.

Острите думи се забиха по-дълбоко, отколкото му се искаше да признае, и Дара автоматично посегна към обичайната си защита:

— Не се нуждаехме от друго оправдание. Това е град на деви. Трябва да бъде управляван от деви.

— Колко странно за един град на деви, че самата Анахид е предвидила квартали за всяко от шестте племена и е направила единственото изискване за влизане в града само капка магическа кръв. Някой почти би могъл да си помисли, че е възнамерявала това място да бъде дом за всички, а вие сте тези, които опорочихте наследството й.

Дара се вгледа в нея.

— С език като твоя, двете с Нахри трябва да сте били или най-близки приятелки, или непримирими врагове.

Зейнаб извърна очи.

— Някога подозирах най-лошото за нея. Страхувах се от нея. Докато растях, бях чувала истории за Маниже и не ми харесваше това колко близо бе дъщеря й до братята ми. Мислех, че крои нашето унищожение.

— Може би го е правила.

— Нахри искаше хората й да оцелеят. Да процъфтяват. Ако за това трябваше да бъдем унищожени, вярвам, че би го направила, но не мисля, че отмъщението бе най-важното за нея. — Зейнаб го погледна. — Но предполагам, че не се измъкваш тайно от Маниже, за да обсъждаш дъщеря й?

Предател, прошепна отново гласът.

— Не — отвърна Дара.

И сам не бе сигурен дали отговаря на Зейнаб, или на собствените си съмнения.

Принцесата спря и се взря в него. Нощната песен на насекомите изпълваше тишината между тях. Огненото кълбо над главата им не можеше да освети гъстия мрак зад гърба й, среброто на дърветата изпъкваше на меката чернота като звезди в огромно, недостъпно небе.

Каквото и да бе видяла в лицето му, очевидно я разтревожи.

— Мунтадир ли е? — прошепна, а очите й се изпълниха със страх.

— Засега е жив. Ала тя възнамерява да го убие. Да убие теб и да го накара да гледа. Мунтадир заговорничи заедно с част от благородниците на девите. Каве беше убит при опита им да я свалят и тя обвинява брат ти.

Споменаването на опита за преврат не предизвика никаква изненада у нея — очевидно имаше свои собствени източници.

— Каве си го заслужаваше.

— Каве бе разкъсан на парчета от подивяла тълпа насред улицата и Маниже е жадна за отмъщение. Направихме искрен опит за помиряване с брат ти и неговите съюзници и бяхме възнаградени с предателство. Това няма да се повтори. — Дара овладя гласа си. — Мунтадир ще умре, но не е нужно и ти да загинеш. Той не би искал да загинеш. Това не бива да свърши с още насилие, принцесо. Предай се. Убеди хората си да свалят оръжие и да отворят портите си.

— Това ли е съобщението ти? — Зейнаб вече клатеше глава. — Не.

— Ти ще живееш. — Дара се мъчеше да запази спокойствие. Искаше му се да я разтърси, да разтърси всички тях. — Кълна се в честта си. Ще се погрижа да се върнеш при майка си в Та Нтри, а останалите от племето ти да си отидат в Ам Гезира.

— А онези от нас, които не живеят в Ам Гезира? — Зейнаб присви очи. — Как може да не виждаш, че този град не принадлежи единствено на вас? Има хиляди джинове и шафити, които наричат Девабад свой дом, които не познават друго, освен Девабад, които не искат да напуснат Девабад. Какво ще стане с тях?

— Ще правят онова, което правиха моите събратя в продължение на векове. Ще живеят под чужда власт. Ще наричат Маниже царица и ще се подчиняват на властта ни.

— Властта на една жена, която планираше да ги изтреби? Която уби събратята им и екзекутира собствените си хора?

— Да. — Дара разпери ръце във въздуха. — Сякаш тя е най-лошият владетел, седял на престола! В каква приказка живееш, ако си въобразяваш, че това може да свърши по друг начин? Виждам, че ти и спътниците ти сте отслабнали. До ушите ми достигат разкази за глад и болести във вашия квартал… във всички квартали. От небето валят жаби и парчета лед. Овощните ни градини са попарени, горите гният. Ще умрете от глад. Ще паднете един по един, оставяйки още мъртви. И когато яростта на Маниже най-сетне надделее над търпението й, а вие сте слаби, ще вземем със сила онова, което можехте просто да ни дадете.

