Империя от злато

13 Дара

Обещанието, което Дара даде на Маниже за Иртемиз, не издържа и ден.

Той прегледа оръжията в сандъка си и закачи ножовете и меча, които избра, на кръста си. Последваха ги лъкът и колчанът му. Винаги можеше да си измагьоса оръжия, но като се имаше предвид, че скача директно в капан, целящ да го убие, прецени, че е най-добре да вземе допълнителни предпазни мерки.

Да, не искаш Маниже да бъде лишена от възможността лично да те убие, когато научи, че си нарушил категоричната й заповед.

Само че нямаше да изостави Иртемиз при враговете си. Не и Иртемиз, дръзкото селско момиче, което той бе превърнал в умел стрелец, онази, която му напомняше за малката му сестра, която не бе могъл да спаси. А Дара притежаваше скрит коз, за който дори Маниже не подозираше, още по-малко пък някакви си жалки пясъчни бълхи и мръснокръвни.

Древната магия на вятъра на първите деви.

Не я беше използвал от нощта преди Навастем, когато бе захвърлил физическите си очертания, за да полети над ледените планини и студените езера на Северна Девастана. Като за начало, не бе имал нито един свободен миг, откакто бяха превзели палата — оказваше се, че революциите поглъщат много време. Ала повече и от това — нямаше си доверие с изкушението. Магията на вятъра беше опияняваща, предлагаше му вълнуващо бягство от цялата тази лудост, подръпваше в сърцето му струна почти толкова настойчива, колкото и дългът към събратята му.

Сега обаче щеше да я използва, за да получи и двете.

Нужни му бяха няколко мига, докато си спомни как да я призове, и ето че полетя — тялото му изчезна от балкона на малката му стая във вихрушка от изсъхнали листа. Миг по-късно градът беше под него, около него, част от него.

Ако имаше дробове, Дара щеше да се задави от миазмата от разложение, която тегнеше над острова. Всичко беше приглушено, сякаш беше потопен в мътна вода. Изобщо не приличаше на предишното преживяване, когато бе доловил шепот във въздуха, разтопена енергия в топлата земя и живот в приканващите, загадъчни води.

Той се носеше по въздуха, Девабад беше черен и непомръдващ под него. Някога нощите му бяха по-оживени, ала град, въвлечен в гражданска война, вероятно се затваряше в себе си в мига, в който сенките се сгъстяха, ако изобщо някой смееше да излиза и денем. В далечината Дара зърна искрящата пустиня, грейнала от звездна светлина и живот.

Девабад е болен, осъзна той и ужасът се пропи още по-дълбоко в душата му. Островът и езерото му изпъкваха като гнояща рана върху света, сякаш едно жизненоважно парче бе откраднато. Загубата на печата на Сулейман — това трябва да беше причината.

В името на Създателя, Нахри, моля те, бъди жива. Моля те, върни го. Дара не бе в състояние да си представи как Нахри и настоящият притежател на печата на Сулейман биха могли да се завърнат в Девабад, без това да завърши със смъртта на единия от тях, но изведнъж съвсем ясно видя истинската цена на всичко това. Те бяха разрушили техния свят и сега домът им — домът на десетки хиляди — умираше.

Колкото и ужасна да бе тази мисъл, Дара беше безсилен да спаси Девабад тази вечер. Можеше обаче да спаси живота на някой, който му се беше доверил.

Съсредоточи се върху болницата в ума си и само след миг се озова там, приземявайки се на покрива с лекотата на птица. Беше дезориентиращо усещане; призрачен допир на камък там, където трябваше да са краката му, само че когато погледна надолу, не видя крака. Заповядвайки си да се върне обратно в материалния свят, той се обви в сенки и се прокрадна до ръба на покрива.

Заля го носталгия. Болницата изглеждаше различно, ала камъните на старата институция все още бяха тук. В младостта си Дара бе прекарал много време в болницата (повечето младежи, които се обучаваха за войници, го правеха) и спомените се завърнаха в миг: Нахиди, лекуващи с престилки и маски на лицата, които изливаха гадни отвари в гърлото му и наместваха счупените му кости.

Сега мястото бе потънало в тишина, чуваше се единствено шумоленето на вятъра в дърветата на вътрешния двор. Коридор със сводове обграждаше градината и той забеляза проблясване на огън отвъд светлите тухли в източния ъгъл.

Това е капан. Видял го бе във всяка предизвикателна, подигравателна дума на онази гезирка. Джиновете го искаха мъртъв. Един умен мъж не би поел този риск… не би рискувал катастрофални последици за един-единствен живот и доскоро самият Дара би се подчинил на същата жестока математика.

Сега обаче имаше друга част на уравнението, която си струваше да бъде разгледана:

Никога не са ме побеждавали.

Беше надвиван само два пъти — от ифритите, когато беше поробен, а после от Ализейд и маридските му господари, демони, които сега не можеха да го докоснат. И това бе, преди да се пробуди, надарен с невероятните умения на истинските деви. Там долу имаше единствено обикновени войници джинове и шафитски слуги. Капан или не, те не можеха да се мерят с него.

Отново стана безплътен, ала този път му беше по-трудно да го направи, ненавременно напомняне за това, че магията и силата му не бяха неизчерпаеми, независимо какво му се щеше да вярва. Плъзна се от покрива и се озова насред мрачното сърце на болницата. Не беше напълно безшумен — може и да беше невидим, ала завесите потреперваха, когато минеше покрай тях, а факлите лумваха, огънят ставаше неудържим в присъствието му. Когато навлезе навътре, бързо разбра, че мястото не бе потънало в сън. Прозяваща се шафитска прислужница, понесла куп чаршафи, мина по коридора, а иззад вратите долиташе шепот. По-надалече някой простена от болка, проплака дете.

Дара прелетя зад следващия ъгъл и застина. Двама гезирци стояха на пост до една затворена врата, изпод която се процеждаше светлина. Не бяха с униформи, а единият изглеждаше почти момче, но по-възрастният носеше зулфикар, а другият — прав меч; Стойката им издаваше подготовка.

