Империя от злато

3 Нахри

Якуб се върна в стаята и метна един шал на раменете й.

— Изглеждаш така, сякаш ти е студено.

Нахри се уви в шала.

— Благодаря.

В претъпканата задна стая на аптеката не беше студено (особено до трескавия, изпаднал в безсъзнание джин), ала Нахри не можеше да престане да трепери.

Тя потопи компреса в купа с хладка, ароматизирана с мента вода, изстиска го и го сложи върху челото на Али. Той се размърда, но не отвори очи; там, където платът докосна горещата му кожа, се вдигна пара.

— От колко време има треска? — попита Якуб, без да седне.

Нахри допря пръсти до гърлото на Али. Пулсът му все още беше прекалено учестен, макар че би могла да се закълне, че е мъничко по-бавен, отколкото при реката. Или поне се молеше да е така, вкопчила се в предупреждението на Мунтадир, че на новия носител на печата ще му бъдат нужни няколко дни, докато свикне с присъствието на пръстена; молеше се това да е нещо нормално, а не последица от бягството им от Девабад заедно пръстена.

— Един ден — отвърна тя.

— А главата му… — Гласът на Якуб беше несигурен. — Превързала си я. Да не са го ударили? Ако има рана и тя се е възпалила…

— Не е. — Не беше сигурна какво би видял един човек, ако погледнеше греещия знак на печата на Сулейман върху слепоочието на Али, но бе решила, че предпочита да не разбере, така че бе откъснала парче от подгъва на роклята си и го бе увила около челото му.

Стискайки нов бастун (действително беше минало много време), Якуб се отпусна на пода до нея, като крепеше внимателно друга купа.

— Донесох малко бульон от касапина. Дължеше ми услуга.

Нахри усети как я жегва чувство на вина.

— Не беше нужно да пропиляваш услугата си заради мен.

— Глупости. Помогни ми да повдигнем мъничко твоя загадъчен спътник. Движи се достатъчно, така че ще е добре да се опиташ да вкараш малко течности в него.

Нахри повдигна раменете на Али; ръцете все още я боляха от реката. Али промърмори нещо в съня си, треперейки като нея, и сърцето й се сви. Моля те, недей да умираш, примоли се безмълвно, докато Якуб подпъхваше още една възглавница зад него.

Аптекарят пое нещата и успя да изсипе няколко лъжици бульон в гърлото му.

— Не твърде много — обясни той. — Не искаме да се задави.

Гласът му беше мек, като на човек, който се опитва да не подплаши страхливо животно, и това я трогна почти толкова, колкото я сконфузи. Ако се беше страхувала, че Якуб ще я отпрати от вратата си, тревогата й се бе оказала напълно неоснователна — виждайки я да стои на прага с болен мъж на ръце, старият аптекар я беше поканил да влезе, без да задава никакви въпроси.

Той се облегна назад.

— Или умът, или очите започват да ми изневеряват. Всеки път, когато го погледна, той сякаш изчезва.

— Странно — отвърна Нахри с обтегнат глас. — На мен ми изглежда нормално.

Якуб остави купата на пода.

— Открай време ми се струва, че ти и нормалното никак не си пасвате. Бих те попитал дали не би предпочела да го прегледа истински лекар, а не някакъв изкукуригал стар аптекар, но подозирам, че вече знам отговора.

Нахри поклати глава. Никой човешки лекар нямаше да е в състояние да помогне на Али, а не искаше да привличат внимание.

— Никакви лекари.

— Ама, разбира се. Защо да сториш нещо разумно?

А, ето го стария й съдружник в търговията, когото Нахри си спомняше.

— Не искам да си навлека неприятности с никого — отвърна тя. — Не искам да навлека неприятности на теб. Най-добре засега да не се показваме. И извинявай, не биваше да ти се натрапвам по този начин. Нека само изпие остатъка от бульона и…

— И какво? Ще тръгнеш да обикаляш Кайро, влачейки един мъж в безсъзнание със себе си? — попита Якуб сухо. — Не, и двамата ще останете… — Той подскочи, взирайки се слисано в Али. — Отново го направи. Бих могъл да се закълна, че току-що изчезна.

— Очите ти погаждат номера. На твоите години започват да отслабват. — Якуб я изгледа изумено и Нахри се усмихна с усилие. — Но ти благодаря за гостоприемството.

Якуб въздъхна.

— Естествено, че ще се върнеш при подобни обстоятелства. — Изправи се на крака с усилие, давайки й знак да го последва. — Ела. Нека той, който и да е, си почине. Ти трябва да хапнеш нещо, а аз имам някои въпроси.

Макар и неспокойна, Нахри наметна Али с едно тънко одеяло и стана. Изпъна се и разкърши гръб, за да облекчи болящото я тяло. Чувстваше се ужасяващо крехка.

