Империя от злато

40 Али

Физа не изглеждаше във възторг от трансформацията на Али.

— Аргххх! — Тя полази заднешком по речния бряг и като извади пистолета си, го насочи към лицето му. — Демон! Какво си му направил?

Али избегна пистолета.

— Нищо! Физа, аз съм, кълна се!

Тя не свали оръжието, ръката й трепереше.

— Какво, по дяволите, ти има на очите? — Погледът й се стрелна към ръцете му, сребърно-люспестите линии искряха на светлината на утринното слънце, описвайки диви рисунъци върху голата му кожа. — Какво ти има на всичко?

Али не отговори веднага. Собек ги бе отвел от царството на Тиамат обратно на брега на Нил, ала това не беше криволичещата през пустинята река, по която бяха плавали двамата с Нахри. Сега те седяха в подножието на тучно зелено плато, над което могъщата река се спускаше в стена от водопади, които се простираха надалече. С мъглата наоколо и бушуващата вода, Али така и не бе разгледал отражението си както трябва.

Очите ми. Досега те бяха точно копие на очите на Гасан, най-видимият знак за гезирската му кръв.

Очевидно вече ги нямаше.

— Трябваше да направя някои избори. Но забрави за това. Ти добре ли си? — попита разтревожено, кимвайки към насиненото й око. — Изглежда така, сякаш си получила лош удар по главата.

— Да, когато океанът се надигна около нас и ме блъсна в лицето, остави белег. — Физа най-сетне свали пистолета и простена, когато от дулото му се изля морска вода. — По дяволите, страшно си го харесвах! Къде сме? Какво стана? Последното, което си спомням, бе как корабът ни беше погълнат.

Али отново се поколеба — нямаше представа как да опише станалото на дъното на морето, без още повече да я разтревожи. Това, че бе преследван от гигантски мъж скорпион, участвал бе в принудителен гладиаторски двубой с буквалното си езическо минало, а накрая в главата му се бяха излели буквално хиляда спомена като част от пакт с колосален дух на хаоса… просто не знаеше откъде да започне.

Затова каза просто:

— Срещнах Тиамат. Не си паснахме особено.

Физа го зяпна изумено.

— Не си паснахте особено? Не звучи особено окуражително, принце. — Тя се огледа наоколо. — Къде е корабът? Къде е океанът? Къде е… — Тя изпищя и пистолетът отново се появи в ръката й. — Какво е това?

Собек се бе присъединил към тях.

Нилският марид се появи от мътната вода в по-малко плашещата си форма, ала не беше нужно да скърца с крокодилски зъби, за да е смущаващ — зеленината на грубата му кожа и осеяните му с жълти пръски черни очи бяха достатъчни.

Али побърза да застане между тях и бутна ръката на Физа надолу.

— Това е Собек. Моят… прадядо. В известен смисъл. Няма да те нарани, кълна ти се. — Той погледна към Собек. — Нали?

Неземният поглед на Собек не трепна.

— Вече ядох.

Физа затвори очи.

— Никога вече не искам да чувам, че шафитите са източникът на проблемите в нашия свят. Никога.

Собек присви очи срещу Али.

— Готов ли си?

Сърцето на Али прескочи един удар, ала вече бе платил цената на Тиамат. След като вече го беше направил, не му оставаше друго, освен да използва знанието, за което бе заплатил толкова висока цена.

— Ще бъдеш ли добре тук за малко? — попита той Физа.

— С него? Не!

— Той идва с мен.

— Къде отиваш ти?

— Да се оправя с малко семейна история.

Долчинката, в която Собек го отведе, бе красива — едно от най-прелестните места, които Али бе виждал някога. Въпреки водопада, който се спускаше по една покрита с цветя и лиани скала, реката бе забележително спокойна. Във въздуха цареше умиротворение, което изглеждаше почти свещено. Тучната сцена сякаш бе взета от Рая — водно конче се рееше лениво над една водна лилия, чапла крачеше из плитчините, стройна антилопа бе дошла на водопой. Всички животни бяха замръзнали за миг при появата на Собек — инстинктивната реакция на плячка, — преди да се отпуснат и да продължат с това, което правеха, сякаш не се намираха в присъствието на марид и джин, които съвсем наскоро бяха опитали да се убият един друг.

— Това е едно от местата, където предците ти идваха, за да ми засвидетелстват своето уважение — промълви Собек, докато нагазваха в дълбоката до кръста вода, а лотосови стъбла докосваха краката на Али.

— Тук ли са живели? — попита Али, спомняйки си думите на дядо си, че за най-ранната история на семейството им не се знае нищо.