Дара обмисли възможностите пред себе си. С коридорите, разклоняващи се в три различни посоки, знаеше, че дори един-единствен вик ще се чуе надалече, привличайки вниманието на всички в болницата. Само че не бе сигурен дали ще може да мине покрай тях просто така. Джиновете може и да не познаваха същинските мащаби на уменията му, ала несъмнено бяха плъзнали слухове за огнената му форма и езерото, надигнало се като звяр. Вероятно бяха нащрек и за най-слабия повей на магия и последното, от което се нуждаеше, бе факлите на стената до тях да лумнат и да го издадат.

Вгледа се във вратата, изпитвайки я с ума си. Дървените частици бяха стари и сухи, почти невеществени. От другата страна долови вакуум от въздух, едно-единствено горещо присъствие и туптящо сърце. Воден от инстинкт, Дара си заповяда да се пренесе вътре.

Препъна се и падна на колене, приемайки рязко физическите си очертания… за щастие, в тъмната стая. Изтощен, беше останал без дъх, магията му беше почти изчерпана, но все пак бе достатъчно, за да прикрие огнената си кожа със смъртните си очертания. В името на Създателя, може би трябваше повечко да поразпита ифритите за древните им умения. От онова, което бяха споделили, изглежда, че бяха оставали безформени в продължение на години… и не се бяха превръщали в изтощена развалина, когато се върнеха на земята.

Този проблем можеше да почака.

Опитвайки се да остане толкова неподвижен, колкото му беше възможно, Дара провери дали оръжията му бяха преминали заедно с него и се изправи.

Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите му. Иртемиз.

Младата жена спеше върху един сламеник, а гърдите й се повдигаха и спускаха на лунните лъчи, които струяха през запречения с решетки прозорец близо до тавана. До нея имаше мях с вода и макар да беше раздърпана (черната й коса беше сплъстена и разрошена, а дрехите й — окъсани), поне се бяха погрижили за раните й. Лявата ръка и кракът й бяха стегнати в шини, по тялото й тъмнееха стари синини. Десният й глезен беше окован с желязна верига, която минаваше през стаята.

Сърцето на Дара се сви. С оковите можеше да се справи. Как обаче щеше да избяга от охранявана стая заедно с лошо пострадала жена?

Запрокрадва се предпазливо напред и се наведе към ухото й.

— Иртемиз — прошепна.

Очите й се отвориха рязко, но тя беше прекалено добре обучена, за да извика. Погледът й се стрелна към лицето му, ала в него нямаше облекчение.

— Не трябва да си тук, афшине. — Гласът й бе почти недоловим. — Очакват те. Възнамеряват да те убият.

По лицето й се разля отчаяние.

— Не. Дори не мога да стъпвам на него. Една вълна ме запрати в развалините на Цитаделата. Тяхната лекарка каза, че е счупен. — Гласът й потрепери. — Ръката ми също. Вероятно никога вече няма да държа лък. Аз съм безполезна, но ти не си. Трябва да се махнеш от тук.

— Не си безполезна — яростно заяви Дара. — И нямам намерение да те изоставя, така че по-добре ми помогни. — Той махна към стаята. — Има ли друг изход от тук?

— Не знам. Завързват ми очите всеки път, когато ме местят, и говорят единствено на човешки езици. Доскоро имаше един дев, пациент, който превеждаше, но от няколко дни не съм го виждала.

Дара попи тази информация, прехвърляйки през ума си възможностите, които имаха. Беше възнамерявал да излети от тук, но сега те бяха двама, а магията му все още се възстановяваше. Можеше ли да разбие вратата, да си проправи път през лабиринта от коридори и да полети заедно с нея, без да ги убият?

Той погледна към прозореца. Беше малък… но може би не прекалено. Придърпа тихо един дървен стол и се покатери, за да го разгледа. Решетките бяха метални и нови, заварката им все още блестеше. Конструкцията изглеждаше паянтова — пречките може и да успееха да задържат Иртемиз, но не и него. Отвъд прозореца, среднощното небе ги зовеше. Нямаше да е лесно да се проврат, но беше по-добре, отколкото да минат през вратата.

Дара слезе от стола.

— Ще трябва да приема другата си форма — предупреди я. — Ще ти помогна да минеш през прозореца, но може да боли.

Иртемиз все още изглеждаше несигурна, но кимна разтреперано.

Дара пропъди смъртния си облик, огън се разля по крайниците му. Облекчението беше незабавно. Не всичката му магия се завърна веднага, но вече му беше по-лесно да диша. С едно махване на ръката сламеникът на Иртемиз се издигна във въздуха.

— Почакай за миг.

Отново се покатери на стола и улови решетките с изпепеляващите си ръце. Изтръгна цялата метална рамка без никакво усилие и се огледа за място, където да я остави.

Слабокръвни глупаци. Ако строителите им притежаваха истинска магия, щяха да накарат някой, владеещ каменна магия, да оформи решетките на прозореца от тухли, а ковач да ги закали с огнени ръце. Каве беше нарекъл болницата честолюбива измишльотина, дело на шафитски труд; нищо чудно, че бяха прибягнали до по-некачествени човешки похвати.

Погледът му бе привлечен от някакво движение. Тънко въже, което очевидно бе задържано на място от рамката, се дръпна рязко и се скри от погледа му. Странно.

Едва успя да отстъпи, когато от другата страна на прозореца отекна експлозия.

Дара политна назад, закривайки очите си срещу внезапно лумналата светлина; столът се наклони и го стовари безцеремонно на земята. Острата миризма на барут изпълни въздуха.

А. Капанът.

Разнесе се нов взрив и през прозореца, през който се бе надявал да изхвърчи, влетя метална топка с размерите на юмрука му; тя се заби в насрещната стена, посипвайки облак от прах върху главата му. Иртемиз изпищя и вдигна здравата си ръка, за да се прикрие.

Вратата на стаята се отвори рязко. Двамата гезирски стражи застанаха на прага, очертани от ярката светлина на факлите в коридора.

Дара почувства мимолетна тъга, поглеждайки обречените им лица. Някога и той беше войник и познаваше усещането от това да те хвърлят в битка, където нямаш избор, освен да се биеш.

