Империя от злато

7 Дара

Аешма изцъка с език, съзерцавайки творението на Дара с неприкрито възхищение.

— Това вече е нещо, достойно за истински дев. — Той отправи на Дара усмивка, пълна с искрящи остри зъби. — Виждаш ли какво става, когато приветстваш магията си, вместо да се цупиш?

Дара му хвърли подразнен поглед, но не беше лесно. Защото онова, което ифритите му бяха помогнали да измагьоса, действително беше великолепно.

Беше кръвен звяр, оформен от неговите дим и живителна сила, за да прилича на огромно шеду. Кожата му имаше наситен кехлибарен цвят, искрящите му крила грееха с багрите на дъгата. Контролирано от ума му, шедуто крачеше напред-назад, а земята се люлееше под тежестта на лапите му с размерите на колела на колесница.

Дара прокара пръсти през гривата му и от тъмните кичури изригнаха огнени искри.

— Предполага ли се да е толкова голям?

— Убивал съм и по-големи — отвърна Аешма, насърчителен както винаги. — Винаги бе такова удоволствие да видя как техните нахидски ездачи се разбиват, падайки на земята. Предполагам, от това не можеха да се излекуват.

— Приличате си — добави Визареш. — По косата. Може би ако оцелее, твоята Нахри може да го язди.

Тонът му беше неприкрито порочен и Дара си пое дълбоко дъх, напомняйки си, че Маниже все още има нужда от тези кретени… което означаваше, че все още не може да откъсне главата на Визареш от врата му.

Вместо това го изгледа свирепо.

— Какъв остър език имаш, когато не бягаш от момчета джинове, от които си по-стар с хилядолетия.

Визареш изпръхтя.

— Не съм преживял толкова много векове, биейки се със създания, които не разбирам, а твоето масленооко „момче джин“, което използваше водните течения като камшик, е едно от тях. — Ифритът се облегна на кайсиевото дърво зад себе си. — Макар да съжалявам, че не останах, за да видя как любовницата ти събаря покрива върху главата ти. Със сигурност е било страшно забавно.

— Страхливец. Предполагам, затова избяга право при Бану Нахида и й каза, че съм се опитал да го поробя. Странно как пропусна да споменеш собственото си участие.

— Не исках да си навлека неприятности. Освен това… — Визареш сви рамене и хвърли поглед към Аешма. — Никога не бих сторил каквото и да било, за да изложа на опасност съюзничеството ни с Бану Нахида. — Той притисна ръка с хищни нокти до сърцето си. — Толкова съм лоялен.

— Това някаква шега ли е за теб? — попита Дара. — Загинаха хора, а домът ми е разрушен.

В огнените очи на Визареш се завихри неприязън.

— Не си единственият, видял как светът му рухва, афшине. Нито си единственият, който тъгува за своите мъртви. Или мислиш, че не скърбя за брат си — дева, когото твоята малка нахидска отровителка уби при Гозан?

— Да — изплющя гласът на Дара. — Съмнявам се, че демони като вас са способни на истинска обич. А вие не сте деви, а ифрити.

— Наричахме се деви хилядолетия преди ти да се родиш. Преди Анахид да ни предаде и…

— Визареш. — Гласът на Аешма беше пропит с предупреждение. — Достатъчно. — Той махна с глава към палата. — Върви.

По-малкият ифрит си тръгна, но не преди да хвърли още един изпълнен с омраза поглед на Дара.

Аешма изглеждаше също толкова подразнен.

— Невъзможен си, знаеш ли го?

Дара не беше в настроение да слуша коментари за характера си.

— Защо сте тук?

— За какво говориш?

— Защо сте тук? Защо помагате на Бану Маниже, щом мразите Нахидите?

— Откога взе да задаваш въпроси? Мислех, че тази част от мозъка ти беше премахната по време на обучението.

— Защо сте тук? — изръмжа Дара за трети път, оголвайки зъби. — Ако ме накараш да те попитам още веднъж, ще сваля теб от небето.

В очите на ифрита припламна злост.

— Може би искам да бъда като теб. Може би след десет хиляди години умирам и не бих имал нищо против малко мир и отново да вкуся някогашната си магия. А може би просто намирам твоята Маниже за интересна и се забавлявам.

— Това не отговаря на…

— Не отговарям пред теб. — От шеговитостта в гласа на Аешма не бе останала и следа. — Съюзничеството ми е с господарката ти, не с нейното куче.