— За известно време. Но те често се местеха, особено първите поколения. Тогава водната им магия не можеше да бъде скрита, а светът ви беше в хаос в продължение на векове след наказанието на Сулейман. Потомците ми бяха предпазливи. — В гласа му се прокраднаха горчиви нотки. — Докато един ден престанаха да бъдат.

Али се напрегна, но когато Собек се потопи във водата с махване на ръка, той го последва. Мътната река вече не представляваше проблем за сетивата му. Той виждаше ясно като посред бял ден, ушите му долавяха подводни звуци, които никога досега не бе чувал. Плуваше по-бързо, лесно бе да не изостава от Собек, докато се гмуркаха под завесата от водопади, за да се озоват в една скрита пещера. Тя бе разширена допълнително, в камъка бяха издълбани пейки, по стените бяха изсечени пиктограми.

Али проследи очертанията на мъж с крокодилска глава.

— Това ти ли си?

— Да. — Собек положи длан върху изрисуваните букви и дори ако изражението му не издаваше нищо, Али видя копнежа в жеста. — Това е нашата история. Техните имена, онова, което сторих за тях. Нашият пакт.

Али се взираше в пиктограмите.

— Нищо не ми говорят — призна, а в гърдите му зейна усещане за огромна загуба. — Не приличат на никоя аяанлийска азбука, която познавам… не приличат на никоя азбука, която съм виждал някога. Езикът им трябва да е потънал в забрава.

Сам можеше да чуе болката в гласа си. Потресе го това колко изцяло откъснато бе семейството му от своите корени.

— Възможно е оцелелите да са го направили нарочно. Невежеството отслабва връзката. По-трудно е да накараш някого да удържи на един пакт, в чието сключване той не е взел участие.

Али усети как отново му се повдига.

— Защо ги уби? — Трябваше да знае. — Тиамат каза, че е заповядала да се изправят пред нея. Защо ги уби?

Собек беше отишъл до скалистата стена и се бе заловил да мести камъни от грамадата, издигната до нея.

— С Тиамат отдавна сме съперници. И двамата произлизаме от най-старото поколение на нашата раса и аз невинаги й оказвах нужната почит, особено когато тя изостави езерото и обърна гръб на онези от хората ни, които бяха принудени да робуват на Нахидите.

Собек извади един вързоп.

— Не разбирам — каза Али.

Маридът се върна, оставяйки следа като от змия върху влажния пясък.

— Нали видя каква е. Нямах намерение да й предам своите потомци. Тя щеше да прекара хиляда години, измъчвайки ги до смърт. Беше по-милостиво, по-бързо сам да се оправя.

По-милостиво.

— Не можа ли поне да се опиташ да ги спасиш? Да ги предупредиш да избягат в пустинята, да пожалиш децата?

— Ние не постъпваме така. — В гласа на Собек нямаше злонамереност. Това бе простата истина на едно създание от време и място, които Али не разбираше и никога нямаше да разбере. — Те сключиха пакт. И го нарушиха.

Те ни спасиха и са били унищожени заради това. Али опита да си представи какво би се случило, ако аяанлийският му предшественик бе изнесъл пръстена на Сулейман от Девабад, след като Съветът на Нахидите беше свален, ако магията бе изчезнала с победата на Зейди. Хората щяха да си помислят, че това е наказание, задето се бяха разбунтували против Нахидите, задето бяха посмели да поискат равенство. Шафитите вероятно щяха да бъдат изтребени, а последвалата гражданска война щеше да продължи с векове.

Не си навличаме гнева на аяанлийците. Шест думи бяха единственият спомен за саможертвата, струвала живота на половината от семейството, което Али бе пренебрегвал.

— Какво беше името му? — попита, а гласът му беше пропит с емоция. — Името на предшественика ми, който те предаде?

Възцари се миг мълчание, преди Собек да отговори:

— Арма. — Произнесе името с мрачен респект. — Притежаваше истински талант за моята магия. Първият от много поколения, който бе в състояние да пътува с теченията и да споделя спомени. — В гласа му се прокрадна раздразнение. — Очевидно достатъчно талантлив, за да ми попречи да разбера, че е оставил едно-две деца в Девабад.

Арма. Али запечата името в паметта си. По-късно щеше да се помоли за своите предци, загинали като мъченици, а ако преживееше всичко това, щеше да се погрижи останалите от семейството му и следващите им поколения също да го правят.

Ала първо щеше да се бие.

— Какво е това? — попита, кимвайки към вързопа в ръцете на Собек.