Само че те държаха негов воин в плен и я използваха като примамка, така че тъгата му не трая дълго.

Хвърли се напред, вадейки ножове, преди двамата мъже да успеят да си поемат дъх. Миг по-късно те рухнаха на пода, стиснали прерязаните си гърла; бяха мъртви. Нямаше значение — вече се носеха викове и тропот на тичащи крака, които бързо приближаваха.

Нов изстрел влетя през прозореца, слагайки край на всяка надежда да избягат от там. Дара се обърна рязко към Иртемиз и й подхвърли нож.

— Бягай — примоли се тя. — Остави ме, моля те.

— Няма да го бъде, малката ми. Дръж се здраво.

С нож в едната ръка и брадва в другата, той изскочи в коридора, давайки знак на сламеника да го последва.

Дъжд от стрели посрещна появата му, но той го очакваше и ги спря във въздуха.

Повече от дузина воини им препречваха пътя, пръснати из трите коридора. Повечето бяха гезирци, някои все още носеха разпокъсани униформи на Царската стража.

— Ифрит! — изкрещя един от войниците, прицелвайки се с арбалета си.

Друг, по-възрастен мъж, изръмжа. Лицето му бе разсечено от грозна рана, която, подозираше Дара, никога нямаше да заздравее.

— Не е никакъв ифрит. Това е проклетият Бич. Сега той приема формата на демон.

Дара ги гледаше почти умолително. Не искаше да убива още хора. Създателю, искаше да престане да бъде Бича, който унищожаваше животи, прокълнатият враг в сърцата на още деца на убити бащи.

— Оставете ни да си отидем. Не искам да ви убивам.

— Нямаше никакъв проблем да избиеш братята ни в Цитаделата.

— Не можете да ме победите — заяви Дара направо. — Всички ще умрете и ще бъде за нищо.

Мъжът вдигна зулфикара си; без пламъци, медното острие изглеждаше отслабено.

— Никой няма да те остави да си отидеш, а може да откриеш, че сега и ние имаме на разположение някои номера.

Сърцето на Дара се сви. По лицата им се изписваше решителност, сякаш шокът от това да се изправят срещу легендарно чудовище отстъпи място на жаждата да си отмъстят на съвсем истинския мъж, който бе убил толкова много от приятелите им.

— Така да бъде — тихо каза Дара.

Щракна с пръсти и стрелите им, които все още висяха неподвижно във въздуха, се обърнаха и полетяха към тях.

Повечето бяха подготвени — вдигнаха щитове или се наведоха, — ала неколцина паднаха. Без да чака, Дара се нахвърли върху останалите и с лекота проби редицата им. Те просто не бяха толкова бързи, толкова силни. Бяха добри, добре обучени и храбри.

Ала не можеха да се мерят с него и той ги изби до един.

Върна се при Иртемиз, прескачайки трупове, от които се вдигаше пара. Вече чуваше приближаването на още хора.

— Да вървим — каза и скочи върху предната част на реещия се сламеник така, както би скочил в конска каруца. — Дръж се за колана ми. И двете ръце ще ми трябват.

Сламеникът полетя напред. Двамата се понесоха по коридора, профучавайки зад ъгли и над главите на още воини. Прекалено зает, за да лети и да управлява. Дара нямаше достатъчно сила, за да спира стрелите, които свистяха покрай тях, така че вдигна лъка си, прострелвайки всеки и всичко, което помръднеше.

Най-сетне видя обграден от дървета площад и тъмна нощ: вътрешният двор беше открит към небето. Дара подкара сламеника още по-бързо, порейки въздуха.

Едва бяха успели да се измъкнат от претъпкания коридор, когато до ушите му достигна вик и стъргане на метал.

Инстинктивно Дара се хвърли върху Иртемиз, изтръгвайки стенание на болка от ранената си приятелка. Миг по-късно върху тях падна тежка мрежа и сега бе негов ред да изкрещи. Осеян с всякакви железа — счупени гвоздеи, остра тел, бръсначи, — изгарящият метал пронизваше кожата му, гасейки огъня му там, където го докоснеше.

Двамата паднаха на земята и Иртемиз изкрещя, когато раненото й тяло пое удара. Дара опита да се освободи, но от движението железата се впиха още по-дълбоко в кожата му.

Една стрела профуча покрай рамото му, друга мина на сантиметри от главата на Иртемиз. Изтрещя пушка, а после се разнесе взрив, когато изстреляното от нея пръсна една плочка близо до крака му.

Намираше се в капан. Истинския капан. И много скоро воини щяха да го обстрелват с всичко, с което разполагаха, в отчаяно усилие да го обезвредят, преди да ги е избил до крак.

Дара срещна уплашените очи на Иртемиз. Веднъж вече се беше провалил пред нея и другарите й, изпращайки ги сами в битка по време на инвазия, която знаеше, че е прибързана.

Нямаше отново да се провали пред нея. Претърколи се настрани от Иртемиз, при което мрежата се оплете в краката му, а в плътта му се забиха още железа. Призова магията си, заповядвайки на сламеника под Иртемиз да се издигне. Палатът. Маниже.

— Афшине, не! — изкрещя Иртемиз, но сламеникът вече я отнасяше надалече.

За Дара нямаше и минутка отдих, но това не го интересуваше. Иртемиз беше в безопасност.

Което беше добре… защото всички други тук щяха да умрат.

Той отскубна мрежата от себе си с голи ръце, а брънките се топяха и трошаха под допира му. Изрева от болка — Създателю, как само болеше да разкъсва собствената си плът, — ала изпита облекчение в мига, в който мрежата я нямаше. Лъкът полетя към ръката му и ето че той запращаше стрела след стрела, по-бързо, отколкото окото можеше да ги проследи, движението между ваденето на стрела, зареждането и освобождаването й беше напълно инстинктивно.

Разправи се с глупаците, които стреляха по него от един от горните етажи — преди всичко с мъжа с пушката, — ала после другарите им се нахвърлиха отгоре му, стиснали боздугани, зулфикари, тръби. Сред тях имаше и шафити, което му се стори подобаващо. Роднините и събратята на всичките му жертви, дошли най-сетне да се опитат да го сразят.

