Империя от злато

46 Нахри

Нахри прокара длани по счупената ръка на малкото момиченце, притъпявайки нервните му окончания, преди да счупи наново парчетата, които бяха зараснали неправилно, и да им заповяда да заздравеят.

Гезирското момиче я гледаше с огромни сиви очи.

— Това е страхотно — възторгна се то, а после погледна към баща си. — Абба, виж!

Баща му беше лекичко позеленял.

— Виждам. — Той се обърна към Нахри. — И след това ще бъде добре?

— Стига само да си почива няколко дни. — Нахри намигна на момичето. — Много си смела. Ако след десет години все още мислиш, че това е страхотно, ела да ме потърсиш и може би ще те взема за ученичка.

— Би било невероятно!

Нахри подръпна една от плитките на момиченцето.

— Ще ида да видя дали не можем да ти намерим няколко превръзки, с които да се упражняваш вкъщи.

Нахри излезе от стаята за прегледи и начаса застана нащрек. Беше достатъчно бърза, за да не бъде стъпкана от тълпата в коридора отвън, но се размина на косъм. „Натоварена“ бе меко казано, когато ставаше дума за болницата. С ранените войници, обикновените граждани, пострадали при разрушението в града, и нормалните магически заболявания, нелекувани в продължение на седмици, мястото се пръскаше по шевовете. Суба бе повикала всички, които притежаваха и най-бегли медицински познания, а Джамшид получаваше ускорен курс по нахидско лечение на място.

Ала дори така, беше истински хаос. Нахри почти не спеше, почти не се хранеше.

Не я беше грижа. Болницата бе единственото място, където искаше да бъде. Работата може и да беше изтощителна, но това бе всичко, което се очакваше от нея. Не трябваше да мисли за политика, нито за онова, което се бе случило по време на жестоката последна битка с жената, която бе смятала за своя майка. Не беше нужно да има чувства. Единственото, което искаше, бе да лекува. Пациентите й толкова отчаяно се нуждаеха от нея, че дори само да помисли за нещо друго, би било себично.

Тя се отправи към аптеката. На двора Елашия се занимаваше с групичка деца, след като се бе нагърбила с грижите за децата на работещите в болницата и пациентите. Малчуганите бяха пъстроцветно петно, смееха се, докато си играеха с боички, пищейки от удоволствие, когато Елашия накараше рисунките им да се съживят в завъртулки от морски чудовища и летящи котки.

Нахри отвори вратата на аптеката и бе посрещната от ругатня.

— Окото на Сулейман — възмущаваше се Джамшид. — Не се предполага да станеш жълто! Защо непрекъснато ставаш жълто?

— Проблем? — попита Нахри.

— Да — отвърна Суба от другия край на стаята, където съвсем в свой стил хранеше дъщеря си, докато преглеждаше списъка с инвентара им. — Нетърпеливият ти чирак очевидно смята, че „нарязан на парчета“ и „накълцан на ситно“ са взаимозаменяеми.

Тя изгледа кипящата и действително много жълта отвара, която заплашваше да прелее от стъкленицата, която Джамшид държеше толкова далече от себе си, колкото му беше възможно.

— Кожа на захак — каза Суба пренебрежително. — Знаеш ли какво няма своя собствена агресивна воля? Човешките съставки.

— И ние непрекъснато се прекланяме пред твоето превъзходство — отвърна Нахри, докосвайки сърцето си.

— Не мисля, че през живота си си се покланяла доброволно на когото и да било — отвърна Суба. — Особено пък както се перчиш с новите си сили. Няма никаква нужда да лекуваш кости от другия край на стаята. Несъмнено би било също толкова ефективно, ако седиш до леглото.

— Така е по-експедитивно.

— По дяволите! — Джамшид пусна стъкленицата в метална купа. — Сега дори купата е жълта.

Нахри се приближи до него и премести табличката със съставки.

— Защо аз не поработя малко върху отварите, а ти можеш да отидеш на обиколка из хирургичното крило, за да видиш дали има спешни случаи?

Облекчение се разля по лицето на Джамшид.

— Казвал ли съм ти, че си най-добрата сестра на света?

Доброто настроение на Нахри помръкна леко.

