Империя от злато

8 Нахри

Тръстиките дърпаха краката на Нахри, докато бързаха през наводненото мочурище. Тя отново избухна в сълзи, заравяйки лице в топлата шия на жената, която я носеше.

— Шшт, мъничката ми — прошепна жената. — Не толкова силно.

Спуснаха се в тесния канал, който напояваше полята. Нахри вдигна очи, докато минаваха покрай шадуфа[4], чиито греди стърчаха в небето като огромни хищни нокти. Въздухът беше натежал от пушек и писъците на горящото село зад тях, завесата от папирус беше безсилна да скрие ужаса, от който едва бяха успели да се спасят. Всичко, което можеше да види от селото им сега, бе рухналият връх на минарето, издигащ се над море от захарна тръстика.

Пръстчетата й се впиха в одеждата на жената, стискайки я по-здраво. Пушекът изгаряше дробовете й, така различен от приятно чистото ухание на малките пламъчета, която тя обичаше да призовава с песен.

— Страх ме е — изскимтя.

— Знам. — Една ръка я потърка по гръбчето. — Само че трябва да стигнем до реката. Ел Нил. Виждаш ли я?

Нахри я виждаше. Нил, който течеше, бърз и тъмен, пред тях. Ала едва бяха стигнали плитчините, когато отново чу онзи глас… непознатия, който бе пристигнал, говорейки на музикалния език, който на Нахри й беше забранено да използва извън малкия им дом, думите, които шептяха и горяха в ума й, когато одрасканите й коленца се излекуваха или когато вдъхваше нов живот на малкото котенце, смачкано от препускащата каруца на един търговец.

— Дурия! — извика непознатият.

Жената не слушаше. Прехвърляйки Нахри на другия си хълбок с една ръка, тя заби зъби в другата и когато рукна кръв, я потопи във водата.

— ПРИЗОВАВАМ ТЕ! — извика тя. — Собек, ти обеща!

Тежка неподвижност се прокрадна във въздуха, заглушавайки предсмъртните писъци на горящото село на Нахри и смразявайки сълзите, които се стичаха по бузите й. По кожата й сякаш полазиха мравки, косъмчетата на тила й настръхнаха, сякаш се намираше в присъствието на хищник.

На отсрещния бряг неясна фигура се плъзна във водата.

Нахри опита да се дръпне назад, ала ръцете около нея бяха силни, натискаха я в реката.

Чуваше как някой спори.

— Ще ти дам кръвта, която искаш!

Чело се долепи до нейното, две топли кафяви очи със златни пръски се впиха в нейните, за които съседите шушукаха, че са прекалено тъмни. Целувка по носа й.

— Бог ще те пази — прошепна жената. — Ти си храбра, ти си силна и ще преживееш това, милинката ми, кълна се. Обичам те. Винаги ще те обичам. — Следващите думи бяха неясни, задавяни от ридание, докато жената обръщаше поглед към водите: — Вземи тази нощ от нея. Нека да започне отначало.

Зъби се сключиха около глезена на Нахри и преди да успее да изпищи, тя бе завлечена под водата.

— Нахри? — Нечия ръка разтърсваше рамото й. — Нахри.

Нахри се събуди рязко, примигвайки в тъмната стая.

— Али? — промълви, все още объркана от кошмара.

Седна, разтърквайки очи. Бузите й бяха мокри от сълзи.

Али беше приклекнал до нея и изглеждаше разтревожен.

— Извинявай. Чух те да плачеш, звучеше толкова разстроена…

— Няма нищо. — Нахри отметна одеялото. То се бе омотало около тялото й, сякаш се беше борила с него. Беше плувнала в пот, дрехата бе залепнала за кожата й, косата й лепнеше за шията. — Сънувах кошмар… за онова село, струва ми се. — Подробностите вече се стопяваха в мъглата на събуждането. — Имаше една жена…

— Жена? Коя?

— Не знам. Беше просто сън.