Никой обаче нямаше да срази Дара. Заби меча си в гърлото на най-близката пясъчна муха, изтръгвайки го след миг, за да обезглави мръснокръвния до него.

— ЕЛАТЕ! — изрева.

И последната капчица милост го беше напуснала. Гезирците и шафитите искаха да го убият тук — тук, в болницата, където толкова много от предците им бяха избили Нахидите и бяха поставили началото на жестоко опустошение на града, свършило със смъртта на майка му и малката му сестричка?

Дара щеше да я окъпе в кръвта им.

Вряза се в тях. Алена и черна кръв полепна по ръцете, по китките, по лицето му. Отново беше оръжие и действаше като такова, без да чува писъците на жертвите, хъхренето, предсмъртните викове, с които зовяха майките си. Беше облекчение, онзи, който трябваше да бъде.

— Акиса, не!

Женският глас го хвана неподготвен, изтръгна го от кръвожадното опиянение и Акиса, гезирската жена воин, която бе донесла заплахата на Зейнаб ал Кахтани, замахна със зулфикара си към врата му с движение, което би обезглавило един по-бавен мъж. Дара обаче успя да се наведе навреме и я оттласна назад към фонтана, вдигайки меча си.

— Спри!

Друга жена се втурна изпод потъналата в сенки колонада. Тя също беше въоръжена, ала не това привлече вниманието на Дара.

А сиво-златните й очи и мигновено познатите черти на лицето й.

Принцесата. С тези очи и поразителната прилика с Ализейд не можеше да бъде никоя друга. Съперницата на Маниже, ключът, от който неговата Бану Нахида се нуждаеше, за да принуди аяанлийците и гезирците да отстъпят.

Дара не се поколеба.

— Не мърдайте! — изкрещя на войниците, докато се хвърляше към принцесата, сграбчвайки ръката й. — Свалете оръжия или…

Свиреп удар го блъсна в рамото, открадвайки следващите му думи. Разнесе се остър мирис на барут и желязо.

А после изпепеляващ взрив на най-невъобразимата болка, която бе изпитвал някога, през всичките си животи, изригна в тялото му.

Дара изрева и се олюля, отпускайки меча си. Акиса издърпа Зейнаб от хватката му, докато той се мъчеше да се съвземе, ала усещането бе, сякаш някой бе натъпкал зейнала рана с отрова и я беше подпалил. Пред очите му избиха черни петна и той прехапа език толкова силно, че усети вкус на кръв.

Барут. Долавяше миризмата му, желязото изгаряше плътта му. Бяха го простреляли. Някакъв мръснокръвен боклук го беше прострелял с едно от мерзките им човешки оръжия.

И Създателят му беше свидетел, че щяха да си платят. С взрив на магия мечът му се пръсна на дузина бодливи ивици, дръжката се преобрази в ръката му.

Бичът му. Дара го вдигна и се обърна. Щеше да разкъса на парчета мъжа, дръзнал…

Той замръзна. Не беше мъж. Само на няколко крачки от него стоеше жена, стиснала пистолет, чието дуло все още димеше.

Беше шафит, кафявото се виждаше ясно в калаените й очи, кожата й имаше човешки матов цвят в мрака. Дишаше тежко и бе облечена в изцапана с кръв работна престилка, от чиито джобове стърчаха малки метални оръжия. Не, не оръжия. Скалпел и мъничък чук, руло бинт.

Шафитската лекарка, която Акиса беше споменала.

Принцесата ахна.

— Суба, бягай!

Лекарката обаче не побягна. Стоеше, гордо изправена, и се взираше яростно в Дара с цялата омраза, която някой като нея имаше право да изпитва. Създателю, как ли изглеждаше, обезумял и страховит, стиснал покрития си с грозна слава бич в огнената си ръка.

Би трябвало да я смаже. Току-що бе избил дузини. Какво бе още един живот… особено когато това бе животът на жена, държаща едно от малкото оръжия, които бяха в състояние да го убият?

Шафитска жена и металически мирис на човешка кръв. Някъде проплака бебе, но Дара не помръдна; болницата изведнъж му се стори много далече в мъглата на болката, която раздираше тялото му. Вече не виждаше битката във вътрешния двор, а пазарен площад в оживен търговски град; фенери висяха от красиви постройки, покрити с плочки, и сергии, отрупани с топове коприна във всички цветове на света. Горяха толкова бързо, толкова яростно, пращяха и пукаха в горещината, ситни въгленчета се носеха във въздуха.

Лекарката вдигна пистолета и се прицели в главата му. Нима това нямаше да бъде справедливост? Бича на Ки-зи, убит от шафитска жена, с оръжие от човешкия свят. Можеше просто да затвори очи, да се предаде.

Само че Дара не затвори очи.

Вместо това пусна бича си и побягна.

Викове на изненада го последваха, когато се хвърли в лабиринта от коридори, отвеждащ надалече от вътрешния двор. Завиваше наслуки, ала бе разкъсван от толкова силна болка, че по-скоро се препъваше, отколкото спринтираше. Черни петна изригваха пред очите му, в устата му имаше кръв. Единственото, което го тласкаше напред, бе дивото желание да избяга, да живее.

Чу как се втурнаха след него. Разнесоха се няколко тържествуващи викове, ала не бяха много. Воините, които го преследваха, бяха професионалисти, ролите бяха разменени. Каква хубава история щеше да излезе от това за джиновете и шафитите — жестокият Дараявахуш, гонен като ранено животно. Изтезанията сигурно нямаше да продължат дълго — нямаше да рискуват възможността да го довършат веднъж завинаги, ала щеше да бъде жестоко. Вероятно щяха да го разкъсат на парчета и да набучат главата му на кол, подарък за Маниже, когато войската им нахлуеше в Квартала на девите.

Не по този начин. Създателю, моля те… не по този начин.

