Империя от злато

32 Али

Погледът на майка му сякаш беше безкрайно далече.

— Не го вярвам. Не е възможно. Просто не е възможно.

Джамшид крачеше напред-назад по килима толкова отдавна, че на Али започваше да му се вие свят.

— Сигурен съм, че Тиамат ще се откаже да ни удави, защото сме го обявили за невъзможно.

— Тогава ти върви да й се предадеш, Бага Нахид. — Хатсет го изгледа яростно. — Анахид открадна езерото й, Нахидите принудиха маридите да им служат. Защо моето семейство, моят син, който не е сторил нищо на никого от тях, трябва да плати цената?

Али мълчеше. Не беше проговорил, откакто бе отказал на Собек край реката, оставяйки двамата Нахиди да разкажат за станалото на Хатсет, Уаджид и Иса. Не знаеше какво да добави, което да не съкруши майка му още повече и да накара мъжа, когото бе наричал чичо, да изглежда така, сякаш току-що бе остарял със сто години. Уж той беше безразсъдният оптимист, идеалистът, който никога не се предаваше.

Ала това бе нещо, което не можеше да бъде поправено.

Така че той мълчеше. Мълчеше и се взираше в парещите си от болка ръце, напукани и сухи. Когато се върна в замъка, бе търкал кожата си, докато не бе потекла кръв, опитвайки се да изтрие и последната капчица влага, всяко физическо напомняне за марида на мусона.

Не че имаше някакво значение. Не можеше да върне случилото се назад, нито онова, което бе научил.

Не е възможно. Откри, че сам повтаря отчаяните думи на майка си. Беше се примирил с факта, че баща му бе готов да се превърне в касапин, някой, на когото се бе видял принуден да се опълчи. Ала това, господи. Собек бе нещо дори отвъд това. Създание от друга епоха, с коренно различна природа. Принадлежеше на свят, който изискваше кръв и ритуали и който светът на Али с основание бе смазал.

Невъзможно бе това да бяха неговите корени.

Вратата на стаята му се отвори и Нахри се промуши през ивицата светлина. Али наведе очи. Не бе в състояние да я погледне.

— Физа е добре. Има гадна цицина на главата, но ще се оправи. — Нахри се поколеба. — Но каза, че си тръгва.

Али затвори очи. Всичко, което бяха успели да сплотят, се разпадаше.

Гласът на Джамшид стана още по-тревожен.

— Ами корабът й? Екипажът й?

— Не попитах — отвърна Нахри. По гласа й Али усети, че го гледа изпитателно. — Ала хората знаят, че става нещо. Очевидно отливът е оставил след себе си парчета хрущяли, кръв и гниеща риба, разпилени по пясъка.

Думите й бяха посрещнати с гробна тишина. Най-сетне Джамшид я наруши:

— Може би всички трябва да си тръгнат с Физа.

— Не разполагаме с достатъчно кораби, за да евакуираме дори половината от хората тук — изтъкна Уаджид. — А до следващия прилив? Единственото, което ще постигнем, е да сме в океана, когато той се разбие в брега. Ако заплахата на маридите е сериозна, не са избрали този момент случайно. Да не говорим, че останалите джинове и човеци по крайбрежието няма да разполагат с никакво предупреждение.

Най-сетне Али проговори:

— В такъв случай аз трябва да си вървя. Няма друг начин.

Майка му се обърна яростно към него.

— Ще те заключа в килия, ако отново го кажеш. — Отричане и тъга се бореха в гласа й. — Никъде няма да ходиш, Алу. Това е нелепо. Семейството ни от векове не е имало нищо общо с маридите, каквото и да твърди този Собек, че се е случило между него и нашите предци. Няма да те изгубя. — Тя размаха разтреперан пръст в лицето му. — Не и отново.

Вина се загърчи в Али. Как би могъл да причини това на майка си, която толкова яростно се беше борила да спаси живота му? Чийто съпруг бе убит, чиято дъщеря бе заобиколена от врагове?

И все пак нима имаше друг избор?