Али не изглеждаше убеден.

— Последния път, когато „просто сънувах“, се оказа, че маридите ми изпращат видения два дни преди езерото да се надигне и да срине Цитаделата.

Не можеше да възрази на това.

— Защо не спиш? Трябва да си почиваш.

Али поклати глава.

— Уморих се да си почивам. Както и да сънувам кошмари.

Нахри го изгледа съчувствено — предишната нощ го бе чула да вика името на Мунтадир насън.

— Ще стане по-лесно.

Някога, знаеше тя, Али щеше да кимне с непресторена сериозност… или, което беше по-вероятно, той щеше да уверява нея, че нещата ще се оправят.

Не и сега. Вместо това стисна устни в очевидно насилено съгласие и каза:

— Разбира се. — Лъжата сякаш го състари, оптимистичния принц, когото познаваше, го нямаше. Той се изправи. — Ако няма да си лягаш отново, направих чай.

— Не знаех, че можеш да правиш чай.

— Не казах, че е хубав чай.

Нахри не можа да сдържи усмивката си.

— Предпочитам чаша не-много-хубав чай пред това да се върна към кошмарите.

Посегна към шала и го уви около раменете си, за да прогони студа, а после последва Али.

Когато влезе в аптеката, примига от изненада. Тенекиените кутии и стъклениците по рафтовете бяха грижливо подредени и избърсани от прахта, подът беше преметен наскоро. Сплитките чесън, билки и корени, които Якуб окачваше по тавана, за да се сушат, бяха провесени от някакво приспособление, което Али явно беше измайсторил от счупените кошници, които старият аптекар твърдеше, че ще поправи, още преди Нахри да напусне Девабад.

— Е — подхвърли тя, — определено си правил повече от това да вариш чай.

Али се почеса по врата, придобил смутено изражение.

— Якуб е толкова мил с нас. Исках да бъда полезен.

— Якуб никога няма да те пусне да си тръгнеш. Нямах представа, че тук има толкова място. — Тя се настани върху работния тезгях. — Трябва да си будувал цяла нощ.

Али напълни чаша от медния чайник над огъня и й я подаде.

— По-лесно е, когато съм зает. Когато върша нещо… когато поправям разни неща, или пък чистя, разтребвам… така си отвличам мислите от всичко друго, макар че това вероятно е проява на страхливост.

— Да не искаш да бъдеш смазан от отчаяние не те прави страхливец, Али. Прави те някой, който оцелява.

— Предполагам.

Ала и този път Нахри видя, че думите й не можаха да пропъдят измъчения поглед в сивите му очи.

Причиняваше й физическа болка да го гледа.

— Да отидем в Хан ел-Халили утре — предложи. — Това е най-големият базар в града и ако разглеждането на човешки стоки не те разсее, нищо няма да го направи. — Нахри отпи от чая си и се разкашля. — О. О, това е ужасно. Не мислех, че е възможно да съсипеш чая. Нали знаеш, че трябва да извадиш листенцата? Не да ги оставиш да киснат, докато чаят не придобие вкус на метал.

Обидата като че ли подейства повече от добротата — в очите на Али се появиха развеселени искрици.

— А може би ти обичаш слаб чай.

— Как се осмеляваш…

Ала преди Нахри да успее да се развихри заради нанесеното й оскърбление, откъм входа на аптеката се разнесе шум от стъпки… последван от гласове.

— Казвам ти, че тя се върна. — Беше жена. — Аптекарят твърди, че е слугиня, селянка от Юга, но според Ум Сара имала същите черни очи като момичето, което някога работеше за него.

Нахри начаса посегна към един нож за белене.

Али я погледна недоумяващо.

— Какво правиш?

— Защитавам се.

Нахри се напрегна, стиснала ножа. Учудващо бе колко бързо се завърна всичко. Постоянната тревога, че някой от онези, които беше изиграла, ще се върне заедно с войници, обвинявайки я в кражба. Страхът, че един погрешен ход ще доведе до разгневена тълпа, наричаща я вещица.