Очите на Зейнаб лумнаха.

— Повече сме от вас. Останалите племена все още се държат…

— Тя притежава магия.

Шок проблесна в погледа на Зейнаб.

— Не е възможно. Досега щеше да я използва върху нас.

Вътрешностите на Дара сякаш се сгърчиха. Ужасната истина, която отчаяно не искаше да признае, единствената, която би могла да накара това момиче да се вразуми… дори да я изрече на глас, му се струваше светотатствено.

— Отскоро е — каза най-сетне. — Самият аз не разбирам напълно как… Тя не ми доверява тайните си. Виждал съм я обаче да използва магия. Особен вид магия. След екзекуциите на предателите сред девите и в присъствието на ифрити.

Зейнаб го зяпна. Лицето й може и да бе забулено, ала той видя как очите й се разшириха с инстинктивен страх, който не можеше да бъде скрит.

— Какво се опитваш да кажеш, афшине?

— Че времето ви свършва. — Дара долепи длани в благословията на девите. — И аз те моля… умолявам те да се предадеш. Не искам да виждам още смърт, принцесо. Каве не беше просто нейният велик везир. Той беше любовта на живота й, най-близкият й другар от детството, а бе принудена да събира от улицата парчетата от тялото му. Няма да прояви милост.

Зейнаб отстъпи назад, по лицето й се разля паника. Много добре. Дара я искаше там, щеше да я подклажда, докато Зейнаб не се вразумеше.

— Свалихме реликвите си — прошепна тя. — Отровата й няма…

— Ще измисли нещо друго. Не разбираш ли, Ал Кахтани? Вие изгубихте. Спаси себе си и това, което остана от хората ти, ако не искаш кръвта им да изцапа твоите ръце.

— Моите ръце? — Гласът й бе пропит с гняв. — Ами твоите ръце? Твърдиш, че не искаш да виждаш още смърт. Идваш тук, шептейки за кръвна магия, обрисувайки картината на тиранка, обезумяла от жажда за отмъщение, но стига да искаше, би могъл да сложиш край на тази война само за миг с един-единствен добре премерен удар.

Нужен му беше миг, докато осъзнае истинското значение на думите й, а когато това стана, в гърдите му лумна ярост.

— Мислиш, че бих я наранил? — попита ужасен. — Аз съм нейният афшин, тя е моята Нахида. Ако е сгрешила, то е единствено защото баща ти…

— Баща ми е мъртъв — прекъсна го Зейнаб. — Няма да отричам, че се отнасяше към нея с насилие, нито че властването му остави след себе си рани, ала него го няма. Да предадем Девабад на едно чудовище, защото „в противен случай тя ще убие всички ни“, не е решение.

Чудовище. Колко лесно бе за това момиче, живяло само няколко десетилетия, да заяви подобно нещо. Тя не бе гледала как хората й страдат в продължение на векове. Не беше съсипала тялото и душата си, мъчейки се да оправи нещата, и в резултат да види как усилията й се провалят.

И все пак…

И все пак. Убитите деви, които даваха имената си, и студено триумфиращата усмивка на Аешма. Магията, запратила го през арената.

Прости ми, афшине. Ала от сега нататък ще правя нещата по моя начин.

Зейнаб все още го гледаше и Дара извърна очи със съскане, приковавайки поглед в среднощната гора. Пламъчета пращяха в пръстите му.

Какво ще направиш? Какво можеше да направи? Дори мисълта да нарани Маниже бе недопустима. Тя бе изгубила партньора, децата, магията си. Опитала се бе да протегне ръка на джиновете, а девите, които бе искала да спаси, едва не бяха изтръгнали престола й изпод нея.

— Не би дошъл тук без знанието на Маниже, ако й имаше доверие. — Гласът на Зейнаб стана по-настойчив. — Разу вярва, че в теб все още има нещо добро. Моля те, помогни ни.