— Всъщност братовчедка.

— Сестра — настоя той. — Не ме е грижа какво казва кръвта.

Джамшид я целуна по върха на главата и излезе.

Суба въздъхна и остави перото върху листовете пред себе си.

— Свършва ни… ами… всичко. Корабите на Ализейд донесоха колкото билки и припаси можаха, но все така трябва да измислим начин да се сдобием с още, и то скоро.

— Ще го направим. — Нахри я изгледа за миг. Суба сякаш беше остаряла с пет години, бръчки на тревога се бяха врязали около очите й, в косата й имаше сребърни кичури. — Кога за последно си беше вкъщи, за да поспиш?

— Преди Навастем.

Нахри седна насреща й.

— Веднъж една мъдра жена ме предупреди, че няма да съм в състояние да помагам на пациентите си, ако съм преуморена.

— Онази жена нямаше представа какво е да ръководиш болница по време на война.

Суба разтърка очи и намести дъщеричката си в скута си.

— Защо не ме оставиш да подържа Мандра за малко?

Лекарката я изгледа скептично.

— Да не би да имаш опит с бебетата?

— Надарена съм с безброй таланти.

Нахри подпря Мандра на рамото си и разтърка гръбчето й. Малкото телце беше топло, а меката му тежест — неочаквано приятна.

— Да не си посмяла да направиш някой нахидски трик, за да я накараш да се оригне — предупреди я Суба и като се изправи, разкърши врата си.

— Никога. — Нахри замълча за миг. — Съжалявам, между другото. Задето те оставих тук съвсем сама.

— Не бях останала с впечатлението, че да изчезнеш магически през езерото е било съзнателен избор.

— Не, вероятно не. И все пак е трудно да не се чувствам виновна.

— Ти се върна. Помогна нещата да бъдат оправени. Макар че, след като си говорим откровено, имам въпрос. Чух слуховете за това какво ти е казала Маниже за родителите ти. Вярно ли е?

Въпросът не я изненада. Нахри знаеше, че има такъв слух… и го оставяше да се носи, възползвайки се от възможността да обяви човешкото си потекло.

— Доколкото знам, да.

— Значи, си шафит. — Суба се взря в нея. — Знаеше ли?

Нахри бе по-малко подготвена за този въпрос. Нямаше обаче да излъже, не и Суба.

— Да. Не знаех истината за родителите ми. Действително вярвах, че съм дъщеря на Маниже. Но Гасан още преди години ми каза, че съм шафит, и аз му повярвах.

Изражението на Суба беше неразгадаемо. Не сърдито, не съдещо. Просто изчакващо.

— Защо не ми каза?

— Защото се страхувах. — Не беше храбро, но беше истината. — На никого не казах. Не мислех, че бих могла. Ужасно се боях, че девите ще се обърнат против мен и Гасан ще го използва, за да ме унищожи.

— Разбирам.

Нов вид вина се надигна у Нахри, този път — примесена със срам. Беше водила труден живот в Девабад под управлението на Гасан, ала не беше шафитски живот. Беше се възползвала от привилегията си на предполагаема чистокръвна, за да оцелее, и знаеше, че това бе нещо, за което ще трябва да отговаря.

— Мразите ли ме?

— Задето си опазила живота си в един чуждоземен, враждебен магически град? Не. Освен това не говоря от името на всички шафити. Никой не го прави. Трябва обаче да поправиш това, Нахри. Не ни оставяй отново да се борим сами. Това би било много по-полезно от всяко извинение.

— Няма — обеща Нахри. — Заклевам се… ау! — изписка тя, когато Чандра сграбчи шепа от косата й. — Ти да не си екзекуторът на майка си?

На вратата се почука и Разу надникна вътре.

— Имаш ли нужда да бъдеш спасена, Бану Нахри?

— Да. Те имат числено надмощие.

— Изобщо не се съмнявам. — После обаче тонът на Разу стана сериозен. — Може ли да поговорим за малко насаме?

Суба вече вземаше дъщеря си обратно, разплитайки умело косата на Нахри от пръстчетата й.

— По-късно ще поговорим още.

Разу запази мълчание, докато шафитската лекарка не си тръгна, а после пристъпи в аптеката.