Огънят продължаваше да напуска кожата му, а с него го напускаше и прегръдката на магията. Туптене на ледената болка от желязото в рамото му се усилваше с всяко поемане на дъх, оставяйки го омаломощен, борещ се за въздух. Дара се препъна и падна на колене.

Примига замаяно и установи, че се намира в тясно преддверие, непрогледно черно, с изключение на мекото сияние, което се излъчваше от кожата му. Призрачната светлина танцуваше по рисунките на пясъчни кораби и морски птици по стените — мъничък оазис на красота и тишина в последните мигове преди ужасяващия му край.

И тогава видя пръстена си, чийто изумруд грееше в мрака.

Всичко наоколо застина. Последния път, когато го бяха разделили от пръстена му, той беше умрял. Тялото му се бе превърнало в пепел, душата му бе отлетяла в градината на сенки и кипариси, където чакаше сестра му. Навярно отново можеше да отиде там.

Няма да се върнеш при Тамима. Не и този път. Ако на света изобщо има някаква справедливост, ти ще страдаш още хиляда години.

Пръстенът като че ли стана малко по-ярък, ореолът от светлина се разпростря. И ето го пред него — чудо, което той не заслужаваше… врата.

Ридаейки от болка, от чувство на загуба, Дара се изправи с усилие на крака, подпирайки се тежко на стената. Все още чуваше приближаващата се тълпа, но може би имаше прозорец, друг изход.

Може би това не беше нощта, в която отново щеше да умре. Дара открехна вратата и се шмугна вътре. Стаята от другата страна беше малка и разхвърляна, пълна с платна за рисуване, кутии с бои, четки и недовършени портрети.

Както и една сахрейнска жена с ярки зелени очи.

Дъхът на Дара спря. Жената се беше свила в един ъгъл и стискаше някаква изцапана с бои метална пръчка в треперещите си ръце. Взираше се потресено в него с широко отворени изумрудени очи. Те имаха същия зелен цвят като неговите — за пръв път в живота си се изправяше лице в лице с друга жертва на ифритското робство.

— Насам! — проехтяха викове на джинистански и гезирски иззад затворената врата.

Преследвачите му го бяха настигнали и нямаше къде да избяга. Дара беше заловен.

Ала само за миг жената се озова до него. Сграбчи го за яката и го дръпна напред, учудващо силна за размерите си. Зашеметен от последвалия взрив на болка, Дара позволи да бъде завлечен към голям абаносов сандък до стената.

Жената го отвори и посочи.

По всяко друго време вероятно би се поколебал. Ала сега, на път да изгуби съзнание и с преследвачи по петите, той се пъхна в сандъка. Жената затвори капака, потапяйки го в тъмнина.

Миризмата на безир и креда бе толкова силна, че Дара трябваше да положи усилие да не се разкашля. Четки за рисуване се впиваха в него, раненото му рамо туптеше. През един малък процеп в дървото се процеждаше светлина и Дара долепи око до него: видя сахрейнката да прикрива едно кърваво петно на пода със стара черга. Размърда се, опитвайки се да види по-добре, когато стъпките спряха пред вратата.

Движението му струва скъпо. Нова вълна на болка прониза рамото му и зрението му се замъгли. Дара се отпусна тежко в сандъка.

Разнесе се нетърпеливо почукване, последвано от стържещ звук, когато вратата се отвори. Мъж излая нещо на джинистански, думите идваха и се оттегляха на приливи. Бич. Избягал. Елашия. Сахрейнската жена като че ли не казваше нищо.

А после грубият глас на Акиса.

— Тя клати глава. Това означава, че не знае нищо, така че може да я оставите на мира.

Някой възрази и нещо — някой — издумка, блъснат в стената.

— … а аз казах да я оставите на мира — сопна се Акиса. — Да вървим. Вероятно се крие някъде в обратната посока.

Мракът го обгръщаше, гореща кръв се стичаше по ръката му. Влага се стичаше по бузите му — сълзи или още кръв.

Дара затвори очи и се остави мракът да го погълне.

Сандъкът се отвори рязко, изтръгвайки Дара от безсъзнанието. Над него изплуваха две лица, и двете — с изумрудени очи. Едното принадлежеше на сахрейнската му спасителка, а другото — на по-възрастна тохаристанска жена.

Полумъртъв, вцепенен от болка и седящ в локва от собствената си кръв, смесена с разтворител за боя, Дара можа единствено да изграчи поздрав.

— Нека огньовете горят ярко за вас.

Тохаристанската жена простена.

— Не такава изненада се надявах, че имаш за мен в ателието си.

Жената, на име Елашия, го погледна умолително, махайки с ръка между тях тримата.

— Той не е един от нас — заяви тохаристанската жена яростно. — Това, че е бил заробен от ифритите, не извинява стореното от него и Маниже. — Тя докосна лицето на Елашия. — Обич моя, какво си мислила? Знам, че имаш нежно сърце, но тези хора ни позволиха да останем тук и ни защитиха, а сега ти укриваш врага им?

Дара изхъхри, опитвайки се да стане, при което от устата му излезе струя дим.

— Не ви мисля злото. Мога да си вървя — добави, вкопчвайки се в ръба на сандъка със здравата си ръка.

Тохаристанката изрита сандъка, при което по тялото му се разля остра болка. Дара изохка и политна назад.

— Можеш да останеш на мястото си — предупреди го тя. — Няма да ти позволя да оставиш диря от кръв, отвеждаща до нас.

Ярки петънца от светлина затанцуваха пред очите му.

— Добре — съгласи се немощно.

Тохаристанската жена въздъхна.

— Огън или вода?

— Какво?

— Огън или вода — повтори, сякаш говореше на глупаво дете. — Какво те възстановява?

Рамото на Дара отново бе започнало да тупти и той стисна очи.

— Огън — изхриптя. — Само че няма значение. Простреляха ме с някакво метално топче.

— Куршум. Хайде де. По-стара съм от теб поне с едно хилядолетие, а дори аз съм в течение с изобретенията на съвременния свят.

Дара стисна зъби.

— Куршумът все още е в рамото ми. Пречи на магията ми и ме задържа в тази форма.

Жената го изгледа.