Ръката на Маниже върху бузата му, повдигаща лицето му, докато той ридаеше край Гозан, вдъхвайки му единствената надежда, която бе имал, откакто Девабад бе паднал. Гледаше я как се грижи за своите следовници и ги вдъхновява в Девастана, сплотявайки шепата деви, борещи се за оцеляване.

Дара сключи ръце зад гърба си.

— Предадох ти предупреждението си.

— А аз ти дадох своя отговор. Няма да й се предадем. Така че нека аз отправя предупреждение. Искаш да избегнеш още кръвопролития? Оправи се с жената, която стои зад тях. — Зейнаб се обърна. — Приключихме тук.

Дара се върна в двореца съвсем обезсърчен. Тъй като все още оздравяваше (или пък не оздравяваше, или каквото и да се случваше с него), разходката го изтощи и докато стигне до малката стая близо до конюшните, която си беше избрал, цялото тяло го болеше.

Докато вървеше, притискаше китката си до гърдите. Окото на Сулейман, как само болеше проклетата реликва. Не за пръв път си помисли просто да отреже китката си и да види какво ще стане. Адът не можеше да бъде много по-ужасен от това.

Пред вратата му чакаха двама войници. Единият беше Иртемиз, другият — един от новобранците, младеж с жълтеникаво лице, чието име Дара не си спомняше.

Той спря, подразнен.

— Заради вас не мога да си легна.

Иртемиз изглеждаше притеснена.

— Афшине, къде беше? От часове те търсим.

Дара изведнъж ясно си даде сметка за изсъхналите листа, полепнали по ботушите му.

— Разхождах се.

Младият мъж се намръщи.

— Посред нощ.

— Е, и? — Дара го изгледа яростно. — По мое време, ако говорех с по-висшестоящ офицер по този начин, цяла година щях да чистя клетките на симургите.

— Не искаше да те обиди — побърза да се намеси Иртемиз. — Бану Маниже нареди да те заведем при нея.

Това изобщо не му хареса. Не беше говорил наистина с Маниже, откакто го беше изхвърлила от арената, и не можеше да си представи по-лош момент от този, когато тялото му беше изтощено, а емоциите му бяха хвърлени в хаос след срещата със Зейнаб.

Не можеше обаче и да й откаже.

С един последен, изпълнен с копнеж поглед към вратата (леглото му беше наистина удобно, а слабият мирис и звуците на конете под него лесно можеха да го накарат да си представи, че се намира някъде другаде), той направи физиономия.

— Разбира се. Тук съм, за да служа. Винаги — добави, без да си даде труда да скрие сарказма в гласа си.

Отведоха го в кабинета на Маниже — онзи, който някога бе принадлежал на Гасан. Дара се бе изненадал, когато тя се бе настанила тук и дори бе наредила да поправят писалището на мъртвия цар, така че да вземе и него. Дара бе предложил да й измагьоса нова стая, светла и просторна, но тя бе отказала.

— Гасан ми отне всичко — отвърнала бе, прокарвайки пръсти по филиграна от слонова кост, с който бе украсено лъскавото дърво на възстановеното писалище. — Доставя ми удоволствие да взема всичко, което мога, от него.

Настроението на Дара се вгорчи, когато влезе в кабинета и откри, че Маниже не беше сама — Визареш седеше насреща й. Странно. Обикновено Аешма й правеше компания, Визареш беше зает със заповедите на другия ифрит или с онова, с което зла напаст като него си запълваше дните.

— Афшине. Най-сетне. Започвах да се боя, че се е случило нещо. — Погледът на Маниже се спря върху листата, полепнали по дрехите му. — Разходка в гората?

— Обичам гората. Там няма хора.

Маниже въздъхна и погледна към войниците му.

— Ще ни оставите ли сами?

Те се подчиниха, затваряйки вратата след себе си. В стаята беше задушно и леко замаян, Дара кимна към пуснатите завеси.

— Имаш ли нещо против да отворя прозореца? Откъм градината полъхва приятен ветрец.

— Не искам да виждам градината. Напомня ми за брат ми.

Дара потръпна. И преди я бе чувал да изразява подобно чувство, но бе забравил.

— Прости ми.

— Няма нищо. Седни.

Маниже махна към възглавницата до Визареш.