— Как се чувстваш? Наистина?

Нахри успя да се усмихне.

— Изтощена съм и бих искала никога вече да не изпитвам чувства, но иначе съм добре.

Другата жена сложи ръка на рамото й.

— Не можеше да не дочуя част от разговора ви, докато се приближавах. Съжалявам… признавам си, че подозирах, че е възможно да си дъщеря на Рустам. Когато се срещнахме за пръв път, почувствах следа от връзката, която имах с него. Никога не съм имала нещо такова с Маниже и то ме накара да се зачудя.

— И той ли беше същият като нея?

Нахри не можа да скрие страха в гласа си.

Разу протегна ръка и отметна една от къдриците, които Чандра бе разрошила, от очите на Нахри.

— Не. Рустам никога не е притежавал амбицията на сестра си, нито нейния мрак. Беше много мил и много умел, ала Кахтаните го бяха прекършили много отдавна и мисля, че той просто се опитваше да оцелее. — Тя махна към градината отвъд вратата на аптеката. — Би се влюбил в това място. Невероятно го биваше с растенията и лекарствата. Когато седеше навън, цветя и лиани плъзваха по него, сякаш му бяха домашни любимци.

— И с мен се случва понякога — осъзна Нахри и в гърдите й се надигна нова скръб. — Господи, има толкова много неща, които никога няма да науча.

Разу я прегърна.

— Ще ти помогна да събереш каквото можеш. Имам моите истории, а съм сигурна, че не съм само аз. Рустам нямаше много довереници, но се радваше на симпатиите на мнозина.

Нахри опита да се усмихне. Ала истината бе, че не за баща си искаше да научи повече. Отчаяно копнееше да знае коя е била майка й. Да попълни празните места в ума и паметта си, зейнали още повече след жестокото признание на Маниже. Искаше да научи за египтянката, която бе дошла в Девабад и бе пресякла пътя на един Бага Нахид. Жената, която бе рискувала живота си и гнева на Маниже, за да се върне в своята родина и да сключи пакт със самия повелител на Нил.

Разу я пусна.

— Не дойдох обаче, за да си говорим за Рустам. Нося съобщение. — Ярките й зелени очи срещнаха тези на Нахри. — Афшинът би искал да те види.

Въпреки че години наред бе живяла в Девабад, Нахри рядко бе посещавала горите в другия край на острова. С изключение на добре охраняваните ферми на девите, останалата част от земите бяха покрити с необуздана, дива растителност. Естествено, говореше се, че мястото е обитавано от духове. Че поляните със стигащи до кръста диви цветя и непроходимите гори са пълни с духовете на нещастно влюбени и на стенещи ловци, с изгубените души на онези, които бяха предпочели да избягат в гората и да отнемат собствения си живот пред това да се предадат на войските на Зейди ал Кахтани.

Нахри не бе сигурна, че го вярва, но беше забележително колко бързо утихнаха звуците на града, когато двете с Разу прекрачиха през прастарата врата от кедрово дърво, която разделяше Квартала на девите от гората. Добре утъпкан път минаваше през скалистата земя и отвеждаше в тунел от зеленина, но иначе природата бе съвсем дива: лиани пълзяха по месинговите стени, а гората беше толкова гъста, че дълбините й тънеха в мрак. Планините отвъд, някога така далечни, сега се извисяваха съвсем близки, приютили в сърцето си острова на Девабад.

— Дара иска да се срещне с мен тук? — попита Нахри.

— Да.

Нахри и Разу подскочиха при гласа на афшина, появил се внезапно на пътя зад тях, сякаш през цялото време бе стоял там.

— Простете ми — каза той, очевидно забелязал израженията им. — Не исках да ви стресна.

Нахри настръхна. Това беше едновременно онзи Дара, когото познаваше (подчертано старовремският му акцент и извинението му, в което нямаше и следа от разкаяние), и непознатият Дара — вражеският генерал, когото едва допреди няколко дни бе възнамерявала да убие. Макар че беше заздравяло, рамото изведнъж я заболя — сянка на раната, оставена от стрелата му.

— Няма нищо.

Нахри чу студените нотки в гласа си, усети разстоянието, което вече се опитваше да постави между тях, тялото й се предпазваше от бъдеща болка.