Иса, който до този момент бе нетипично мълчалив и замислен, докато Хатсет и Джамшид спореха, се прокашля… Прокашляне, предизвестяващо лоша новина.

— Ако Тиамат е наредила така, принцът вероятно трябва да отиде. Тя не е просто марид. Тя е създание, което умовете ни не са в състояние да обхванат — обясни той. — Историите за нея датират отпреди времето на Сулейман и я описват като въплъщение на самия океан, бездна от хаос и сътворение. Спокойно би могла да бъде майката на маридите, дала им живот преди хилядолетия, когато светът бил нов.

— Куп богохулни легенди — подхвърли Хатсет пренебрежително. — Примитивни истории от епоха на невежество.

— С цялото ми уважение, царице, аз не бих говорил с такова пренебрежение. Не е богохулство да твърдим, че този свят е огромен и голяма част от историята му все още е забулена в мистерия. Има неща, които Бог е поставил отвъд нашето разбиране. Не знаем много от историите за нея, но Тиамат трябва да е внушавала огромен страх, за да си я спомнят и да говорят за нея по този начин, толкова векове, откакто е била активна.

— Къде е тогава? — попита Хатсет предизвикателно. — Ако е толкова могъща, защо оставя Дараявахуш да тероризира хората й? Защо позволи на Нахидите да превземат Девабад и да принудят децата й да им служат? Защо идва за нас едва сега?

— Не знам, господарке. — Иса звучеше безпомощно. — Не мисля, че който и да било от нас би могъл да надзърне в ума на подобно създание. Може би е спала на дъното на морето, равнодушна към тревогите на смъртните. Може би желае печата или пък просто иска Ализейд, а с него и печата, като нещо любопитно, така както маридите поглъщали кораби и села в епохата преди Сулейман.

Какво означаваше да бъде погълнат като нещо любопитно, зачуди се Али. Да се предаде на Тиамат? Дали тя щеше да се задоволи просто да го убие и да се засити с кръвта му? Или щеше да бъде по-лошо… Дали нямаше да плени душата му, да я погълне, така че той да бъде изличен от съществувание и никога да не види Рая и семейството си?

Недей да мислиш по този начин. Богът, в когото вярваш, е по-милостив от това. И все пак Али обви ръце около коленете си, за да не започне да се поклаща напред-назад.

— Не можем просто да се надяваме, че тя няма да дойде — заяви Джамшид. — Вие двамата не бяхте там. Не видяхте колко могъщи бяха онези създания. Колко разгневени. Окото на Сулейман, Собек звучеше така, сякаш Анахид току-що го беше измамила. Прекарал е десет поколения, планирайки отмъщението си!

Али вдигна очи и се загледа през отворения прозорец в буреносното небе навън. Стаята му беше по-високо от тази на Нахри. Ако беше по-храбър, навярно щеше да се хвърли през прозореца и да направи избора по-лесен за близките си.

Остра болка проряза ръката му и когато наведе очи, Али зърна кръв. Толкова силно бе забил нокти, че бе разкъсал кожата си, оставяйки четири извити бразди.

— В такъв случай ще отида аз — заяви майка му решително. — И в моите вени тече маридска кръв, нали? Аз ще отида при Тиамат и ще говоря с нея.

О, амма. На Али му се искаше да заридае за нея. Съжалявам, толкова съжалявам. Ала когато проговори, гласът му не трепваше — искала бе той да бъде цар и ето че сега можеше да стори това храбро нещо за нея.

— Не можеш. Не можеш да плуваш и да дишаш като тях. Аз мога. А и аз съм този, когото искат — каза, избягвайки да навлезе в подробности за следващата си стъпка. — Маридът ясно даде да се разбере, че могат да ни нападнат, докато се укривам тук.

— Искам всички да си вървите. — Заповедта на Нахри отекна в стаята, професионална и неоставяща място за възражения. Когато Хатсет се изпъна с вид, сякаш се кани да й се опълчи, Нахри остана спокойна. — Синът ти все още е ранен, царице. Разбирам, че времето ни е ограничено и трябва да вземем някои важни решения, но вие може да продължите да спорите другаде, докато аз се погрижа за Али.