На вратата се почука силно и настойчиво.

— Моля те! — извика жената. — Нуждаем се от помощ!

Нахри изсъска тихо предупреждение, когато Али понечи да отиде до вратата.

— Недей.

— Казаха, че се нуждаят от помощ.

— Хората казват най-различни неща!

Али посегна и свали внимателно ръката й.

— Никой няма да те нарани — увери я той. — Не познавам човеците добре, но съм почти сигурен, че ако накарам всички течности тук да изригнат, те ще побягнат.

Нахри го изгледа сърдито.

— Няма да оставя ножа.

И все пак не спря Али, когато той отвори вратата.

Възрастна жена, облечена в износена черна рокля, нахълта вътре.

— Къде е тя? Момичето, което работи с аптекаря?

Новодошлата имаше подчертан южняшки акцент, непокритото й обветрено лице издаваше, че бе водила тежък живот.

— Аз съм — дрезгаво каза Нахри, все така стискайки ножа. — Какво искаш?

Жената вдигна умолително ръце.

— Моля те, нуждая се от помощта ти. Миналата седмица синът ми падна от покрива… — Тя махна назад и в аптеката влязоха двама мъже, носещи момче в безсъзнание с превързана ръка. — Платихме на доктор, който дойде да го види и каза, че му трябва само почивка, но тази вечер той започна да повръща, а сега не се събужда… — Жената се запъна, звучеше отчаяно. — Носят се слухове за теб. Хората казват, че си момичето от Нил. Онова, което някога лекувало хората.

Думите на жената я жегнаха: онова, което някога лекувало хората.

— Не съм доктор — отвърна Нахри, макар да й причиняваше болка да го признае. — Къде е лекарят, когото сте повикали първоначално?

— Отказва да дойде отново. Казва, че не можем да си го позволим.

Нахри най-сетне остави ножа.

— Нищо не мога да направя.

— Можеш да го погледнеш — не отстъпваше жената. — Моля те, просто го погледни.

Нахри не издържа пред молбата в очите й.

— Аз… е, добре. Али, разчисти масата. Вие — тя махна към мъжете, които носеха момчето, — сложете го тук.

Те поставиха момчето върху чаршафа, в който беше увито. Не може да имаше повече от десет години, жилаво, с ниско остригани черни къдрици и широко, невинно лице. Беше в безсъзнание, ала ръцете му изглеждаха странно разперени, дланите бяха обърнати навън.

Нахри премери пулса му. Беше слаб и твърде бавен.

— Не се събужда, така ли?

— Не, сейида[5] — отвърна по-възрастният мъж. — Цяла седмица е сънен, оплаква се, че главата още го боли, и почти не говори.

— И е паднал от покрива? — попита Нахри, докато развиваше предпазливо превръзката около наранения череп. — Това ли е причината за раната му?

— Да — отвърна мъжът настойчиво.

Нахри продължи с прегледа. Повдигна единия клепач и почувства, че я залива ужас. Зеницата беше толкова разширена, че почти скриваше кафявия ирис.

В миг Нахри сякаш се пренесе обратно в Девабад, следейки всяко движение на Суба, докато тя преглеждаше инструментите, които беше донесла в болницата. Но откъде знаеш, настояваше Нахри, тормозейки Суба за подробности относно пациента, на когото Нахри се бе натъкнала в градината си.

Суба бе изсумтяла. Удар по главата отпреди няколко дни и разширена зеница? В черепа му се събира кръв, няма никакво съмнение. А ако не бъде освободена, ще го убие… единствено въпрос на време е.

— Нуждае се от хирург — заяви Нахри, внимавайки да овладее гласа си. — Незабавно.

Един от мъжете поклати глава.

— Ние сме преселници от Горен Египет. Никой хирург няма да ни помогне. Не и ако не му платим предварително с пари, които нямаме.