— И ако го извадя от рамото ти, мислиш ли, че ще можеш да избягаш?

Дара я зяпна слисано.

— Ще ми помогнеш?

— Зависи. Уби ли ги?

— Трябва да бъдеш по-точна.

Изражението на тохаристанката стана сурово.

— Бану Нахри и принц Ализейд.

Дара зяпна.

— Не. Никога не бих наранил Нахри. Опитвах се да я спася.

— Какво се случи тогава? И не ми излизай с онези глупости, че Али я бил отвлякъл. Това не са те.

— Не знам — призна Дара. — Двамата скочиха в езерото заедно с печата на Сулейман. Мислим, че са се опитвали да избягат, но изчезнаха.

В погледа на жената се промъкна гняв.

— Много обичам това момиче, афшине. Ако станалото в двореца е било достатъчно, за да я накара да повярва, че да скочи в едно прокълнато езеро е по-безопасно, отколкото да остане с теб, бих казала, че определено си я наранил.

— Знам. — Гласът на Дара се прекърши. — Знам, че постъпих зле с нея, но се опитвах да оправя нещата. Маниже имаше план…

— Да властва над град, пълен с трупове? Как точно избиването на още хора щеше да помогне на Нахри?

— Аз служа на Нахидите — прошепна той. — На девите. Исках да бъдат свободни.

Възцари се дълъг миг тишина, преди жената да проговори отново:

— Бага Рустам също говореше тихичко за свобода. Но само докато беше млад. — Смушка го и Дара потръпна. — Все още притежаваш магията си, а хората казват, че понякога изглеждаш като ифрит, че можеш да оформяш дим в живи зверове. Не си като Елашия и мен, нали?

Дара поклати глава.

— Някога бях. Или поне бях по-близо.

— И това е дело на Маниже?

В гласа й имаше разбиране, от което по гърба на Дара полазиха ледени тръпки.

— Нима тя не освободи и теб?

— Аз бях освободена от Бага Рустам. — В очите на тохаристанката, когато срещна неговите, имаше предпазлив поглед. — Веднъж ми каза, че нямал доверие на сестра си за освобождаването на робите. Имала амбиции, които го тревожели.

— Какви амбиции?

Без да обръща внимание на въпроса му, тя скръсти ръце и продължи да го разпитва:

— Връзката ти съществува ли все още?

— Връзката ми?

Двете жени се спогледаха.

— Нахидите използват част от собствената си кръв, за да ни измагьосат нови тела — обясни тя. — Това създава връзка. Силна връзка. Би трябвало да си в състояние да усещаш присъствието на Маниже, да я чуеш, ако те повика.

През целия си живот съм чувал само една Нахида да ме вика. Песен, която го бе издърпала през света до едно човешко гробище, в една нощ, много отдавна. Не за пръв път Дара бе поразен от мисълта за това колко малко знае за собственото си съществуване.

— Не знам — отвърна най-сетне. — Не знам нищо за това.

— Значи, не си особено полезен, нали? — Все пак тя му направи знак да се приближи. — Седни. Нека погледна рамото ти.

Дара се подчини, простенвайки, когато нова експлозия от болка прониза ръката му.

— Проклети човешки оръжия.

— А, да, трябва да е ужасно да се почувстваш безсилен за мъничко. — Тя скъса подгизналата му от кръв риза и я отлепи от раната. — Те няма да забравят ефекта му върху теб.

С всяко докосване на пръстите й Дара имаше чувството, че отново ще изгуби съзнание.

— Нито пък аз.

Тохаристанката приседна на пети.

— Куршумът не е проникнал дълбоко. Имам инструмент, с който мога да го извадя. Ще бъде грубо и ще боли, но ще можеш да избягаш, а после Маниже ще се погрижи както трябва за теб.

— Пак те питам. Защо ми помагаш?

— Защото ти също ще ми помогнеш. — Тя се изправи на крака и натисна главата му надолу. — Стой тук — нареди и затръшна капака на сандъка.

Дара ту губеше съзнание, ту отново идваше за малко на себе си, докато кръвта му бавно изтичаше. Това, както и болката го тревожеха все по-малко, докато губеше усещане в крайниците си, притиснат в отвратително тесния сандък. Смътно си даваше сметка за минаването на времето, за спорещите гласове отвън.

А после капакът отново се повдигна и той бе заслепен от светлина — запален канделабър и две факли.

В стаята имаше още един джин с наситено изумрудени очи.

— Окото на Сулейман — изхриптя Дара и от устните му се посипа жарава. — Колко от вас има тук.

Новодошлият — възрастен аяанлиец с буйни, рошави вежди — се дръпна рязко, сякаш Дара беше птица рух.

— Не — заяви той, треперейки, и се опита да отстъпи назад. Размаха канделабъра, сякаш беше оръжие, което изглеждаше ненужно, като се имаше предвид, че Дара издъхва. — Няма да отида с него, Разу. Няма!

— Иса. — Тохаристанската жена Разу пристъпи напред, вземайки канделабъра от ръцете му. — Вече го обсъдихме. Трябва да се махнеш, приятелю. — Гласът й омекна. — Знам колко се страхуваш от ифритите и сърцето ми се къса да те гледам как страдаш. Нека афшинът те изпрати у дома.

Нека афшинът направи какво? Дара отвори уста, опитвайки се да възрази, ала от гърлото му излезе единствено хрип. Изведнъж пред него се появиха шест освободени джинове със зелени очи — първите трима внезапно се бяха сдобили с близнаци.

Не, не близнаци. Той виждаше двойно. Главата му се люшна назад, зрението му се замъгли.

Разу щракна с пръсти пред лицето му.

— Слушай внимателно. Предлагам ти сделка. — Тя махна към Иса. — Ще ти спася живота и ще те оставя да се върнеш при Маниже. В замяна ти ще изпратиш него в Та Нтри. Това ти е специалността, нали? Летящи килимчета и измагьосани крилати коне? Направи му един и го изпрати у дома му.

Дара стисна очи, опитвайки се да събере малкото останала му сила.

— Аз… не мога. Бану Маниже не иска новината да се разчуе.