Ярост се разля по ръцете на Дара, пламъци се преплитаха в дланите му.

— Нямам господар — сопна се той. — Вече не съм роб.

— Нима? — Аешма кимна към смарагда, който искреше на пръста му. — Тогава защо още носиш този пръстен? Защото е хубав? Или защото прекалено те е страх да го махнеш?

— Бих могъл да те убия. — Дара пристъпи по-близо. — Ще бъде толкова лесно.

Аешма се изсмя.

— Няма да ме убиеш. Не ти стиска да се опълчиш на твоята Бану Нахида, а тя ясно даде да се разбере, че не бива да пострадаме.

— Няма винаги да има нужда от вас.

Бавната и злостна усмивка, която се разля по лицето на Аешма, накара хиляда предупреждения да отекнат в ума на Дара.

— О, ще има. Защото аз мога да й дам нейна собствена магия, за разлика от силата, която може единствено да гледа как ти демонстрираш в нейно име. — Аешма отстъпи назад и махна към шедуто. — Което би трябвало да правиш сега, ако не се лъжа, нали? — Той изцъка с език. — По-добре побързай, афшине. Не искаш да разсърдиш по-висшите от теб.

Дара потърси магията си, потапяйки се в нея. Огнената червенина изчезна от кожата му, когато прие смъртните си очертания, простичката му туника и панталон бяха заменени от ярка алено-черна униформа. Искрящи люспести доспехи изпълзяха на мястото си и Дара разпери ръце. Пред тях се появи великолепен сребърен лък, греещ на слънцето.

— Все още не си в състояние да направиш това — студено каза той. — И никога няма да бъдеш. Можеш да се перчиш колкото си искаш, Аешма, ала когато най-сетне настъпи денят, в който престъпиш границата и заплашиш моята Бану Нахида, аз ще бъда тук, за да се разправя с теб.

— Странно — отвърна Аешма, докато Дара отиваше да вземе колчана със стрелите, които си беше приготвил, преди да се върне при шедуто. — Защото аз й казах съвсем същото за теб.

Дара застина, с гръб към него. Беше само за миг — нямаше да допусне Аешма да си играе повече с него.

Вместо това погледна шедуто пред себе си. Беше опитен ездач, ала конете и летящите лъвове доста се различаваха… особено като се имаше предвид, че това шеду не беше истинско животно, а продължение на неговата магия, усещане подобно повече на крайник.

Много нов крайник. Дара сграбчи гривата и се метна върху мъгливия гръб на шедуто. Тръпка пробяга по гръбнака му. Може и да се намираше в опасна ситуация, ала част от него се чувстваше като ликуващо малко момче, детето, което бе израснало, слушайки страховити легенди за някогашните афшини и техните могъщи нахиди.

Само с една мисъл създанието се издигна високо в небето и Дара ахна, вкопчвайки се в гривата му, когато крилата му се разпериха. Палатът се смали под него, миниатюрна, украсена със скъпоценни камъни играчка, и той не можа да сдържи смеха си, непривично нервен звук, преди отново да се овладее. От толкова високо виждаше всичко: среднощночерното езеро и гъстите гори, грижливо терасираните поля отвъд стените и сложния рисунък на преплитащите се улици и каменните кули на Девабад.

Планините обаче бяха тези, които го зовяха, планините, отвъд които бе широкият свят. Някой по-умен мъж би полетял натам, би се възползвал от възможността да избяга от безумието под него и да започне наново, вместо да стане причина за още насилие.

И тогава всички деви в града ще умрат. С парване на съжаление, Дара накара шедуто да полети надолу, докато той вадеше една от стрелите си. Бяха общо пет (по една за всяко от племената на джиновете), които бе приготвил специално, завързвайки свитък към перото им с лента, откъсната от окървавения тюрбан на Гасан. Върху свитъка имаше кратко съобщение, изискващо незабавно подчинение. Бяха минали три дни, откакто бяха сложили ръка на престола, а от другите племена все още нямаше и дума. Никакви посланици, настояващи да знаят какво се бе случило, никакви разтревожени роднини на служителите, имали злощастието да се намират в палата през онази нощ… нямаше го дори отмъстителното самоубийствено нападение, което бе очаквал от страна на каквито и гезирци да бяха оцелели и да се бяха събрали около принцесата. Вместо това всички като че ли се бяха оттеглили в своите квартали и се бяха барикадирали с помощта на каквито немагически начини бяха успели да открият, изчаквайки избухването, което очевидно се страхуваха, че ще последва.