Жената отново я погледна с очи, преливащи от надежда, от която сърцето на Нахри сякаш щеше да се пръсне.

— Не можеш ли… да положиш ръце върху него и да му заповядаш да се излекува? Съседите ми казват, че това си правела някога.

Ето го пак. Онова, което правеше някога. Онова, което, страхуваше се Нахри дълбоко в себе си, никога вече нямаше да прави.

Тя се взря в момчето.

— Ще имам нужда от вряла вода и чисти кърпи, колкото се може повече кърпи. И искам един от вас да отиде до дома на аптекаря. Кажете му да донесе всички инструменти, които има от дядо си.

Жената се намръщи.

— Нуждаеш се от всичко това, за да положиш ръце върху него?

— Не, нуждая се от всичко това, защото ще отворя черепа му.

Докато връзваше косата си назад, Нахри гледаше изучаващо инструментите, които Якуб беше донесъл, благодарейки на Създателя, когато разпозна малкия кръгъл трепан сред старите уреди на дядо му.

— Ето това. — Тя взе малкия свредел. — Какъв късмет, че си потомък на хирург.

Якуб поклати яростно глава.

— Изгубила си си ума. Това нещо е на сто години. Ще убиеш момчето и всички ни ще арестуват за убийство заради теб.

— Не, ще му спася живота. — Тя даде знак на Али да се приближи и му подаде свредела. — Ал Кахтани, длъжник си ми. Върви да го извариш и ми донеси скалпела, който вече е във водата.

— Нахри, сигурна…

Тя го завъртя, побутвайки го към казана.

— По-малко приказки и повече помощ.

Якуб се изстъпи пред нея.

— Нахри, през цялото време, през което те познавам, никога не си правила нещо подобно. Това, за което говориш, е хирургична манипулация и хората се обучават в продължение на години, за да овладеят нещо такова.

Нахри се поколеба. В действителност беше съгласна с него — беше се упражнявала върху кокосови орехи и дини заедно със Суба, ала това беше всичко. За разлика от хаоса, който бе характерен за останалата част от живота й, обикновено беше много предпазлива, когато лекуваше, а годините в лечебницата я бяха направили още по-внимателна. Беше отговорност и привилегия да ти бъде поверен нечий живот и тя не подхождаше към него с лека ръка.

Ала освен това познаваше пренебрежението, с което се отнасяха към хора като тези. Селяни и преселници, момчета без име и родители без пари, с които да убедят неохотния лекар.

— Нямат време да обикалят Кайро и да се молят някой хирург да се съжали над тях, Якуб. До сутринта това момче може да е мъртво.

— Ами ако не успееш? — Аптекарят дойде по-близо и понижи глас. — Нахри, знаеш как са нещата тук. Ако нещо се случи с това момче в моята аптека, съседите му ще си го изкарат на моето семейство. Ще ни прокудят от този квартал.

Това я накара да спре. Действително знаеше как стояха нещата — съвсем същият страх я бе преследвал и в Девабад. Когато емоциите се разпалеха, границите, които разделяха общностите им, ставаха смъртоносни.

Тя срещна погледа му.

— Якуб, ако ми забраниш, ще те разбера и няма да го направя. Ала детето ще умре.

Емоция заля набръчканото лице на аптекаря. Родителите на момчето бяха застанали като на бдение от двете страни на детето си, майката притискаше едната му ръка до мократа си от сълзи буза.

Якуб се взря в тях и по лицето му се изписа нерешителност.

— Избра много неподходящ момент да развиеш съвест.

— Това ли е?

Той направи физиономия.

— Не го убивай.

— Ще сторя всичко по силите си. — Виждайки колебанието, което все още се четеше в очите му, Нахри добави: — Имаш ли нещо против да направиш чай на родителите му и да ги задържиш настрана? Не биха искали да видят това.