Благодарност се надигна в гърдите му, последвана от вълна на срам. Господи, нещата, които маридът на мусона го беше принудил да й наговори, начинът, по който я беше докоснал…

Изглеждащ така, сякаш няма търпение да избяга, Иса побърза да се махне, ала Хатсет се приближи до леглото, където Али бе седнал, и го прегърна.

— Всичко ще бъде наред, Алу. Обещавам ти. Ще намерим изход.

Али си заповяда да я погледне в очите. Вече знаеше какъв бе единственият изход.

— Разбира се, амма.

Притисна я до гърдите си за миг, мъчейки се да запечата в паметта си уханието на парфюма й и усещането й в ръцете си.

Не вярваше, че някога отново ще прегърне майка си.

Тя го целуна по върха на главата и излезе. Джамшид и Нахри си шушукаха разпалено на дивастийски.

— Уаджид. — Али му даде знак да се приближи и премина на гезирски. Не искаше никой да чуе онова, което се канеше да каже. — Ще ми трябва кораб. Трябва да действаме незабелязано. Ако майка ми мисли…

— Ще намеря начин да те изведа оттук. — Уаджид звучеше съсипан, но и двамата бяха преди всичко войници и знаеха, че да защитят хората по тези земи бе по-важно от собствената им безопасност. — Ако това е решението ти, принце, то ще бъде изпълнено.

Али стисна ръката му.

— Благодаря ти, чичо.

Джамшид се присъедини към тях.

— Извинявай. Не е нещо лично.

— Знам, че не е. Не е нужно да се извиняваш.

Девът изглеждаше така, сякаш има да добави още нещо.

— Ще потърся дали в някоя от книгите не се споменава за Тиамат. Може би там има нещо.

Али не бе в състояние дори да се усмихне с престорена надежда.

— Може би.

Джамшид и Уаджид затвориха вратата зад себе си, оставяйки Али и Нахри сами.

За миг се възцари мълчание. Дъждът най-сетне бе спрял, единственият звук, който се чуваше сега, бе нощната песен на насекоми и водата, процеждаща се от листата. Али се зачуди дали ги чува за последен път.

С тих глас, Нахри проговори първа:

— Това ми напомня за втората ни среща. Когато си мислех, че се давиш в канала, а ти не ми позволи да разгледам книгите в стаята ти без придружителка.

Али се взираше в пода. От онзи ден сякаш ги делеше цяла вечност.

— Спомням си, че бях направо непоносим по онова време. Късмет имах, че не ме бутна в канала.

— Изкушавах се да го направя. — Нахри приседна на леглото до него. — Моля те, погледни ме, приятелю.

Той поклати глава, борейки се с напиращите сълзи.

— Не мога.

— Али. — Нахри го докосна по бузата, повдигайки брадичката му, така че да я погледне. Тъмните й очи бяха меки. — Помниш ли какво ми каза на онзи бряг? Сега сме само аз и ти.

Пръстите й проследиха очертанията на брадата му и Али най-сетне рухна.

— Искам да изляза от кожата си. — Думите се изляха от устата му. — Все още усещам онова създание в главата, в тялото си. Аз съм един от тях. Семейството ми е резултат от кроежите на някакъв зъл марид. Имам неговата кръв, магията му тече във вените ми. Могъщество, което е подхранвал, крадейки млади невести и поглъщайки деца. — Стисна очи, потискайки порива да повърне. — Аз… това не може да бъде истинската ми същност. Аз съм вярващ — прошепна той. — Как е възможно да произлизам от демон?

— Не произлизаш от демон, Али, за бога. — Нахри въздъхна. — Няма да оправдая онова, което Собек е сторил на семейството ми и на своите потомци джинове, но няма и да се преструвам, че е единственият, който иска отмъщение. Само че ти не си той. Във вените ти тече кръвта на майка ти, на дядо ти. Ти си потомък на онези от предците ти, които са се опълчили на Собек, онези, които са избрали да спасят останалите от нас и са платили най-страшната цена.