Разу я докосна по китката.

— Искаш ли да остана? — попита тя на тохаристански.

— Не, добре съм — настоя Нахри, макар изобщо да не се чувстваше така.

Разу отправи на Дара поглед, пълен със свирепо предупреждение, и си тръгна. В мига, в който тя си отиде, напрежението в гората стана осезаемо. Беше същата стена, която се бе издигнала между тях в болницата — Нахри просто не знаеше какво да изпитва към мъжа насреща си.

Вгледа се в него, без да пропусне да забележи, че той прави същото. Беше сменил великолепната униформа, която носеше като роб на Маниже, с простичка среднощно черна връхна дреха, която му стигаше до коленете, и широк панталон, напъхан в прашни ботуши. Главата му не беше покрита, черните му къдрици падаха свободно около раменете му.

И все пак в него имаше нещо така чуждо. Усещане за различност, което Нахри бе забелязала на покрива, но за което не бе могла да се замисли, докато бе заета да възстанови магията и да премести целия остров.

— Не си белязан от проклятието — каза тя, осъзнавайки го на глас. — Проклятието на Сулейман, имам предвид.

Изражение, което Нахри не бе в състояние да разчете, пробяга по лицето му.

— Не, предполагам, че не съм. Чувствам се възстановен до онова, което бях, когато Маниже ме възкреси в пустинята. — Той вдигна ръка и тя се промени за миг. Кожата му стана огнена, хищни нокти увенчаха пръстите му, преди отново да приеме предишните си очертания. — Истински дев, каквито сме били някога.

— Със сили, които Сулейман сметнал за прекалено опасни, за да бъдат оставени неозаптени — добави Нахри. — И държа да отбележа, че съм съгласна.

— Значи, добре е, че именно ти носиш пръстена му сега. — Дара се приближи и изумрудените му очи се плъзнаха по лицето й. — Как се чувстваш?

Сякаш отново ме пронизва ледена кама.

— Добре — излъга тя. — Могъща. — Това не беше лъжа. — Способна да се разправя с един дев такъв, каквито са били първите деви.

Дара примига изненадано, а крайчецът на устата му се изви в съвсем бегла усмивка.

— Шест години в Девабад, а езикът ти е също толкова остър, колкото когато те открих в едно гробище в Кайро.

Сърцето на Нахри се качи в гърлото й.

— Ти беше най-невъзможното, най-вбесяващото създание, което бях срещала някога. Заслужаваше всяка рязка забележка.

— Така си е. — Той направи още една стъпка към нея, изпивайки я с очи. — Но се надявам, че няма да сметнеш за нужно да се „разправиш с мен“. Или поне още не. Исках да говоря с теб.

— Насаме в гората?

— Реших, че ще е по-добре, ако не те виждат с мен. А и не ми се струваше правилно да се върна в болницата. Не и след като…

— Чух за това.

Нахри знаеше всичко за нападението на Дара над болницата и смъртта, която бе посял, за да избяга. Знаеше, защото го беше научила от самите жертви, мнозина от които все още бяха в болницата, осакатени войници и обикновени граждани и деца, останали без родители.

А дори това бледнееше в сравнение с гезирците, загинали от отровата на Маниже. Войниците и младите кадети от Царската стража, които бяха удавени, смазани или погълнати от гули в нощта на нападението. Хилядите невинни граждани, убити, когато Маниже му бе заповядала да срине града.

Нахри вдигна очи към лицето на Дара — към сериозното му, несигурно, пленително красиво лице — и зададе въпрос, надявайки се без надежда, че отговорът ще бъде различен от онова, което подозираше.

— Ти… през цялото това време ли беше под неин контрол?

— Не — отвърна Дара простичко.

Нахри се взираше в него. Сами в гората, Дара толкова много приличаше на дева, който я беше взел от Египет. На вбесяващия мрачен воин, който бе искал толкова много за своите хора. За нея. За двамата.

Ала не беше само това. Никога нямаше да бъде само това. Нахри не бе в състояние да погледне Дара и да не види смърт и разруха. Измъченото му обяснение за жените от Ки-зи… това щеше да живее в нея до края на дните й.