Избухване, което нито Дара, нито Маниже искаха да видят… избухване, което той се надяваше джиновете да имат мъдростта да избегнат.

Първи бяха агниваншийците. Макар да знаеше, че разполага с броени минути, преди да бъде забелязан (появата му целеше да всее ужас, не да остане скрита), Дара бързо огледа укрепленията им — бяха зазидали красивата си порта от пясъчник и бяха изпратили шепа мъже с лъкове, мечове и стълби да охраняват стените. Вероятно бяха обикновени граждани — единствените джинове, на които бе позволено да получат военно обучение в Девабад, бяха онези в Царската стража… Царската стража, чиято Цитадела неговите хора вече бяха унищожили.

Досами портата, върху дървена платформа бяха струпани купчина издути чували. Около тях се бяха събрали хора и чакаха с кошници и делви в ръце. Дара се спусна по-ниско и загледа как разпределят зърното между чакащите джинове. Ако оставеше настрана въоръжените мъже и неспокойните лица, всичко изглеждаше доста организирано.

Ала в Девабад нямаше да има никакъв ред, освен ако не идваше от Бану Маниже.

Щракна с пръсти и чувалите бяха обхванати от пламъци. Онези, които раздаваха зърното, извикаха стреснато, но бързо се хвърлиха да ги потушат. Дара заповяда на пламъците да се издигнат още по-високо, принуждавайки джиновете да побягнат. Най-сетне една от жените вдигна глава.

— Бича!

Измагьосаното шеду се спусна надолу, докато джиновете се разбягаха във всички посоки с панически писъци. Дара обтегна тетивата на лъка си, без да пропусне да забележи, че един от агниваншийските стражи прави същото.

Афшинът беше по-бърз. Прониза другия стрелец в гърдите. Мъжът рухна, а окървавената коприна, която придържаше свитъка към стрелата на Дара, трепкаше като паднало знаме на бойното поле. Дара полетя напред, оставяйки писъци след себе си.

Нека пищят. По-добре подчинение насила, отколкото гражданска война, опита да убеди сам себе си. По-добре агниваншийците да отворят портите си и да сключат с Маниже сделка, която да осигури зърно за цял Девабад, отколкото едно племе да натрупа повече храна, отколкото можеше да изяде. Беше му жал за джиновете, наистина. Нямаше желание да пролива още кръв и да посее още страх.

Ала проклет да беше, ако изгубеше Девабад сега.

Подпали грижливо поддържаното лозе в сърцето на Сахрейнския пазар, натежало от грозде, а после изпепели до основи големия кервансарай в Аяанлийския квартал — целта му бе да нанесе много по-големи щети на най-близките съюзници на гезирците. Сърце не му даде да изгори нищо, принадлежащо на тохаристанците, ала знаеше, че мястото, където бе избрал да забие стрелата със свитъка си — венец от цветя, украсяващ паметник на жертвите на Ки-зи, — ще бъде достатъчно красноречиво.

Разгледа внимателно всяко късче земя, което можа, отбелязвайки си наум рухналите магически сгради и следите от огньовете, които бяха бушували. Имаше огромни пукнатини в земята, оставени от краткото земетресение, което бе съпроводило изчезването на магията и бе съборило още повече сгради. Улиците бяха осеяни с изкривени тръби и натрошени тухли, помпи пръскаха вода навсякъде. Задави се от миризмата на изпражнения, докато прелиташе над разровените останки от обществена тоалетна.

Ще плъзнат болести — помисли си, докато гледаше разрушения си град. — Глад и паника, и смърт.

И причината ще бъде решението ни да дойдем тук.

Не беше най-доброто душевно състояние, в което да стигне до Гезирския квартал, частта от града, от която най-много се ужасяваше, и броят на тревожни неща, които видя, никак не помогна. Първо, ако се съдеше по оживлението, което кипеше по улиците, пясъчните бълхи изобщо не бяха изтребени. Дали Зейнаб ал Кахтани, или не, някой очевидно бе успял да предупреди останалите гезирци за изпаренията, които бяха избили събратята им в палата.

Второ, очевидно не бяха стояли със скръстени ръце. Стената, която някога разделяше техния квартал от този на шафитите, беше съборена, тухлите бяха използвани, за да укрепят границите и портите, които ги деляха от останалата част на града. Цитаделата лежеше в развалини като грозна рана, ала труповете очевидно бяха прибрани, както и всички мечове, лъкове и копия, които бяха успели да спасят от оръжейната.