Погълнах ги. Стомахът на Али се преобърна.

— Убил е собствените си деца. Как е възможно да го направи, а после да спаси живота ми? Да ми покаже магията си? Господи, Нахри, та аз само дето не го умолявах да ми покаже още. Копнеех отново да видя теченията.

Нахри се раздвижи до него, улавяйки ръката му между своите.

— Когато за пръв път научих какво са причинили Нахидите на шафитите, аз исках да изляза от кожата си. Представяла си ги бях като благородни лечители и да науча, че някои от тях са били чудовища, че биха ме убили като дете… че бяха убивали деца… Казах на Дара, че се радвам, че джиновете са ги нападнали. Мисля, че дори му казах, че се радвам, задето Нахидите са мъртви. Ала не е толкова просто. — Тя отново улови лицето му в шепите. — Ти и аз не сме най-лошото от нашите предци. Те не ни притежават. Маниже използва нахидска магия, за да убива. Аз я използвам, за да лекувам. Само защото Собек е използвал магия за зло, не означава, че тя е зла, когато ти я използваш.

Али погледна дълбоко в разтревожените й очи. Нахри беше толкова близо, че главите им почти се докосваха, и когато си пое дъх, усети мириса на кедров тамян, полепнал по кожата й.

— Твърде жалко, че мразиш политиката — промълви той. — От теб би излязла отлична царица.

— Да, но тогава ти ще започнеш да насърчаваш хората да ме свалят от власт и да превърнат престола ми в маса за някакъв управителен съвет. — Нахри се усмихна прекършено, очите й блестяха от непролети сълзи. — Предпочитам да бъдем на една и съща страна.

Това отново го съкруши.

— Исках да го направя заедно с теб — прошепна той задавено. — Да се върнем в Девабад и да оправим всичко. Болницата. Управлението. Всичките ни глупави идеи. Исках бъдеще.

Нахри го притегли в прегръдките си и Али трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да не заплаче. Да не закрещи. Не искаше да умре. Не и по този начин. Не и сега, когато събратята и семейството му най-много се нуждаеха от него.

Нахри го пусна и си избърса очите.

— Нека те излекувам. Моля те. Ще се почувствам по-малко безполезна.

Али кимна с усилие и смъкна чаршафа, който бе увил около раменете си, така че Нахри да достигне сърцето му.

Само че не беше готов за допира на пръстите й. Не и сега, когато емоциите му бяха в хаос, а маридът на мусона бе дал глас на чувствата, които изпитваше към нея. Потрепери, мъчейки се да не подскочи, когато ръката й трепна.

Нахри се прокашля.

— Свали печата.

Али се подчини, потръпвайки, когато усети познатото жегване на болка. Ала то бе последвано от облекчение, туптящата болка в подутия му нос изчезна. Другата ръка на Нахри проследи раната, която маридът бе раздрал върху китката му, и тя зарасна под пръстите й. Али почувства как го пронизва копнеж, по-силен, отколкото бе изпитвал някога. Кожата, която Нахри бе докоснала, сякаш бе изпепелена. Той сякаш бе изпепелен.

Нахри свали ръка от сърцето му и магията угасна. Ала другата й ръка все още стискаше китката му и когато срещна погледа му, бузите й бяха зачервени.

— Така по-добре ли е? — прошепна тя накъсано.

Али стопи пространството между тях и я целуна.

Устните му едва бяха докоснали нейните — и, о, те бяха меки, топли и отзивчиви, и великолепни — и Али дойде на себе си.

Усети как го залива паника и се дръпна назад.

— Господи, съжалявам, не знам какво…

— Не спирай.

Нахри плъзна ръка зад тила му и го притегли обратно към себе си.

Извинението на Али умря върху езика му, а после се изпари напълно от ума му, докато Нахри го целуваше дълбоко и бавно, с мъчителна отмереност. Устните й се разтвориха и тя го притегли по-близо, и той простена до устата й, неспособен да се сдържи. Звукът би трябвало да го спре, да го изпълни със срам. Да му напомни, че това е забранено.