— А аз не искам да летя на една от неговите измишльотини! — възнегодува Иса.

Разу изсъска, карайки и двамата да млъкнат.

— Елашия, помогни на Иса да си събере нещата. Погрижи се да вземе и храна, не само книги и експлозиви.

Дара чу как вратата се отваря и затваря, докато аяанлиецът продължаваше да дърдори.

Разу въздъхна.

— Още не си умрял, нали?

Дара успя да поклати глава едва-едва.

— Добре. — За миг се възцари мълчание. — Бану Нахри планира всеки детайл от онзи двор. Плочките на шадравана, дърветата, надвесени над пътеките за разходка. Искаше да бъде целебно място за пациентите й, а ти го превърна в кланица.

Дара притисна тила си в дървото.

— Те държаха една от воините ми в плен.

— Тогава защо спря? — Дара отвори очи и срещна изумрудения поглед на Разу. — Ако си имал право да ги убиеш, защо си спрял, когато доктор Сен те е простреляла? Казват, че си пуснал бича си и си побягнал като дете.

Унижение и гняв кипнаха във вените му, вдъхвайки му малко живот.

— Не исках да убия жена.

— Аз съм тохаристанка, афшине. Може и да съм живяла и умряла преди създаването на Ки-зи, но познавам славата ти. Убил си предостатъчно жени.

Дара не знаеше как да отговори на това.

— Не исках да убия още — каза най-сетне. — Погледнах я и всичко се завърна, и… не можах да го направя отново.

— Разбирам. — Разу сякаш виждаше в него. — Елашия смята, че би трябвало да има връзка между теб и нас тримата. Все още не знам какво изпитвам към теб, но съм привързана към Иса. Връзката му с реалността беше разклатена още преди инвазията, а сега, когато знае, че по улиците се разхождат ифрити, напълно изчезна. Прекарва дните си, като си говори сам, а нощите преживява заключен в килери с оръжия. Онзи ден за малко да се набучи на кол. Ти ще го изпратиш у дома му.

— Не мога…

Разу улови брадичката му в ръка и го принуди да я погледне.

— Можеш. Нахри би искала да го направиш — добави и думите й бяха като нож в сърцето му. — Не ми приличаш на зъл мъж, афшине, но по ръцете ти има много кръв. Стори тази малка добрина, прояви милост към мъж, който е страдал от ръцете на същите създания, от които и ти, и може би някоя и друга капка ще бъде отмита.

В ума на Дара кънтяха предупреждения, ала, Създателю, наистина се разкъсваше. Тези хора (с които в много отношения го свързваше повече, отколкото със собственото му племе) вече бяха страдали толкова много. Не можеше ли да прояви милост към един безобиден старец?

Дълго, напрегнато мълчание се проточи в тежкия въздух, докато Разу чакаше отговора му. Мислите му се върнаха към окървавения двор, двора на Нахри, и той осъзна, че вероятно бе избил дузини за същото време, което му отнемаше да реши дали да прояви милост към един-единствен мъж.

— Ще ти помогна — прошепна най-сетне, изпълнен с несигурност като младоженец, сякаш поемаше на непознато и опасно пътуване. — Първо ще трябва да извадиш куршума от рамото ми, но ще ти помогна, кълна се.

Задоволство набразди лицето на Разу.

— Добре.

Тя се изправи на крака.

— Почакай — изграчи Дара. — Къде отиваш?

— Да ти донеса силно питие и нещо, което да захапеш. — Тя завъртя скалпела. — Определено ще боли.

Два дни след като бе полетял по вятъра, за да спаси Иртемиз. Дара докуцука обратно в Квартала на девите.

Изранен и покрит с кръв, той изобщо не приличаше на арогантния безсмъртен, проправил си пътека от смърт през болницата. Ризата му я нямаше, разрязана от Разу, за да може да извади куршума от рамото му — преживяване, в сравнение с което всяко друго нараняване, включително и смъртта му, изглеждаше безболезнено. Успял бе да приеме огнената си форма, макар и с огромно усилие, събирайки достатъчно магия, за да омагьоса един голям казан, който да отнесе Иса в Та Нтри, преди отново да рухне.

Немощта му бе изненадала Разу.

— Дядовците и бабите ми бяха от поколението, което Сулейман наказа — обясни тя. — Прекараха остатъка от живота си, скърбейки за силите, които им бяха отнети, и надлъж и шир разказваха за магията си. Те биха могли да сринат болницата до основи с едно щракване на пръстите и да отлетят до Та Нтри и обратно само за една нощ. Ти не притежаваш тяхната сила.

Дара бе прекалено замаян, за да си мери думите:

— Тогава какво, в името на Създателя, съм аз?

— Развалина — преценила го бе тя безцеремонно, преди да го натика в количката, с която ходеше да продава сома, спиртната напитка, която вареше сама. С нейна помощ не само бяха излезли от болницата, но и от Шафитския район, съпровождани от поздрави на тохаристански, докато Дара се криеше под кутии с подрънкващи стъклени бутилки. Разу се бе шмугнала в една празна уличка достатъчно задълго, та Дара да може да се измъкне, а после той изчака в купчина смет, докато не се стъмни достатъчно, за да се прехвърли през стената.

Миришещ на боклук, Дара беше в изключително гадно настроение още преди първият, когото срещна, да се окаже Визареш.

— Афшине — поздрави го ифритът, подскачайки от възбуда. — О, колко си загазил.

Отведоха го не в лечебницата, а в една малка стаичка наблизо, където Маниже и Каве го чакаха. Облечена в простичка ленена престилка, Бану Нахида стоеше до поднос с лечебни приспособления.

Каве избухна в мига, в който Дара прекрачи прага.

— Ти, себично, арогантно, малоумно копеле. Имаш ли представа какъв риск пое? Бяхме готови да започнем да евакуираме жените и децата в хълмовете!

— Не прецених правилно ситуацията — смотолеви Дара, нахвърляйки се върху стъклената кана до едно плато с плодове. — Вино, слава на Създателя!

— Не си преценил…

— Каве, моля те, върви си — прекъсна го Маниже. — Мога да се справя сама.