Дара изруга. Значи, гезирците и шафитите действително се бяха обединили. Племето, което се бяха опитали да унищожат, и хората, в чиито вени течеше човешка кръв, онези, които най-добре знаеха как да оцелеят без магия. Ако имаше оцелели от Царската стража, те щяха да са тук. Ако имаше още от онези прокълнати оръжия на мръснокръвните, които бяха посели хаос по време на навастемската процесия, те също щяха да бъдат тук.

Подобна ситуация не можеше да има мирен изход. Маниже бе включила бележка за Зейнаб в свитъка, предназначен за гезирците, приканваща я да помисли за съдбата на Мунтадир, но Дара не бе сигурен, че една-единствена принцеса би могла да убеди хиляди разгневени и скърбящи джинове. И защо да се предават? Гезирците знаеха, че Маниже бе възнамерявала да ги изличи от лицето на земята, а шафитите познаваха славата му на Бич. И двете групи щяха да бъдат глупаци да им се доверят.

Изпълнен с безпокойство, Дара дойде по-близо, търсейки място, където да остави съобщението си. Ала едва бе прелетял над първата махала, когато във въздуха отекна ужасно дрънчене, сякаш някой вилнееше в магазин, пълен с порцелан, докато в същото време свиреше на дайре.

Каква, в името на Създателя, е тази ужасна дандания?

Бързо забеляза източника на звука — през широката улица беше опъната тел, която някакъв мъж дърпаше с дълъг, извит бастун, така че медните съдове, висящи от нея, се удряха един в друг с дрънчене.

Мъж, който гледаше право към него.

Преди Дара да успее да реагира, една жена надолу по улицата последва примера му с подобно съоръжение със стоманени съдове и звукът бързо се разнесе през махалата, докато все повече постове подхващаха тревогата, сигнален огън от счупена посуда и метални тигани. Под него хората се разбягаха, ала това не беше неорганизираната паника на другите племена. Гезирци и шафити — най-вече мъже, но тук-там имаше и жени и деца — изчезваха в най-близките къщи, чиито врати зейваха, за да ги посрещнат, сякаш бяха очаквани гости.

Във въздуха отекна експлозия и Дара се завъртя рязко, когато нещо прелетя покрай лицето му, вонящо на желязо и толкова близо, че опърли косата му. Той изруга и стисна измагьосаното шеду с колене, оглеждайки се трескаво за онова, което стреляше по него. Проследи струйка бял дим до един балкон на многоетажна постройка недалече от Големия базар. Двама шафитски мъже се бореха с дълго метално дуло.

Пушка, разпозна го той. Като онази, с която според Каве бяха избили хората им в нападението над навастемския парад. Може би дори същата. Защото, докато се издигаше над главната улица, Дара най-сетне забеляза какво бе останало от една от най-обичаните традиции на хората му.

Огромните колесници от навастемския парад лежаха там, където ги бяха нападнали, немалко от тях бяха. Разбити месингови коне, изпотрошени стъклени украшения и разкривени останки от пътуваща горичка от черешови дървета, изгубили по-голямата част от скъпоценните си камъни и кората си от злато, осейваха прашната земя. Колички с храна, по които висяха мръсни гирлянди, лежаха изоставени, детски играчки бяха пръснати около един преобърнат фургон.

Изпепеляваща ярост се разля по тялото му. Омразата, която изпитваше към джиновете и шафитите, лумна така светкавично, сякаш някой бе изсипал масло върху тлеещи въглени. Телата на убитите деви ги нямаше, ала Дара видя обувките и кръвта по земята там, където бяха паднали, покосени, докато празнуваха младостта си, шествайки по улиците на свещения си град.

Покосени от оръжия като онова, което шафитите току-що се бяха опитали да използват срещу него.

В действителност Дара знаеше много малко за огнестрелните оръжия. По време на живота му като смъртен на света нямаше нищо подобно, а откакто бе възкресен, пътят му рядко се бе пресичал с този на човеците — само веднъж бе зърнал човешки ловец да убива тигър в планините. Беше шокиран от пораженията, които пушката беше нанесла, отвратен от това, че случилото се явно бе някакво състезание.

Навярно би трябвало да се уплаши от подобна изумителна технология. От оръжие, чиито последици умът му едва бе в състояние да обхване.