Временно е. Али щеше да се събуди и да вдигне печата, двамата щяха да си върнат магията и да оправят всичко.

Трябваше да го направят.

Стомахът й изкъркори, докато минаваше в другата стая. Якуб беше прав, че е гладна. Не беше яла от толкова отдавна — за последно бе хапнала в болницата заедно със Суба, докато се мъчеха да се погрижат за жертвите от нападението над навастемския парад.

В името на Всевишния, наистина ли бе само преди два дни? Нова вълна на отчаяние се надигна в гърдите й. Какво щеше да стане със Суба, със семейството й, с останалите шафити в един град под властта на Маниже и Дара, особено когато новите им владетели деви научеха за покушението над парада? Дали щяха да проявят милост към лекарката, защото бе спасявала живота на деви? Или щяха да я екзекутират заради дързостта й?

— Идваш ли? — повика я Якуб.

— Да.

Нахри се помъчи да отвлече мислите си от страховете си, но да се озове отново в магазинчето на Якуб само още повече я развълнува. Аптеката изглеждаше така, сякаш бе взета право от спомените й, точно толкова разхвърляна и топла, колкото винаги. Ето го стария дървен тезгях и пръснатите навсякъде аптекарски инструменти… много от които изглеждаха стари като Девабад. Въздухът беше пропит с миризмата на билки и подправки, бъчви с изсушени цветове на лайка и чепати корени от джинджифил покриваха прашния под, тенекиени кутии и стъкленици с по-скъпоценни съставки бяха подредени върху рафтовете.

Нахри прокара ръка по захабения тезгях, докосвайки различните кутии и джунджурии. Беше прекарала безброй часове в тази претъпкана стая, като помагаше на Якуб с описа на съставките и се преструваше, че не попива всяка негова скъпоценна дума за медицина. Докато беше в Девабад, би сторила почти всичко, за да се върне, да прекара дори само още един ден в Египет, още един следобед, кълцайки билки и мачкайки семена на светлината на слънцето, която струеше през високия прозорец, докато Якуб нареждаше за това как се лекуват стомашни болки и ухапвания от насекоми.

В никоя от тези мечти не бе пристигала, бягайки от насилственото превземане на Девабад от хора, които бе смятала за мъртви, хора, които в един друг живот би могла да обича… нито си бе представяла, че ще пътува с мъж, който по всички повели на логиката би трябвало да й бъде враг.

Якуб щракна с пръсти пред лицето й и посочи пакет, увит в изцапана с мазнина хартия.

— Самбусек[2]. Яж. — Той се настани на един стол, като изпъшка. — Ако бях разумен, щях да ти давам само по един за всеки въпрос, на който ми отговориш.

Нахри отвори пакета и коремът й отново изкъркори при вида на купчината самбусек, от мириса на пърженото тесто й се зави свят.

— Ала това би те направило ужасен домакин. Нали каза, че съм ти гостенка.

За малко да погълне първия самбусек цял, затваряйки очи от удоволствие, когато вкуси соленото сирене.

Якуб се усмихна.

— Все същото малко улично момиченце. Спомням си първия път, когато те нахраних: никога не бях виждал дете да яде толкова бързо. Сигурен бях, че ще се задавиш.

— Изобщо не бях дете — възнегодува тя. — Мисля, че бях на петнайсет години, когато започнахме да работим заедно.

— Дете беше — поправи я Якуб меко, с разкаяние в гласа. — И очевидно толкова, толкова самотно. — Той се поколеба. — Аз… след като изчезна, съжалявах, че не сторих повече за теб. Би трябвало да те поканя у дома си, да ти намеря подходящ съпруг…

— А аз щях да ти откажа — отвърна Нахри. — Щях да реша, че е някакъв номер.

Якуб изглеждаше изненадан.

— Нима до самия край не ми вярваше?

Нахри преглътна последната хапка и пое безмълвно чашата с вода, която той й подаде.

— Вината не беше твоя. На никого не вярвах — обясни, осъзнавайки го, докато говореше. — Боях се да го направя. Винаги имах чувството, че една грешка ме дели от това да изгубя всичко.

— Звучиш толкова пораснала.

Нахри се насили да свие рамене и наведе глава, преди Якуб да види емоциите върху лицето й. Беше започнала да вярва на хората в Девабад… или поне дотолкова, доколкото й беше възможно да вярва на някого. Имала бе приятели и наставници… започнала бе да пуска корени. Нисрийн и Суба, Елашия и Разу, Джамшид и Али… дори Мунтадир и Зейнаб по свой собствен начин.