Тя си изтърка ръцете със сапун. Али се беше върнал и бе подредил инструментите върху чиста кърпа.

— Върви да си измиеш ръцете — заповяда му Нахри.

Той я изгледа разтревожено.

— Защо?

— Защото ще ми помагаш. Свределът иска силна ръка. Върви. — Докато Али се отдалечаваше, мърморейки си под носа, Нахри извика подире му: — И недей да пестиш сапуна.

Напрягайки се, за да си спомни всичко, на което Суба я беше научила, Нахри премери място с размерите на длан зад челото на момчето, обръсна внимателно косата му, натърка кожата със сапун и направи прецизен разрез в скалпа. Попивайки кръвта, която начаса изби от раната, тя отметна малкото парче кожа назад, разкривайки костта отдолу.

Али, който се беше върнал до нея, се олюля леко.

— О, значи, така изглеждало.

— Подай ми друга кърпа — каза Нахри, сменяйки я с напоената с кръв. — А сега свредела.

Ръцете на Али трепереха, когато й подаде инструмента, и докато го поемаше, Нахри съвсем ясно осъзна същинските мащаби на онова, което се канеше да направи. Да не беше полудяла? Коя бе тя, че да вземе живота на това момче в ръцете си и да пробие дупка в главата му? Тя беше крадла, измамница.

Не, ти си Бану Нахида.

Когато допря свредела до костта, ръцете й бяха престанали да треперят.

По-късно не можеше да каже кога я обзе онова особено спокойствие, усещането, което, бяха й казвали, настъпваше след истинска молитва. Съществуваха единствено сигурното бръмчене на свредела и влажната тебеширена миризма на прах от кости и кръв. Когато дланите и китките й започнаха да туптят, с оросено от пот чело, предпазливо подаде инструмента на Али, учейки го как да го използва. Спря го в мига, в който видя как последната част от костта започва да поддава. Сърцето й едва не спря, докато много внимателно отдръпваше свредела, заедно с кървавото кръгче кост.

Загледа онова, което бе направила, изпълнена със страхопочитание. Току-що беше отворила дупка в нечий череп. Възбуда жужеше под кожата й, примесена със страх и тревога.

Дишай, напомни си тя. Думите на Суба отекнаха в главата й: Точно под черепа има мембрана. Именно под нея се събира кръвта. Ето какво трябва да пукнеш.

Нахри взе скалпела. Тишината в стаята беше задушаваща, сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Пое си дълбоко дъх, отправяйки безмълвна молитва към Създателя, Анахид и всеки, който бе готов да помогне да се наклонят везните в нейна полза.

А после пукна мембраната. Кръв плисна право в лицето й. Беше гъста, пурпурна, лепкава.

Това вече привлече вниманието на другата жена.

— Какво направи? — викна майката на момчето и скочи от мястото, където беше седнала заедно с Якуб.

Али застана между тях, улавяйки я, преди да бе успяла да сграбчи Нахри. Нахри стоеше като вцепенена, взирайки се в кървавия разрез. Докато тъмната течност изтичаше навън, тя видя как розово-жълтеникавият мозък затуптя с пулса на момчето.

То помръдна.

Не беше кой знае какво, просто въздишка и леко раздвижване на едната ръка. А после очите зад затворените му клепачи потрепнаха. Момчето измърмори в съня си и Нахри изпусна задавения си дъх, борейки се да не се свлече на пода.

Хвърли поглед назад — всички в стаята се взираха в нея със смесица от ужас и страхопочитание.

Нахри се усмихна широко.

— Някой ще ми подаде ли конците?

Отне й остатъка от нощта, докато го зашие. Изчака, докато момчето отвори очи, а после друг от роднините му дойде, носейки дъска, за да го преместят. Домът му бе съвсем наблизо и Нахри даде на родителите му най-подробни напътствия как да се грижат за него, уверявайки ги, че по обед ще намине, за да провери как е.

Когато си тръгна, бащата беше почти нечленоразделен от благодарност и извинения.