Само че Дара не се плашеше лесно и докато гледаше как шафитите, които се бяха опитали да го застрелят, се мъчат да заредят отново оръжието, бутайки се и крещейки си, докато той летеше към тях, не страх бе това, което изпитваше. Колко жалко, че презареждането на оръжието им изискваше толкова време и усилие. Недостатъчно, за да попречи десетки от събратята му деви да бъдат избити, но все пак.

На Дара не му беше нужно време. С гръмогласен рев, докато магията кипваше във вените му, пращейки през пръстите му, той вдигна ръка и я сви в юмрук.

Цялата сграда рухна на земята.

Дара рухна почти толкова бързо, изтощен от могъществото на магията. Не беше магия, която би трябвало да направи в смъртните си очертания, и му беше нужна и последната му капчица сила, за да задържи шедуто във въздуха. Дишайки тежко, той погледна назад. Прах се стелеше там, където допреди малко се бе издигала сграда.

Стомахът му се сви. В нея вероятно бе имало невинни хора.

Само че, преди всичко това да свърши, щяха да загинат още много невинни хора, и не само от неговите ръце. Само Създателят знаеше колко човешки оръжия бяха вкарани тайно в Девабад през годините. Възможно бе да има и по-ужасни неща от пушките, оръжия, с които неговите деви, изолирайки се грижливо от всичко, свързано с човеците, нямаше да имат представа как да се справят. И докато истинските размери на опасността приемаха очертания пред очите му, вледеняващото осъзнаване, което го бе осенило, докато гледаше как медните изпарения на Маниже пъплят по замръзналата земя в Северна Девастана, се завърна.

Никога няма да бъдем в мир с тях. Ако войските на Маниже не можеха да постигнат мир с тях, гезирците и шафитите щяха да си останат заплаха… а Маниже очевидно се разправяше със заплахите по същия начин, по който и гезирските царе, които бяха съсипали живота й.

Като ги премахваше.

Само че не може да го направи. Не и без уменията си. Нямаше да има магическа чума, която да покоси джиновете в Девабад, докато печатът на Сулейман почиваше в сърцето на някой, който вероятно се намираше на другия край на света. Разтревожен трепет плъзна по тялото на Дара и в отговор шедуто полетя по-бавно. Защото следващата част от мисията му целеше да ги изведе на пътя към това да си върнат печата.

Ти си оръжието на Нахидите — напомни си Дара най-сетне. — Закрилникът на девите.

А един добър афшин се подчиняваше.

Отне му доста време да прекоси езерото, искряща, водата се беше ширнала под него. Сега тя не бе мъртвешки неподвижна като течно стъкло, течения танцуваха и се завихряха на повърхността, водата ближеше брега, като прежадняло куче. Дара я държеше неспокойно под око, докато прелиташе високо над нея. Маридите може и да бяха заявили, че не искат да имат нищо общо с девите, след като бяха помогнали на Маниже в завоеванието й, но Дара силно подозираше, че отново ще си имат работа с тях.

Мислите за маридите бързо се изпариха, когато подмина езерото и прелетя над планините. Мъглата, която ги обвиваше някога, я нямаше, дърветата свършваха рязко до пясъчна пустош и там, където се бе намирал прагът, имаше умираща гора. Плесен пълзеше по дърветата, израстъци издуваха белещата се кора. Дара си пое дълбоко дъх и усети мирис на разложение.

Прелетя над Гозан и тогава ги видя, разположени на лагер в прашната равнина над реката: пътниците, за които Каве бе казал, че ще пристигнат в Девабад за Навастем. Посетителите и търговците, които единствено случайността бе заварила от другата страна на пелената, когато магията бе паднала. Пътниците, от които толкова много зависеше в момента.

Дара получи отговора си в мига, в който погледът му падна върху тях.

Нямаха магия.

Срещнал крушение, сахрейнски пясъчен кораб лежеше на една страна, огромните му платна бяха превърнати в груба палатка. Нямаше шатри от вълшебна коприна, нито реещи се във въздуха фенери. Вместо това пътниците бяха подредили каруците, паланкините и колесниците си в кръг, издигайки ги като стена. Дузини животни — камили и коне, но също така симурги и един рядък захак — бяха събрани в най-причудливото стадо, което Дара беше виждал някога, неплодородната земя беше оголена от трева.