— Ти ме разкъсваш — избъбри. Думите се изплъзнаха от битката, която водеше със сърцето си. — Всеки ден от нападението насам отново и отново си повтарям думите ти в главата си и се опитвам да свържа мъжа, когото познавах, с безпощадното оръжие, което твърдеше, че си. Готова бях да те убия. А после ти взе, че постъпи правилно.

Дара прехапа долната си устна; изглеждаше така, сякаш е на път както да се разплаче, така и да се усмихне.

— Съжалявам. Изглежда, че времето ни заедно винаги е било източник на голямо раздразнение за теб.

— Не винаги, Дара. Не винаги.

Той изпусна шумно дъха си и извърна поглед. И двамата стояха на една ръка разстояние, сякаш по неизречено споразумение и от споделения страх, че да се приближат повече, щеше да им причини още болка.

След миг той посочи към тясна пътека, която криволичеше през високата трева.

— Искаш ли… искаш ли да се поразходим?

Нахри кимна мълчаливо и те поеха по пътеката. Дара сякаш се плъзгаше изящно над неравната земя и мислите на Нахри се върнаха към първото им пътуване заедно, когато бяха прекосили пустини и замръзнали равнини, дългите дни върху конете и хапливите разговори под звездите. Винаги се бе смятала за умна и опитна, ала поглеждайки сега назад, не можеше да не си даде сметка колко млада бе тогава. Колко наивна за същинските размери на влиянието на демоните от миналото му.

Те вървяха. През поляни с розови детелини и над каменни възвишения, покрай лъкатушещ ручей и под короните на огромни прастари кедри, чиито дънери не можеше да бъдат обгърнати и от петима мъже. Нахри подозираше, че някога голяма част от тези земи бяха гледали към езерото, ала сега то бе скрито от покритите с гъсти гори планини и новата река на Али, границата, която маридите искаха между своите свещени води и града на джиновете. Дори така, мястото беше прелестно, изцелено и изцеляващо и Нахри си помисли, че може би е време да срутят стените на града. Тихият покой и естествената красота на Шефала я бяха впечатлили — хубаво би било хората й да могат да дишат свеж въздух и да се разхождат под дърветата.

Дара проговори отново, изтръгвайки я от мислите й:

— Когато бях съвсем малък, си играехме с нахидските деца из тези гори и се плашехме с истории за ифрити и гули, и най-различни чудовища, които искаха да ни изядат. Аз и братовчедите ми събирахме бойни пръчки, а Нахидите лекуваха драскотините ни. — Гласът му стана замечтан. — Не трая дълго, разбира се. Докато растях, чувах баща ми и чичовците ми да си шушукат за това как Съветът на Нахидите се променял, ала ми бяха нужни векове, докато го разбера.

— Предполагам, че така става, когато си научен да боготвориш управниците си.

— Ти беше готова да пожертваш живота си за Девабад. Държиш силата на пророк в сърцето си, сила, която използва, за да преобразиш самата земя и да върнеш магията на стотици хиляди по целия свят. Не смяташ ли, че си достойна да бъдеш боготворена?

— Смятам, че да ме боготворят звучи изтощително. Имам си достатъчно отговорности… Не ми трябват и очаквания за съвършенство и божественост отгоре им.

Дара се вгледа в нея, светлината, която се процеждаше през листата на дърветата, хвърляше слънчеви зайчета по черната му коса.

— Какво искаш тогава, Нахри?

Какво искаш? Колко пъти й бяха задавали една или друга разновидност на този въпрос? Колко пъти се бе въздържала да отговори, боейки се, че ако изрече мечтите си на глас, би означавало да ги унищожи?

Така че тя си ги представи. Видя Девабад — построен наново и процъфтяващ, стените, които го заобикаляха и които разделяха племенните квартали — паднали. Болницата — пълна с блестящи, жадни за знания ученици от всички краища на магическия свят. Дъщерята на Суба — пораснала достатъчно, за да си учи уроците в градината и да разпитва Картир и Разу за миналото. Видя Джамшид да работи рамо до рамо с шафитски хирург — магия и човешки похвати, допълващи се в съвършена хармония.