— Неговите одежди. Сам ги направих. Ти все още си смъртен, те ще те предпазват, когато пътуваш с теченията.

Али ги взе. Нещо средно между дрехи и доспехи, те сякаш бяха ушити от крокодилска кожа, излъскани до блед златисто зелен цвят. Имаше плосък шлем с качулка, спускаща се по гърба му, и туника до коленете, без ръкави и разцепена по средата.

Али прокара пръсти по шлема и едва тогава забеляза, че Собек държи още нещо… нещо, което беше повече по вкуса му.

— Това неговото оръжие ли е?

— Да — изсумтя Собек и му го подаде.

Али го пое и плъзна изпълнен с възхищение поглед по него: дълъг сърповиден меч, различен от всичко, с което се беше бил досега. Острието беше желязно и сатанински остро, дръжката бе от полиран бронз.

— Запазил си го — осъзна Али. Мечът не беше захвърлен в някаква купчина камъни, недокоснат от векове. — Каза, че той те е предал и е заслужавал смърт, и все пак си запазил одеждите и оръжието му. — Поколеба се, а после зададе въпроса, който се въртеше в ума му от двубоя им насам. — Когато бяхме в царството на Тиамат… ти престана да се съпротивляваш. Защо?

Собек го изгледа с нетрепващ поглед.

— Сигурен съм, че грешиш.

Али задържа погледа му. На бледата светлина в пещерата Собек изглеждаше точно толкова плашещ и загадъчен както винаги, падащата вода хвърляше полюшващи се сенки върху строгото му лице. Изглеждаше недосегаем.

Ала не беше. Али бе виждал спомените му, почувствал бе дългите самотни векове… дан от време и нещастна самота, които умът му едва бе в състояние да обхване. Може би да се държи настрани бе начинът, по който нилският марид оцеляваше.

Те бяха различни. Али никога нямаше да прости, нито да забрави какво бе сторил Собек на семейството му. Щеше обаче да позволи на Собек да задържи истинските размери на привързаността си за себе си.

— Може би греша.

Али облече доспехите. Паснаха му като втора кожа, хладни до тялото му.

— Ще ме научиш ли на маридска магия? Как да пътувам с теченията?

— Такава беше уговорката ни. Къде искаш да отидеш най-напред?

Али прокара ръце по шлема. В главата му бе започнал да се оформя един напълно луд план, на който маридските спомени, които Тиамат бе изляла в ума му, бяха вдъхнали нов живот.

— Имали място, където мога да намеря кораби, претърпели крушение?

Половин дузина опити да пътува с теченията по-късно, морето, ширнало се пред тях, бе плитко… или поне в сравнение с бездънното обиталище на Тиамат. Блед пясък, осеян с ярки, остри като бръснач корали и полюшващи се водорасли, заслепяваха очите на Али, риби, искрящи като скъпоценни камъни, се стрелкаха във всички посоки. Отвъд бе повърхността на водата, която блещукаше като течно стъкло под лъчите на слънцето.

Али огледа коралите. Опасни за кораби. Под водата той общуваше със Собек по маридския начин, думите плуваха в ума му.

В продължение на векове — съгласи се Собек, разпервайки ръце, за да обхване разбитите кораби, които ги заобикаляха. — Маридската повелителка на това море е преситена с кръвта и спомените на смъртни моряци. Тя властва в една руина далече на север, с двор от акули.

Али усети как настръхва.

И няма да има нищо против натрапничеството ни?

Дължи ми услуга, пакт, който все още не съм потърсил. Освен това няма да се противопостави на Тиамат.

Али отново се вгледа в корабите. От повечето бяха останали единствено строшени греди и гниещи, покрити с водорасли корпуси. Видя костите на малки контрабандни канута и елегантни дау, антични триреми и нови галеони, които изглеждаха почти невредими. Изгубен товар от най-различни времена и места беше пръснат по пясъка: огромни каменни амфори и натрошени порцеланови вази, монети, позеленели от времето и късове неполиран кварц.

Сигурен ли си, че е възможно, попита той отново. Вече бе споделил плана си със Собек, докато маридът го учеше как да се оправя с теченията.

Магията е възможна, да. Но нали ти е ясно, че нищо от това няма да те предпази от защитника на Нахидите? Никой марид не може да застане против него.

Няма да бъда сам — отвърна Али. — Това е едва първата ни спирка.

Възнамеряваш да отидеш другаде, освен в Девабад?

Али се усмихна във водата.

Възнамерявам да отида навсякъде.

Беше обещал на Нахри, че ще се върне, и наистина щеше да го стори.

Ала първо щеше да й събере войска.