Трябваше да имаше поне стотина пътници, ала никой не гледаше нагоре. Те всички изглеждаха нещастни, мръзнещи и раздърпани, без огън, на който да се стоплят или да си сготвят. Каве беше прав: без магия малцина знаеха как да запалят огън. Ала всички бяха заедно. Сред измъчените лица Дара видя мъже, жени и деца от шестте племена да си подават студена храна и да си говорят. Около дузина деца играеха в падналия кораб, катерейки се по корпуса… между тях имаше деви и гезирци.

Дара се стегна, закоравявайки сърцето си отново. Защото се канеше да развали тази междуплеменна дружба.

Приземи шедуто с тътен, който разтърси земята. Разнесоха се уплашени викове, хората наскачаха на крака, но той не им обърна внимание и като се изпъна, огледа множеството с цялата арогантност, на която беше способен. Отметна косата си назад и отпусна ръце върху дръжките на мечовете си. Не носеше шлем, нищо, което да скрие татуировката и ярките изумрудени очи, които не оставяха никакво съмнение за самоличността му, и можеше само да си представи каква гледка представлява… както и целеше. Трябваше да бъде афшинът от легендите, великолепният бог на войната от едно отминало време.

Както можеше да се очаква, онзи, който реагира пръв, беше дев.

— Създателю… — с усилие изрече той. — Ти да не би… — Очите му се разшириха, спирайки се върху измагьосаното шеду. — Това да не е…

— Радвайте се! — заповяда Дара. — Защото нося блага вест. — Думите звучаха фалшиво в устата му, колкото и пъти той, Маниже и Каве да ги бяха упражнявали. — Узурпаторът Гасан ал Кахтани е мъртъв!

Неколцина души ахнаха, а после двама гезирци, които до този миг чистеха седла, скочиха.

— Какво искаш да кажеш с това, че е мъртъв? — попита по-младият. — Това някакъв номер ли е? Кой си мислиш, че си?

— Знаете кой съм — заяви Дара. — И нямам намерение да си хабя думите. — Той извади втория си меч — зулфикара на самия Гасан — и го хвърли на земята; остатъкът от окървавения тюрбан на царя беше завързан около дръжката. — Онази пясъчна бълха, царят ви, отиде в ада заедно с останалите от рода си и ако не искате да ги последвате, ще слушате.

Още джинове се изправиха на крака, по лицата им се четеше смесица от изумление и страх.

— Лъжец — викна гезирецът и извади ханджара си. — Това е някаква глупост на огнепоклонниците.

С изблик на горещина, Дара заповяда на оръжието да се стопи. Гезирецът изпищя и изпусна камата; по дланта му се стичаше разтопен метал. Най-близкият джин, една сахрейнска жена, понечи да изтича при него.

Дара вдигна ръка.

— Спри — предупреди той и жената замръзна. — Докоснете друго оръжие и в сравнение с онова, което ще направя тогава, това ще ви се стори проява на милост.

Девът, който беше проговорил пръв, възрастен мъж с посивяваща брада и знак от пепел на челото, застана предпазливо пред групичката.

— Няма да вдигнем оръжия — каза, хвърляйки поглед към гневните джинове. — Но моля те, кажи какво се случи. Как така все още притежаваш магия?

— Защото служа на избраницата на Създателя, справедливата и преблагословена Бану Маниже е-Нахид, която си възвърна града на своите предци и сега властва, както е редно.

Девът зяпна.

— Маниже? Бану Маниже? Но тя е мъртва. И двамата би трябвало да сте мъртви.

— Уверявам те, че не сме. Девабад отново ни принадлежи и ако искате да спасите живота на близките си, ще отнесете думите ни на всички. — Дара погледна покрай дева. Оценяваше куража, който съплеменникът му бе проявил, заставайки между афшина и джиновете, ала посланието му не беше предназначено за него. — На онези от вас, които принадлежат към племената на джиновете, няма да им бъде позволено да влязат в града. Вървете си по родните земи.

Това предизвика нов изблик на гняв.

— Но ние не можем да се върнем! — възкликна една жена. — Нямаме запаси, нямаме магия…

— Тишина! Ще се приберете по земите си с нашата милост, но магията ви все още няма да бъде възстановена. — Той измери с яростен поглед джиновете в множеството. — Вашите предци се отклониха от правия път и това си има цена. Ще се върнете по земите си, ще съберете съветите, които ви управляват, и ще изпратите водачите си и техните семейства в Девабад с дарове и клетва във вярност.

Множеството настръхна, ала Дара не беше приключил.