Само че целият му свят току-що бе разбит на парчета, той щеше умре, преди слънцето да залезе утре, и Господ да се смили над него, искаше това.

Спри, заповяда един глас в главата му, когато Нахри се плъзна в скута му. Спри, когато той най-сетне събра достатъчно смелост, за да докосне черните къдрици, които падаха около лицето й, да обвие пръсти около една от тях и да целуне мекотата й. Това беше грешно, толкова грешно.

И ето че те паднаха върху леглото му, завладени от тъга и лудост. Нахри обкрачи кръста му, а Али проследи очертанията на бузите, на челюстта й, притегляйки отново устата й към своята. Косата й бе тъмна, бухнала завеса около тях, натискът на мекото й тяло и вкусът на сол върху устните й… Нямаше представа, че би могъл да се чувства по този начин, че каквото и да било би могло да е толкова прекрасно.

Тя смъкна чаршафа от тялото му и дъхът на Али секна от шока на хладния въздух върху голата му кожа.

Нахри начаса се откъсна от него и срещна погледа му. Дишаше учестено, несигурност и желание се бореха в тъмните й очи.

— Искаш ли да спра?

Можеше да й отговори само по един начин. Тя бе съпругата на Мунтадир. Съпругата на брат ми.

Али се взря в очите й.

— Не.

Изражението върху лицето й… Али потрепери. Нахри го прикова към леглото, пръстите й се плъзнаха между неговите и продължиха нагоре, проследявайки рисунъка на белезите му, изучавайки възвишението на гърдите му. Допирът й бе лек като перце и все пак го изгаряше, възпламенявайки тялото му с всяка милувка, с всеки допир на устните й до голото му рамо, ключицата, стомаха. Али не бе така дързък, не смееше да я докосне никъде под роклята, но тя въздъхна, когато я притегли към себе си, целувайки китките, ухото, ямката на гърлото й. Нямаше представа какво прави, ала звукът на насладата й го тласкаше напред.

Веднъж. Господи, позволи ми да имам това поне веднъж. Цял живот се беше подчинявал на правилата, несъмнено можеше да има този момент, един момент с жената, която обичаше, преди да унищожи всичко между тях.

А после ще я унищожиш. Защото дори и замаян от копнеж, Али твърде добре знаеше какво ще последва.

— Нахри. — Простена името й, докато краката й се обвиваха по-плътно около кръста му. Полюшването на бедрата й го довеждаше до полуда. Ако стигнеха по-далеч, нямаше да успее да се спре. — Почакай. Не мога… не мога да ти причиня това.

Тя милваше брадата му, целуваше линията на челюстта му.

— Можеш. Наистина, кълна се.

— Не мога.

Трябва да беше доловила промяната в гласа му, защото се дръпна назад, станала изведнъж предпазлива.

— Защо?

Защото не сме женени. Защото си съпругата на брат ми. Причини, които бяха много по-простички от онази, която разкъсваше сърцето му. Причини, които едва вчера биха направили онова, което вършеха сега, немислимо, а в този миг му се струваха така дребнави.

— Защото искам да изрежеш печата от сърцето ми.

Нахри се дръпна рязко, взирайки се в него с широко отворени очи.

— Какво?

Умната Нахри, винаги две крачки пред него: нима не виждаше онова, което бе така ужасяващо очевидно?

— Не мога да отида при Тиамат с печата на Сулейман в сърцето си. — Али усещаше, че му се повдига. — Не можем да допуснем да попадне у маридите. Чу какво каза Собек. Именно това целят открай време. Да сложат ръка на печата и да откраднат магията ни. Да видят как Девабад потъва на дъното на езерото. Трябва да вземеш печата от мен. Тази вечер.

Нахри вече клатеше глава.

— Не мога да го направя. Няма да го направя. Това ще те убие.