Ифритът му отправи зла усмивка.

— Изглеждаш блед, афшине. Да не би най-новото ти възкресение да не ти понася?

— Не, не ми понася — отвърна Дара с цялата откровеност, на която беше способен. — Има особен ефект върху мен. Ставам ирационален и непредсказуем и пронизвам гърлото на най-близкото огнено създание. И като стана дума, казвал ли съм ти колко ярък изглеждаш тази вечер?

— Достатъчно — намеси се Маниже подразнено. — Визареш, имаш ли нещо против ти също да ни оставиш?

Покланяйки се пресилено, ифритът се подчини.

Ала оттеглянето му изобщо не разведри напрежението в стаята. Дара притисна длани до краката си, мъчейки се да намери думи. Никога не бе изпитвал нещо подобно към когото и да било — такава смесица от лоялност и ужас, обич и отвращение.

Да остане насаме с Маниже, му напомни кой друг би трябвало да бъде тук, така че започна с това:

— Толкова съжалявам, Бану Маниже. Знам, че вече го казах, но толкова много съжалявам за Каве.

— Знам, че е така. — Гласът й беше тих. — И аз съжалявам. Ала смъртта му не беше напразно. Тя направи нещата по-ясни.

— По-ясни?

— Да. — Маниже му се усмихна. — Само че избързвам. Как се чувстваш? Разтревожих се да науча, че си напуснал лечебницата. Трябва да знам къде си, афшине, по всяко време. За мен е важно да си добре.

Дара се прокашля.

— Добре съм — излъга.

— Наистина ли? Не се ли чувстваш различно? Слаб? — Тя посегна и докосна ленената превръзка около реликвата в китката му. — Мислех, че ще имаш въпроси за това.

Дара потисна порива да отскубне ръката си.

— Предположих, че ще ми кажеш, когато му дойде времето.

— Да, разбира се. Това е една от причините да те повикам. Искам да поправя нещата между нас, Дара. Семействата ни са свързани твърде отдавна, та партньорството ни да бъде така обтегнато. Бих искала да говорим откровено помежду си.

— Тогава какво се случи на арената? — Въпросът изригна от него. — Видях те да използваш магия. А жената на платформата… — Дара потрепери. — Ти поиска името й. Поиска тя да се убие в твое име. — Изражението на Маниже все още беше спокойно, плашещо спокойно, и в гласа на Дара се появи раздразнение. — Моля те, обясни ми. Кажи ми, че съм разбрал погрешно. — Почти умоляваше. — Онази магия… това не е нашата магия. Тя е нередна.

— Защо? Защото познанието за нея идва от ифритите? — Маниже поклати глава. — Тези така наречени благородници бяха предатели и така или иначе, щяха да умрат. Защо да оставя силата в кръвта им да се попие в пясъка, неизползвана, когато ние се нуждаем от нея?

О, Маниже. Беше очевидно още на арената, но да я чуе да признава така нехайно нещо толкова ужасяващо, отново разби сърцето на Дара.

А после предупреждението на Зейнаб се завърна в главата му.

Усети как в ума му се оформя решение. Ала не такова, което имаше нещо общо с насилие. Маниже все още държеше китката му, така че бе по-лесно да направи нещо, което не беше правил досега.

Улови ръцете й.

— Бану Нахида, мисля, че трябва да си отидем.

Маниже примига изненадано.

— Да си отидем? За какво говориш?

— Трябва да си отидем от Девабад. Още тази седмица. Ще вземем припаси, онези деви, които биха поискали да ни придружат, всичко, което е останало в хазната. Ще се върнем в планините и…

Маниже издърпа ръцете си от неговите.

— Да не си си изгубил ума. Защо да си вървим от Девабад? Та нали целта на войната бе именно да си го върнем!

— Не, целта беше да спасим хората ни. Да се събереш със семейството си. И като стана дума… — Създателю, толкова бе трудно да го каже. — Бану Маниже, ние се провалихме. Градът се руши, а хората ни се обръщат против нас. Не виждам начин да оправим нещата.

— Значи, искаш да избягаш просто защото неколцина предатели и джинове не искат да преклонят глава? Абсолютно не!