— Дано Бог те отрупа с благословии — нареждаше той. — Ще намерим начин да ти се отплатим, обещавам ти.

Нахри поклати глава, гледайки как майката прегръща сина си.

— Не е нужно да ми плащате — отвърна, задържайки им вратата отворена. — Радвам се, че можах да помогна.

Загледа как те се отдалечават, докато зората разливаше меките си цветове по небето. Беше тихо, ако не се броеше песента на птиците, лек ветрец носеше мириса на Нил. Нахри си пое дълбоко дъх, изпълнена с усещане за умиротвореност и цел, каквото не бе изпитвала от утрото на навастемския парад.

Още го умееше. Магията й може и да си беше отишла, ала тя току-що бе спасила един живот, извършвайки процедура, с която, подозираше, мнозина обучени лекари биха били късметлии да се справят. Облегна се на вратата на аптеката, треперейки, докато тревогата и възбудата се отцеждаха от тялото й, и избърса очи, смутена от това, че са влажни.

Аз съм тази, която винаги съм искала да бъда. По дяволите политиката на Девабад и липсата на свидетелства, които човешкият свят никога нямаше да даде на жена като нея. Нахри беше лечителка и никой не можеше да й отнеме това.

Тя влезе вътре. Али и Якуб седяха един срещу друг и изглеждаха зашеметени насред изцапаните с кръв инструменти и парцали.

Не, не просто зашеметени… Али изглеждаше толкова близо до това да повърне, отколкото Нахри го бе виждала някога. Тя потисна усмивката си.

— Ти си последният, за когото бих помислила, че е гнуслив.

— Не съм гнуслив — отвърна Али отбранително и посочи свредела с разтреперан пръст. — Никога вече не искам да докосвам това нещо, но не съм гнуслив.

Мъчейки се да не се разсмее, Нахри сложи ръка на рамото му.

— Защо не поспиш, докато аз разчистя? Твърде съм превъзбудена.

Облекчение се разля по лицето на Али.

— Бог да те благослови. — Той изхвърча от стаята с такава скорост, сякаш по петите му имаше каркадан.

— Нека ти помогна — предложи Якуб. — Не мисля, че ще успея да заспя, след като гледах как в аптеката ми извършват мозъчна операция.

Двамата се заловиха за работа. Нахри напъха окървавените парцали в един чувал, за да бъдат изпрани, а Якуб се зае да избърше инструментите.

Нахри нави плата, с който беше покрита масата.

— Извинявай, че не те помолих за разрешение. Не биваше да те поставям в подобно положение.

Якуб изцъка с език.

— Първо поема риск за един непознат, а сега се извинява. Къде е грубото момиче, което се опита да ме измами преди много години?

Няма го, от много отдавна го няма.

— Бих могла да открадна инструментите, ако миналото ти липсва.

Якуб поклати глава, без да се върже.

— Променила си се към добро, независимо дали искаш да си го признаеш. — Поколеба се за миг, преди да срещне погледа й. — Незнайно как си го направила, нали? Отишла си и си се обучила за лекар.

— Би могло да се каже.

Очите му не се откъсваха от нейните.

— Къде беше, Нахри? Наистина?

Дузина начини да извърти нещата, за да не отговори, пробягаха през главата й, но Бог да й е на помощ, толкова бе уморена да лъже.

Пое си дълбоко дъх.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че произхождам от стар род джинове лечители и че бях пленница в едно скрито магическо царство на другия край на света?

Якуб изпръхтя.

— Дори ти не би могла да пробуташ подобна история.

Нахри се насили да се засмее неспокойно, а кръвта се отцеди от лицето й.

— Естествено, че не — отвърна, потискайки разочарованието си. — Кой би повярвал на подобна налудничава история?

Якуб сложи чайника над огъня.

— Беше невероятно, където и да си го научила — заяви, докато сипваше чаени листенца в две стъклени чаши. — Ще плъзнат истории за теб.