Видя се щастлива. Седнала в градините на Храма с бъбрещи деца деви, играеща на табла с Физа в шафитско кафене. Али, който й се усмихваше широко иззад нелепо висока купчина свитъци, докато двамата заедно пренаписваха правилата на своя свят.

— Това, което винаги съм искала — отвърна най-сетне. — Искам да бъда лекар. Искам да лекувам хората и да пълня главата си със знание. И може би да открия малко богатство и щастие по пътя си.

— Грейнала си — каза Дара. — Не мисля, че някога съм те виждал да се усмихваш по този начин.

Бузите на Нахри пламнаха и тя опита да си върне предишната сдържаност.

— Сигурна съм, че ти не си съгласен. Вероятно смяташ, че би трябвало да седна на престола и да накарам всички да се преклонят пред мен.

— Няма значение какво мисля аз. Това е твоят живот. — Думите му станаха накъсани. — Ще ми се да го бях осъзнал по-рано. Съжалявам, Нахри, съжалявам повече, отколкото бих могъл да изразя с думи, че се опитах да ти отнема този избор. Ако можех да се върна назад… Сърцето ми се къса при мисълта за различния път, по който можехме да поемем.

Гърлото на Нахри се сви и тя кимна — нямаше си доверие да проговори. Все още не бе в състояние да погледне назад и да се зачуди какво би могло да бъде… Подозираше, че ще са й нужни толкова години да се възстанови, колкото и на Девабад. Твърде голяма част от живота си бе прекарала, оцелявайки, събирайки парчетата от живота си, за да ги сглоби отново и за да продължи упорито напред.

Може би бе за добро, че джиновете живееха по-дълго от човеците — имаше чувството, че ще се нуждае от тези векове.

Продължиха да вървят, все още от двете страни на пътеката, но вече не чак толкова далече един от друг. Дърветата започнаха да оредяват, отстъпвайки място на прелестна долчинка, изпълнена с цветя. Морски кончета се стрелкаха над стигащата до кръста трева, пчели прелитаха от цвят на цвят. Папуняк подскачаше по един чепат клон в покрайнините на гората, оранжево-черният гребен на главата му привлече вниманието й.

И не беше само той. Нахри присви очи, мръщейки се, докато се вглеждаше изпитателно в източния край на долчинката. Макар денят да бе ясен и слънчев, там бе надвиснала странна мъгла — като пожълтелия въздух след пясъчна буря.

— Завесата — обясни Дара, забелязал погледа й. — Открих го по-рано. Новият праг на твоите владения.

Нахри потрепери.

— Не мисля, че скоро ще го прекося. Може би никога — добави, потискайки леката тъга, която я обзе, когато го осъзна. Това означаваше, че никога вече нямаше да види Египет. Почти сигурно никога вече нямаше да види Якуб. — Не и след последния път, когато печатът на Сулейман напусна града.

— Не — съгласи се Дара с безизразен глас. — Предполагам, че няма.

Въпреки всичко Нахри все още можеше да го разчете достатъчно добре, за да усети как я залива тревога.

— Дара, защо ме доведе тук?

Той преглътна, ясните му очи бяха извърнати.

— Малко след зазоряване утре при теб ще дойде една дева воин. Името й е Иртемиз. Тя е… тя ми е като по-малка сестра. — Дара се препъваше в думите. — Тя ще има история за теб, история, която я помолих да разпространи.

Нахри застина — нищо от това не й харесваше.

— Каква история?

Дара я погледна и болката в очите му я изпълни със страх още преди да беше отворил уста.

— Ще ти каже, че предишната нощ съм се напил и съм станал още по-мрачен от обикновено. И тогава, в пристъп на чувство за вина, съм се зарекъл да тръгна по следите на Визареш и поробените джинове и съм минал през завесата, преди някой да успее да ме спре.

Нахри примига. От всички неща, които си бе мислила, че може да й каже, това не бе едно от тях.

— Не разбирам.

— Ще тръгна по следите на Визареш — повтори Дара. — Ще намеря поробените джинове, които той открадна, и ще ги върна, за да бъдат освободени. Ала не възнамерявам да спра дотам. Възнамерявам да открия всички поробени джинове и деви в света на човеците. Онези, които са били изгубени и забравени, също като мен. Онези, за които знаем, и онези, за които сме загубили всякаква надежда. Ще открия вместилищата им и ще ги върна у дома.