— Защото това те превръща в чудовище! — Дара се опита да овладее гласа си, но беше невъзможно. — Бану Нахида, двамата с теб веднъж вече водихме подобен разговор… за изпаренията. Тогава ти не ме послуша. Умолявам те да ме послушаш сега. Нека се върнем в Девастана, там, където са корените ни. Нека съградим нещо истинско. Без кръвна магия, без ифритите.

— А Девабад? — Маниже звучеше отвратена. — Ами девите, които не ни последват в планините? Онези, които не са в състояние? Децата ми? Искаш да ги изоставя?

— Ще се погрижа да живеят — отвърна Дара, ненавиждайки истината в следващите си думи. Не смееше да назове Картир, ала Зейнаб го беше впечатлила и той силно подозираше, че духовникът и останалите от племето им ще успеят да договорят мир с принцесата, стига само нещата да не се влошаха още. — В този момент смятам, че за тях ще бъде по-сигурно, ако не са свързани с нас. А може би, ако вярват, че Девабад е безопасен, Нахри и Ализейд ще се върнат с печата.

— Ами Джамшид? — Гласът й бе станал по-режещ. — Знам, че не той е Нахидът, по когото си хлътнал, но нека ти напомня, че в момента синът ми е пленник. И ако си мислиш, че Хатсет ще го пусне да си върви, докато аз си вземам почивка, за да възстановя силата си, значи, си изгубил всякаква стратегическа интелигентност, която си притежавал някога. — Маниже се изправи и се отдалечи. — Изгубих Каве. Няма да изгубя и Джамшид.

— В такъв случай ще си го върнем. Не се нуждаеш от мен в Девабад, за да удържаш града, бихме могли да отидем в Та Нтри и да се опитаме да…

— Не.

Беше рязък отговор, заповед, която някога би го накарала да млъкне. Сега тя само още повече го разгневи. Заби пръсти във възглавницата, борейки се с желанието да я разкъса на парчета.

Маниже бе спряла пред рафтовете срещу бюрото.

— Работниците откриха нещо тук. Докато преглеждаха пораженията.

Промяната на темата го хвана неподготвен.

— Какво?

Маниже вече вадеше тънка черна кутия. Отвори я и я обърна.

Дара се вледени.

— Това е афшинска стрела — каза, изправяйки се на крака, разпознал подобния на коса край, който единствено семейството му имаше право да използва. Ала точно тази стрела… — Това е една от моите стрели. Окото на Сулейман. Тази трябва да е от въстанието.

— Така си помислих и аз. — Маниже прокара пръсти по стрелата и Дара усети как го полазва неприятно чувство от собственическия й жест. — Казах, че искам да говоря откровено с теб, и ти очевидно изля това, което ти е на душата. Бих искала да сторя същото. Очевидно е, че за жалост, двамата с теб не сме на едно и също мнение за целите ни.

Спокойният й тон беше влудяващ.

— Целите ни? Ти убиваш деви за кръвна магия и използваш труповете на предците си, за да ме излекуваш. Това не е просто „различно мнение“. Отиде твърде далеч и аз се опитвам да те върна от този път!

Маниже затвори кутията и я постави обратно на рафта. Другата й ръка си играеше с нещо около шията й. Накит навярно.

— Знаеш ли, Рустам каза същото.

Маниже извади златната верижка изпод плитката си и с едно силно дръпване я скъса.

Объркан, Дара твърде късно видя какво висеше на нея.

Пръстенът му.

Хвърли се напред, ала Маниже вече го беше надянала на пръста си.

— Спри — прошепна тя.

Дара спря толкова рязко, че сякаш се беше блъснал в стена. Шок скова езика му.

Очите на Маниже бяха по-широки, отколкото ги беше виждал някога, цялото й тяло трепереше.

— Не мърдай.

Едва бе изрекла думите и цялото му тяло се вцепени, сякаш крайниците му бяха затворени в камък. Дара се опита да изпищи, ала тялото му не го слушаше.

Тялото му не го слушаше. Пръстенът му върху пръста на Маниже…

Не, това не можеше да се случва. Не беше възможно. Трябва да беше сън. Халюцинация. Дори Маниже не притежаваше такава сила. Единствено ифритите…

Маниже също не помръдваше. Изглеждаше така, сякаш не беше сигурна, но после по лицето й се разля подозрение.