Каве разпери ръце, хвърляйки яростен поглед на Дара, докато минаваше покрай него.

— Нищо не си научил. Все още си същият непохватен глупак, който се втурна да спасява Нахри и стана причина за смъртта на дузини деви.

Дара тръшна рязко каната на масата, бършейки виното от устата си с опакото на дланта.

— Не деви. Не и този път. — Той се изсмя истерично. — Пясъчни бълхи и мръснокръвни, велики везире. Дузини! Нима това не те радва? Не беше ли ти този, който заяви, че причината да бъда съживен е да убивам?

— Достатъчно. — Гласът на Маниже изплющя като камшик. — Каве, върви си. Афшине, седни.

Дара седна, без да обръща внимание на гневния поглед, с който Каве го стрелна, докато излизаше. Нека се гневи, гневът му изобщо не можеше да се сравнява с яростта на Дара.

— Къде е Иртемиз? — настоя да узнае дрезгаво.

Знаеше, че не може да настоява за нищо. Ако му бяха останали и капчица здрав разум, и следа от обучението му, би трябвало да поздрави Маниже с лице в прахта. Ала с кръвта на нови жертви, полепнала все още по кожата му, със спомена за омразата им и за това как едва не го бяха разкъсали на парчета, той откри, че е изгубил способността да се владее.

— Почива си. — Маниже пристъпи зад него и ахна при вида на раната му. — Простреляха ли те?

— С железен куршум. Затова не се прибрах по-рано.

Възцари се дълъг миг на мълчание.

— Разбирам. — Маниже притисна мокър компрес до кожата му и Дара потръпна от допира на студената течност. — Ще почистя раната и ще я зашия. Да се надяваме, че магията ти ще ти позволи да се възстановиш напълно.

Дара не каза нищо и тя се залови за работа. Беше точно толкова прецизна и професионална, колкото винаги, което правеше нещата по-трудни. Ако беше видимо разгневена или се бе отнесла към него с грубо нетърпение, щеше да му бъде по-лесно да остане ядосан. Ала тя бе нежна и внимателна, докато се грижеше за раната му. На първо място лечителка.

— Съжалявам — извини се най-сетне, докато тя довършваше един шев. — Трябваше да изведа Иртемиз от там, но не си дадох сметка за силата на оръжията им.

Маниже проби за последен път кожата му с иглата си и затвори раната.

— Сигурна съм, че е така. — Положи марля върху шевовете. — Вдигни ръка, за да те превържа.

Дара се подчини, опитвайки се да улови погледа й, докато тя увиваше бинт около рамото и торса му.

— Няма да се повтори — добави.

— Не, няма. — Маниже се отдръпна. — Ще стоиш в стаята си поне три дни. Няма да вдигаш нищо тежко, никакви тренировки и абсолютно никаква стрелба. Почивка.

— Слушам — отвърна Дара, опитвайки с малко повече почтителност. — Ще наредя на Ношрад да ме замества през това време.

— Той ли е най-добрият сред хората ти?

Дара кимна.

— По-стар е с половин век от другарите си и те го уважават. Иртемиз и Гуштап са по-добри воини, ала Ношрад е по-опитен лидер и може да ме замества в двора.

— В такъв случай от сега нататък ще прави именно това.

— Искаш да кажеш, докато се възстановя?

Маниже впи поглед в него.

— Не, искам да кажа от сега нататък. Ти си моят афшин и ще продължиш да оглавяваш войската ми, но няма да се нуждая нито от съветите, нито от присъствието ти в двора.

Дара се взря потресено в нея.

— Бану Маниже…

Тя вдигна ръка.

— Ти наруши категорична заповед, изложи живота си на опасност, а по този начин и живота на всичките си събратя деви, и показа на враговете си най-добрия начин да бъдеш победен. Досега бях склонна да проявявам снизхождение, защото ме е грижа за теб, афшине, и защото знам колко много си страдал, но няма да търпя нелоялност. Искам да ти имам доверие, наистина искам — добави, а в очите й припламна емоция. — Но ако не мога, трябва да намеря друг начин да опазя града ни в безопасност.

Дара отвори уста и отново я затвори, борейки се да открие отговор.

— Никога не съм правил друго, освен да се опитвам да служа на събратята ми.

— Именно в това е въпросът, афшине. Не искам да служиш на девите. Искам да служиш на мен, така че да мога да водя девите. Имам предостатъчно съветници и не се нуждая от още един възразяващ глас. Нуждая се от някой, който да изпълнява заповедите ми.

— Нуждаеш се от оръжие.

Този път не можа да скрие жлъчката в гласа си.

— В това да бъдеш оръжие има чест. Семейството ти го вярваше някога. — Тя взе подноса и се залови да прибере инструментите си. — Поне научи ли нещо полезно, докато едва не намери смъртта си?

Безцеремонният въпрос го слиса, също като незабавния отговор, надигнал се в ума му. Действително беше научил нещо полезно — беше открил къде се крие Зейнаб ал Кахтани. И ако бе успял да я плени, знаеше, че Маниже щеше да го посрещне с благодарност и похвали, вместо с понижение.

Понечи да отговори… и в този миг думите на Разу се завърнаха в ума му.

Какво щеше да стане с болницата, която вече бе оплискал с кръв, ако Маниже научеше, че принцесата е там? Внезапно си представи как Маниже нарежда на ифритите да нападнат, видя как Аешма и Визареш се смеят, докато избиват жени и деца, как залавят Елашия и Разу.

Зейнаб вероятно вече е избягала. Принцесата очевидно не беше глупачка, а би било самоубийство да остане на място, където враговете й я бяха видели.

— Не — отвърна Дара, усещайки как измамата се разлива в него. Беше различно от това да наруши заповедта на Маниже, за да спаси Иртемиз. Това беше откровена лъжа, предателство, заради което в един друг живот навярно щяха да му изтръгнат езика. — Не видях нищо.

Маниже го изгледа в продължение на един дълъг миг.

— Колко жалко. — Тя се отправи към вратата. — Отдъхни си, афшине. Не бихме искали да ти се случи още нещо.