— Що се отнася до магията ви, може да вините само едного: предателя Ализейд ал Кахтани. — Почти изсъска думите, оставяйки гнева му да проличи. Най-сетне нещо, което не му се струваше преструвка. — Той е лъжец и извращение, крокодил, който продаде душата си на маридите и се възползва от хаоса, за да открадне печата на Сулейман и да отвлече дъщерята на Бану Маниже.

Ред бе на една аяанлийка да се изправи, възрастна жена, чиито очи хвърляха искри.

— Ти си лъжец, демоне. И много по-ужасно чудовище, отколкото който и да било марид от легендите.

— Тогава недейте да обръщате внимание на думите ми. Може би аяанлийците не искат да си възвърнат магията, но несъмнено не всички мислите така. На тях Бану Маниже предлага сделка. Ализейд ал Кахтани избяга, изплъзвайки се през езерото така, както маридските му господари са го научили, за да се скрие в земите ви. Открийте предателя и Бану Нахида, върнете ни ги живи и племето ви ще си получи обратно магията. Ако ли не, най-добре вървете да се молите на човеците, които толкова обичате, да ви научат как да живеете.

Дара видя неспокойството, което се разля сред множеството, обтягайки крехките нови връзки, които бяха започнали да ги сплотяват.

Аяанлийската жена все още беше впила яростен поглед в него.

— Ами родствениците ни в града?

— Никой няма да напусне Девабад, докато Бану Нахида не получи обратно дъщеря си. И тя не е единствената, която трябва да бъде върната невредима. — Той се обърна към гезирците. — Приличате ми на войници, така че да видим дали ще можете да предадете едно предупреждение на своя кайд. Ако си отмъсти на Джамшид е-Прамух, ще отприщим в земите ви отрова, която ще избие всички гезирци само за ден.

Гезирецът потръпна.

— Не притежаваш подобна сила. Нито пък вещицата, която ти заповядва. Това е магия, която надхвърля…

— Кажи ми, пясъчна бълха — прекъсна го Дара, — как мислиш, че превзехме града?

Мъжът начаса отстъпи назад, ужас изпълни сивите му очи.

— Не — прошепна той. — Не е възможно… имаше хиляди от нас в Дева…

— Да, имаше. А в Ам Гезира има много повече. — Дара отново изгледа множеството. — Светът ни се връща към начина, по който трябваше да бъдат нещата, и се моля този път хората ви да проявят здравия разум, който предците ви нямаха. Предайте се.

Някои от джиновете вече отстъпваха назад, родители прибираха децата си, погледи се стрелкаха към припасите им, сякаш се чудеха какво можеха да грабнат.

Ала освен заплахи и насилие, щеше да има и милост, загатване за насладите, които ги очакваха, ако се подчиняха.

— Не бива да се боите за пътуването си — заяви Дара. — Както ви обещах, ще получите достатъчно припаси.

Разпери ръце, съсредоточавайки се върху пясъчния кораб. С изблик на магия, той се раздели на половин дузина по-малки кораби с издути от вятъра сребърни платна, върху всяко от които бе нарисуван символът на различно племе. Главата му туптеше, но той продължи, изпълвайки трюмовете с провизии.

Потисна инстинкта да се превъплъти, тялото му до болка копнееше да изригне в огнената си форма, която позволяваше подобно могъщество.

— Вървете — изръмжа, стискайки ръце в юмруци, когато по пръстите му затанцуваха пламъци. Изпусна дъха си и въздухът се нажежи. — Сега.

Не беше нужно да повтаря. Джиновете побягнаха, очевидно прекалено уплашени, за да се сбогуват с другарите си от останалите племена. Или вече прерязваха тези връзки, нетърпеливи да се приберат у дома и да се уверят, че именно тяхното племе ще открие и върне Ализейд и Нахри.

Нека бъдат разединени. Нека се върнат в земите си с разкази за ужас и магия, срещу която са безсилни. Нека всички разберат, че мир е възможен единствено под властта на Бану Маниже.

Ала когато видя, че и девите се оттеглят също толкова забързано, Дара отново проговори с дрезгав глас.

— Почакайте — извика, давайки им знак да спрат. — Не е нужно да си вървите. Вие сте добре дошли в града.

Думите му бяха посрещнати с колебливо мълчание, останалите деви се споглеждаха несигурно.

— Това заповед ли е? — попита най-сетне един от мъжете.

Въпросът му слиса Дара.

— Естествено, че не. Ала сега отново ние контролираме Девабад — увери ги той, озадачен от отношението им. — Той е наш. Направихме го заради вас.