— Къде беше тази вечер? Кажи ми истината. Можеш да говориш.

Устата му се освободи от нейния контрол. Дара стисна зъби, прехапвайки език толкова силно, че вкуси кръв. Напразно — усети паренето на магия и устните му се отвориха.

— В гората.

Очите й се присвиха.

— С кого?

Дара се загърчи срещу невидимите окови, които го задържаха.

— Зейнаб ал Кахтани и жената воин. Освободената робиня Разу. — Той простена, мъчейки се да затвори уста. Не, Създателю, не. — Картир.

Ярост лумна върху лицето й.

— Ти и онзи светотатстващ духовник сте се срещнали със Зейнаб ал Кахтани? Стоял си срещу жената, която те умолявах да откриеш, жената, от която зависи животът на сина ми, и си я оставил да си отиде?

— Опитвах се да постигна мир. — Не можеше да престане да говори. — Да я убедя да се предаде, преди ти…

— Преди аз какво?

— Преди да си използвала кръвна магия срещу нея.

Очите на Маниже припламнаха.

— Казал си на онази пясъчна бълха, че използвам кръвна магия? — Очевидно кипеше от гняв. — Има ли още нещо, което си скрил от мен?

— Да. — Дара се задави. Думите излизаха толкова бързо, че се препъваше в тях. — Помогнах на друг освободен джин да избяга в Та Нтри.

Маниже пребледня… очевидно не беше очаквала това.

— Кой? Кога?

— Старец, на име Иса. Преди седмици.

Маниже направи две крачки към него, извади ножа от колана му и стовари дръжката в лицето му.

— Предател — изсъска тя. — Значи, ти също си работил против мен?

Заляха го отчаяние и болка.

— Работих за теб. Всичко, което исках, е да те следвам. Да следвам твоето най-добро Аз. Да видя хората ни свободни, процъфтяващи под управлението на добри и почтени нахидски водачи.

Мразеше думите, докато магията ги изтръгваше от него. Колко наивно звучаха.

Колко наивен бе той.

Оставяш ги да те унищожат. Отново и отново, ти ги обичаше, а те те унищожаваха. Подигравателното предупреждение на Визареш и студеният триумф върху лицето на Аешма. От самото начало бяха знаели какво ще стане в крайна сметка. Ифритите бяха научили Маниже не само на кръвна магия.

Бяха я научили на най-ужасното нещо, което знаеха.

Дара примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. Част от него все още отказваше да осъзнае същинските размери на ужаса. То щеше да го доведе до лудост. Не можеше да е направила това. Не и наистина. Реликвата, пръстенът, това отчаяно подражание на жестокостта на ифритите. Не можеше наистина да го иска. Маниже беше Нахида, неговата Нахида. Това не беше…

— На колене — заповяда тя.

Дара рухна на пода, коленете му се удариха в килима. Кръв се стичаше в очите му от удара с дръжката на ножа.

— Моля те, пусни ме да си вървя. — Вече не се срамуваше да умолява. Гласът му трепереше като гласа на дете. — Моля те, не ме превръщай в роб. Не отново. Не ми отнемай свободата. Можем да оправим това. Аз мога да го оправя!

Мъничко от яростта се отцеди от лицето й.

— Истината е, че ти вярвам. Вярвам, че искаш да оправиш това. — Маниже протегна ръка и избърса кръвта от очите му с ръкава си. — Ще го направя по-лесно.

— По-лесно?

— Знам, че не искаш да носиш отговорността за проливането на още кръв. Така няма да се наложи да го направиш — увери го Маниже. — Аз ще я понеса. Аз ще вземам решенията. Ти ще бъдеш само оръжието.

Осъзнаването на истинските размери на онова, което му беше причинила, се стовари върху него като скала. Отново опита да се съпротивлява.

— Не, господарке, моля те, не…

Маниже сложи пръст на устните му.

— Ще те събудя, когато имам нужда от теб. А сега спи, афшине. Изглеждаш толкова уморен.

Погълна го мрак още преди тя да бе довършила.