— Тогава ще сложиш тялото ми в една лодка и ще я изпратиш в океана. Те са тези, които обичат да изопачават правилата. — Али не можа да скрие жлъчката в гласа си. — С техните камъни по техните глави.

Нахри се взираше в него с изражение на неподправена болка, черната коса, която бе разрошил, падаше на вълни около раменете й.

— Как можеш да ме помолиш за това? Сега? — добави тя с гневна разпаленост в гласа и посочи все още крайно неуместната им поза. Оттласна се от него и скочи от леглото, оставяйки студенина там, където бе тялото й допреди миг. — Създателю, сякаш се състезаваш със самия себе си за това да избереш най-неподходящия момент да кажеш нещо.

Али седна и улови ръцете й. И последните следи от себеотрицанието, което бе трупал през годините, се бяха изпарили при първата им целувка. Не искаше никога да престава да я докосва.

— Защото не знам какво друго да сторя! Не искам да умра, Нахри, не искам — призна на един дъх, стискайки ръцете й в своите. — Искам да живея и да се върна в Девабад. Ала проклет да съм, ако позволя един марид да ме използва, за да ви унищожи. Поне с теб… — Той преглътна, устата му бе пресъхнала — имам шанс да оцелея. Видях как оперира онова момче.

— То не беше ти! — Нахри изскубна ръце от неговите. — Аз не съм хирург, Али, аз съм Нахида. Режа хората единствено когато притежавам магия, за да ги изцеля!

Прости ми, моля те, прости ми.

— Тогава ще помоля Джамшид. — Нахри изглеждаше готова да му се нахвърли, но той продължи: — Ще му разкажа всичко за печата. Знаеш, че той ще го направи. Ала вероятно не е достатъчно опитен, за да ме опази жив.

Нахри се взираше яростно в него. Изглеждаше така, сякаш се чувстваше предадена. Отново.

— Ти би ли го направил?

— Не разбирам.

— Би ли го направил на мен, ако ролите бяха разменени? Или баща ти те прецени правилно онази нощ? — Нахри вирна брадичка. — Погледни ме в очите, Ализейд, и ми кажи истината. Обеща, че между нас няма да има повече лъжи. Ако, за да спасиш Девабад, се видеше принуден да сториш нещо, което по всяка вероятност би ме убило, би ли го направил? Би ли могъл да забиеш нож в моите гърди и да се надяваш всичко да завърши добре?

Али я гледаше в очите, разкъсван от срам.

Само че беше обещал да не лъже.

— Не.

— Тогава как може да искаш същото от мен?

— Защото ти си по-добра от мен. Защото, стига да искаше, от теб би излязла добра царица. Защото не съм срещал никой по-силен от теб и си умна. — Али си пое дъх. — И защото, ако ти виждаш друг начин, ще ти се доверя, наистина. Но ако не, тогава, Нахри, искам да бъдеш Бану Нахида. Защото след няколко часа аз ще бъда в ръцете на смъртния враг на Девабад и когато това стане, пръстенът на Анахид не може да бъде в сърцето ми.

Нахри се взираше в него, а по лицето й се гонеха безброй емоции. Черните й очи искряха, овлажнели от сълзите, които тя толкова рядко оставяше да потекат.

Али искаше да се хвърли в краката й. Да я умолява да го спаси, да се моли за прошка. Да й каже, че я обича, и да я убеждава да се върне в Кайро, освободена от още една отговорност.

А после емоциите се отцедиха от лицето й, като свещи, угаснали една след друга, без да оставят нищо, което той можеше да разчете, нищо, за което да се залови. Лицето на жената, която не бе трепнала пред погледа на баща му и бе измамила майка си. Онази Бану Нахида, която бе видял да се моли на брега, а после отново да вирне гордо глава, за да продължи напред.

— Ще трябва да си взема инструментите. — Гласът й беше студен. — И да говоря с Джамшид… Ще имам нужда от помощ. — Тя се отдръпна. Цялото й излъчване се бе променило коренно и Али усети как между тях с трясък се издига стена. — Подготви се.