Едно от децата деви, малко момиченце, заплака. Видимо уплашена, една жена го вдигна, опитвайки се да го успокои.

Арогантността, която бе демонстрирал пред джиновете, в миг го напусна. Когато за последно се бе намирал сред деца на девите, те му се бяха възхищавали, посрещайки го като герой, бутайки се, за да му покажат малките си мускулчета.

— Аз… няма да ви навредя — заекна. — Обещавам.

Девът, който по-рано бе застанал пред всички, очевидно се мъчеше да скрие опасенията си.

— Въпреки това мисля, че бихме предпочели да си вървим.

Дара се насили да се усмихне.

— Тогава вървете с моята благословия. Нека огньовете горят ярко за вас.

Никой не му отвърна по същия начин.

Останалите кораби вече отплаваха. С натежало от болка сърце Дара загледа как корабът на девите стори същото. Едва когато хоризонтът беше чист, той изпусна дъха си, оставяйки огнената форма да го завладее. Изпепеляващата болка изчезна, също като изтощението, поредното жестоко напомняне, че сега това бе истинската му същност. А като се имаше предвид начинът, по който собствените му съплеменници бяха побягнали от него току-що, може би трябваше да запази тези очертания. Определено се чувстваше като чудовище.

Върна се при измагьосаното шеду. Топлият му дъх образуваше облачета от пара, земята скриптеше под ботушите му. Намръщи се и сведе поглед.

По изпепелената земя се разпростираха деликатни кристалчета.

Лед. Дара изведнъж осъзна, че всичко бе притихнало. Студено. Неподвижността на смразяващия въздух бе неестествена, сякаш самият вятър беше затаил дъх.

Ужас се надигна в Дара и той ускори крачка, стопявайки разстоянието между себе си и крилатото си творение. Посегна към гривата му.

Вятърът изпусна дъха си.

Порив вледеняващ въздух го блъсна толкова силно, че Дара политна назад и падна върху замръзналата земя. Закри главата си с ръце, докато останките от лагера на пътниците профучаха покрай него, запратени надалече от бушуващия вятър. Шедуто се стопи в облак от дим, който изчезна при следващия повей; вятърът вилнееше толкова яростно, че Дара имаше чувството, че невидим нападател го обсипва с удари.

Бурята спря така бързо, както бе започнала, оставяйки след себе си едва доловим бриз. Заледена, земята наоколо искреше на лъчите на угасващото слънце.

Дара трепереше, дишането му беше учестено. Какво, в името на Сулейман, се бе случило току-що?

Ала отговорът вече идваше при него, носен от парещия бриз. Нито огън, нито вода, нито земя.

Въздух.

Перитата.

Дара отново потрепери. Но разбира се… именно тук Хайзур бе убит от събратята си, осъден заради „престъплението“, че спаси живота на Дара и Нахри. Защото не само маридите си бяха играли с Дара. Не, бяха го сторили Кахтаните и Нахидите, маридите и перитата.

В гърдите му се надигна гняв. Обвиненията, които не бе могъл да изкрещи в лицето на Маниже, меките последни думи на Хайзур, чувството, че е предадена, в погледа на Нахри. Втръснало му бе да се отчайва за съдбата си, да бъде разяждан от вина. Сега бе просто бесен. Бесен, че го използваха, бесен, че допускаше да го използват, отново и отново.

Тези създания нямаше да го накарат да се почувства още по-зле.

— Къде бяхте, когато избиваха моите хора? — изрева той на вятъра. — Мислех, че могъщите перита не се намесват, не ги е грижа какво си причиняват един на друг нисшите деви? — Размаха юмруци и от ръцете му бликна огън. — Давайте! Нарушете правилата си и аз ще се върна, за да ви унищожа, както направих с маридите! Летял съм до вашите владения… отново ще го направя и ще подпаля небесата ви. Няма да ви оставя нищо, освен пушек, с който да се задавите!

Студът в миг изчезна от въздуха, земята под него се стопли. Дара се изправи на крака. Нямаше да бъде сплашен от някакъв си вятър.

Ала когато тръгна, вятърът го последва, развяваше косата му, подръпваше дрехите му. Беше като предупреждение и съчетано с гледката на болните дървета отвъд Гозан и планините, които скриваха един още по-съсипан град, то накара по гърба му да плъзне страх, който Дара не можеше да отрече. Перитата не се намесваха. Това бе най-свещеният им закон.

Тогава какво означаваше, когато изпратеха предупреждение?