Нахри се мъчеше да намери отговор.

— Но как? От това, което чувам… то е невъзможно. Повечето вместилища са пръстени. Те са толкова малки. Би могло да се намират навсякъде по света и няма начин да бъдат проследени.

— Какъв късмет тогава, че разполагам с хилядолетия, за да открия начин.

Хилядолетия… Нахри не се бе замисляла за тази част от новото бъдеще на Дара и при тази мисъл стомахът й се сви на възел.

— Дара, знам, че се чувстваш виновен, но не е нужно да го правиш. Да се посветиш на такъв невъзможен подвиг…

— Знам, че не е нужно. Само че искам да го направя. — Дара задържа погледа й. — Нахри, не мога да се върна назад и да поправя грешките си, но мога да изкупя вината си. Да използвам този втори шанс, който ми беше даден. — Той се усмихна прекършено. — А може би вече е трети или четвърти шанс.

— Но ти не можеш просто да си тръгнеш — възрази тя. — Девите имат нужда от теб.

— Девите имат теб. В продължение на векове няма да имат нужда от нищо друго. Ала те не са единствените ми събратя, а няма по-подходящ от мен за това да тръгне по следите на поробените джинове. Аз притежавам необходимото време. Притежавам необходимата магия. Определено притежавам желанието да преследвам ифрити. Визареш. Кандиша… те все още са някъде там.

Нахри си пое дълбоко дъх, неспособна да разбере окончателността в гласа му.

— Добре. Но все пак можеш да се връщаш в Девабад. Не е като…

— Не мога. Премина ли веднъж през завесата, ще бъде както преди. Няма да бъда в състояние да се завърна. Както ти каза, аз не нося проклятието на Сулейман.

А аз не мога да напусна града. Истинската тежест на онова, което Дара се опитваше да й каже, едва не я събори.

Сълзи горяха в очите й.

— Значи, никога вече няма да те видя.

— Мисля, че е много вероятно. Нахри… — Дара прекоси разстоянието между тях в мига, в който тя изгуби битката със сълзите, и я притегли в прегръдките си за пръв път от нощта, в която ги бяха изтръгнали един от друг в езерото. — Нахри, моля те. Недей да скърбиш — прошепна той. — Ще си създадеш прекрасен живот тук, живот, който винаги си искала. Девабад ще стане великолепен и ще бъде по-лесно, ако аз не съм тук. — Дара улови лицето й в шепите си, целувайки сълзите, които се ронеха от очите й. — Ти си заслужи твоя щастлив завършек, малка крадло. Позволи ми да сторя същото. Позволи ми да си заслужа място в градината при семейството ми.

Нахри преглътна едно ридание.

— Но ти ще бъдеш сам.

— О, Нахри… — Дара потрепери, ала гласът му си остана твърд. — Аз ще бъда добре. Няма да е нужно да се крия, както правех някога. Мога да посетя местата от детството ми, да кажа на девите по границата да отидат да посетят своите нови Нахиди. — Отдръпна се съвсем леко, така че да я погледне. Очите му грееха с непролети сълзи. — Има цял един свят, който да опозная. Царства отвъд нашето и толкова много ифрити и перита, които да плаша. Очакват ме приключения. — Той й отправи прекършена полуусмивчица. — Ти си тази, която трябва да остане тук заедно с бюрократите.

От Нахри се изтръгна хлипащ смях.

— Ама че вбесяващ мъж. Не може да ме разсмиваш така, докато разбиваш сърцето ми.

— Как иначе ще те видя да се усмихваш един последен път? — Дара пъхна пръсти в нейните и ги поднесе към устните си. — С мен всичко ще бъде наред, Нахри, обещавам ти. А ако някога Девабад наистина има нужда от мен, ако ти имаш нужда от мен, другата ми клетва си остава. Ще намеря начин да се върна. Може отново да отида и да сплаша маридите или пък твоят странен принц може да ме преведе през водите си.

— Това изобщо няма да му хареса.

— Което прави перспективата още по-привлекателна.