— Особено след като не им взех пари.

— Това определено ще помогне.

Нахри подсуши инструментите и ги уви в чист плат, а после Якуб й направи знак да седне.

— Развали ми нощта, така че седни да пийнем чай — заповяда, подавайки й чаша. — Искам да говоря с теб.

Нахри начаса усети, че я обзема тревога.

— Ако искаш да се изнесем, мога да потърся друго място…

Якуб я накара да замълчи.

— Не те моля да се изнесете. Тъкмо обратното. Моля те да останете.

Нахри се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Якуб духна чая си.

— Не е никаква тайна, че остарявам, самата ти направи цял куп противни забележки за това, а никой в семейството ми не е подготвен да поеме аптеката. С жена ми обсъждахме да я продадем, но сега се чудя дали ти и приятелят ти не бихте искали да останете и да я поемете.

Нахри го зяпна слисано. Това беше последното, което бе очаквала да чуе от Якуб.

— Не съм обучена за аптекар — избъбри тя.

— Не си обучена за аптекар… за бога, та ти току-що извърши операция на мозъка върху масата! Можеш да си изградиш своя собствена практика тук и да оставиш репутацията си да говори за себе си. А ако толкова се притесняваш, все още не съм готов да се оттегля от работа. На драго сърце ще ви взема като чираци за няколко години.

Предложението бе толкова мило и съвършено, че на Нахри й беше трудно да намери причини да откаже.

— Аз съм жена. Никой няма да ме вземе на сериозно като аптекар, още по-малко пък като доктор.

— Тогава да вървят по дяволите. Прекрасно знаеш, че в града има и други жени, които практикуват, особено с пациенти жени.

— Богати жени. Дъщери и съпруги на доктори, които работят заедно с тях.

— Тогава излъжи. — Част от чая на Якуб се изля от чашата му при този изблик. — Някога всяка втора дума, излизаща от устата ти, беше лъжа, целяща да подпомогне амбициите ти. Несъмнено можеш да си измислиш подходяща история. Кажи, че си учила медицина в загадъчното островно царство, от което идва твоят не-съпруг.

Нахри се облегна назад. Преди да успее да си попречи, видя как едно подобно бъдеще се разстила пред нея. Тя беше добра лечителка. Богатите благородници и чужденците може би щяха да гледат отвисоко на една така наречена лекарка без нужната степен, ала хора като семейството на онова момче? Като онези, сред които беше израсла? Някой като Нахри би бил истинска благословия. И какво толкова, ако не можеха да платят? Нали щеше да има аптеката, а открай време умееше да намира начини да припечели това-онова. Али го биваше с числата. Щяха да изкарват достатъчно, за да водят добър живот.

Само дето…

Само дето бъдещето, което Якуб й предлагаше, бе онова, за което си беше мечтала, докато растеше в Египет. Сега имаше нови отговорности и хора в Девабад, които я чакаха да се върне. И макар да усещаше тръпката от това, че бе спасила момчето, това не бе цялата сила, която имаше на свое разположение. Би могла да спаси много повече хора с магията си и докато не откриеха начин да си я възвърне, никога нямаше да бъде наистина онази, която чувстваше, че е способна да бъде.

Якуб трябва да бе видял емоцията в очите й, защото остави чая си и улови ръката й в своята.

— Нахри, дете, не знам от какво бягате двамата. Не знам какво възнамерявате да правите. Ала тук бихте могли да имате живот. Добър живот.

Нахри си пое накъсано дъх и стисна ръката му.

— Това е… невероятно мило предложение. Трябва да си помисля за него.

— Помисли колкото дълго искаш — отвърна Якуб топло. — Говори с приятеля си. — Той се усмихна. — Но смятам, че Кайро би имал полза от някой като теб.

Нахри беше съгласна.

Ала не можеше да не се зачуди дали Девабад няма по-голяма нужда от нея.