Нахри затвори очи, залята от скръб. Отново да се закачат по този начин, да чувства ръцете му върху лицето си, устните му върху пръстите си, правеше всичко това още по-лошо. Трябваше да има начин да го заобиколят.

Ти му каза да избира. На покрива Нахри му бе дала свобода. Обещала бе да зачете избора му. И ето че той го беше направил.

Позволи ми да си заслужа място в градината при семейството ми. Нямаше право да му го отнеме. Никой нямаше.

Отново притегли Дара в ръцете си и зарови глава в рамото му. Вдъхна опушения цитрус на кожата му и призова и последната си капчица сила. По-късно щеше да си позволи да тъгува. Щеше да си позволи да скърби за всичко, което биха могли да бъдат.

Ала сега щеше да бъде онази Бану Нахида, която той заслужаваше.

— Ще науча как да ги освободя — прошепна в ухото му, прокарвайки пръсти през косата му за последен път. — Заклевам ти се, афшине. Намери хората ни, доведи ги и у дома и аз ще ги освободя.

А после си заповяда да го пусне. Да разтвори пръсти, да свали ръце и да се изпъне.

Дара докосна ръба на чадора й, а после бавно, решително го пусна.

— Пещерата до Гозан. Пещерата, където ние… — Гласът му пресекна. — Тя е добре защитена от природните стихии. Ето къде ще оставям вместилищата, които открия. Изпращай хора да проверяват през няколко години. — Той се поколеба. Изглеждаше така, сякаш не иска да продължи, а когато го направи, Нахри разбра защо. — Научи и децата си да го правят. Кажи им да научат и техните деца, и поколенията след тях.

Нахри се олюля, видяла вековете, които се проточваха пред него. Хилядолетията, в които тя вече нямаше да е на този свят.

— Ще го направя. Кълна се.

Дара отстъпи назад към завесата и Нахри начаса го последва, осъзнала, че се кани да си тръгне сега.

— Нямаш никакви припаси. Никакви оръжия. Как ще се защитаваш?

Беглата усмивка, която Дара й отправи, развеселена и прекършена, щеше да я преследва до края на дните й.

— Мога да се превръщам във вятър. Мисля, че все някак ще се справя.

Нахри си избърса очите.

— Все така арогантен.

— Все така груба. — Усмивката на Дара се стопи. — Може ли да те попитам нещо?

Можеш да ме попиташ всичко, ако това означава, че ще останеш миг по-дълго. Ала Нахри просто кимна.

По лицето на Дара пробяга страх.

— Там, край Ефрат, когато те попитах дали искаш да продължиш и ти улови ръката ми… би ли го направила отново? Трябваше ли да спра, да те върна в Кайро…

Нахри в миг посегна към ръката му.

— Бих го направила отново. Бих уловила ръката ти още хиляда пъти.

Дара поднесе пръстите й към устните си за последен път и я целуна по кокалчетата.

— Намери своето щастие, малка крадло. Открадни го и никога не го пускай.

Няма да го пусна. Нахри откъсна клонка от най-близкото дърво и я изгори в шепата си. Дара се наведе безмълвно и тя беляза челото му с пепел, борейки се да овладее гласа си:

— Нека огньовете горят ярко за теб, афшине.

Дара се изправи и задържа очите й за миг. Нахри го изпиваше с поглед, запечатвайки в паметта си блестящите му очи и среднощно тъмната му коса. Това беше мъжът, когото щеше да запомни.

А после нейният афшин се дръпна назад и изчезна.

Нахри изчака в продължение на един дълъг миг, шумовете на гората — песента на папуняка и шумоленето на листата — бяха единствените звуци.

Нещо я погъделичка леко по китката. Деликатен филиз с нежнозеления цвят на току-що покарало растение докосваше пръстите й. Пред очите й се разтвори цвете с ярки лилави листенца.

Нахри го поднесе към лицето си и избухна в сълзи.

Ала тя не беше сама. Не и в Девабад. Не беше плакала дълго, когато долетяха тежките стъпки на голямо животно, и ето че ослепително крило с цветовете на дъгата се обви около нея.

Нахри притисна мокрото си лице в копринената грива на своето шеду.

— Да си вървим у дома, Мишмиш. Не мисля, че той ще се върне.