Или поне бе започнала да пуска корени, докато първият, на когото бе повярвала — първият, когото бе допуснала в сърцето си, — ги бе изтръгнал и бе изпепелил до основи всичко, което тя бе съградила.

— Последните няколко години бяха наистина дълги. — Нахри смени темата, загубила изведнъж апетит. — Ти как си? Изглеждаш доста добре. Не бях сигурна дали все още ще си…

— Какво? Жив? — Якуб изсумтя. — Не съм чак толкова стар. Коляното ми създава грижи, а зрението ми не е така остро, както някога, както ти учтиво ми напомни, но все още съм по-добър от половината ми конкуренти, които смесват тебешир и захарен сироп, за да направят прескъпите си церове.

— Не си ли мислил да си вземеш чирак? — Нахри кимна към разхвърляния магазин. — Работата е доста.

Якуб направи физиономия.

— Опитах с няколко от зетьовете и внуците. Онези, които не бяха напълно безполезни, бяха мързеливи.

— А дъщерите и внучките ти?

— Те са в по-голяма безопасност у дома — твърдо заяви той. — С тези войни и всички онези чуждоземни войници наоколо. Французи, британци, турци… трудно е да не им изгубиш дирята.

Нахри се сепна, объркана.

— Британци и турци? Но аз мислех… не сме ли под френска власт?

Якуб я изгледа така, сякаш си беше изгубила ума.

— Французите си отидоха преди години. — Лицето му придоби още по-слисано изражение. — Нахри, къде си била, та не знаеш за войната? Биеха се от двете страни на Нил, по улиците на Кайро… — Гласът му стана горчив. — Чужденци, всичките. Обливат земята ни в кръв, грабят храната ни, плячкосват дворците ни, всички онези съкровища, които казват, че са изкопали от земята… а после твърдят, че било, защото именно те ще ни управляват най-добре.

Сърцето на Нахри се сви.

— А сега?

— Отново османците. Нов султан. Казва, че този път ще бъде различно, че иска да оглавява един модерен и независим Египет. — Якуб изпръхтя сърдито. — Мнозина го харесват, харесват идеите му.

— Но не и ти?

— Не. Казват, че вече се обръща против някои от египетските благородници и духовници, които го подкрепиха. — Той поклати глава. — Не вярвам на амбициозни мъже, които твърдят, че единственият път към мир и благополучие е, като получат повече власт… особено когато го правят със земи и хора, които не са техни. А и европейците ще се върнат. Никой не прекосява море, за да се бие, ако не очаква да получи нещо в замяна.

При тези думи Нахри се насили да си вземе още един самбусек. Изглежда, че където и да отидеше, хората й бяха потискани от чуждоземни управници, избивани във войни, които не бяха започвали. Поне в Девабад бе имала някакво влияние и бе сторила всичко по силите си да поеме по нов път… Бракът й с Мунтадир като за начало, както и болницата. И въпреки това не бе постигнала нищо, стремежите й към мир — отново и отново удавяни в насилие.

Якуб се облегна на работния тезгях.

— Е, сега, след като на два пъти успешно отклони разговора, да се върнем на въпросите, които имам за теб: Какво се случи? И къде беше през всичките тези години?

Нахри се взря в него. Не беше сигурна, че имаше отговор на тези въпроси дори за себе си, камо ли за едно човешко същество, което не подозираше за съществуването на магическия свят.

Човешко същество. Колко бързо думите бяха изплували в ума й. Това осъзнаване я смути и опитът й да намери отговор стана още по-неловък.

— Ами доста дълга история е…

— О, нима те чакат някъде? Да не би да имаш някаква работа? — Якуб размаха треперещ пръст. — Дете, трябва да си благодарна за всичките войни. Те отвлякоха вниманието на хората от слуховете, които се носеха, след като ти изчезна.

— Слухове?

Изражението му помрачня.

— Едно момиче бе намерено мъртво в Ел Арафа, заобиколено от разлагащи се тела, разграбени гробове, изпотрошени надгробни камъни… сякаш мъртвите се бяха надигнали, да пази Бог. Говореше се, че била пронизана със стрела, дошла сякаш от времето на Пророка. Носеха се всякакви истории, включително и слух, че била взела участие в зар по-рано същата вечер. И че той бил ръководен от…

— Мен — довърши Нахри. — Името й беше Басима. На момичето, имам предвид.

Не й убягна лекото му сепване.

— Нали не си замесена в смъртта й?

Господи, толкова бе уморена да лъже хора, на които държеше.

— Естествено, че не — отвърна дрезгаво.

— Тогава защо изчезна? — Якуб звучеше наранен. — Толкова се тревожех, Нахри. Знам, че не съм ти роднина, но можеше да ми пратиш съобщение.

Още вина, но поне този път Нахри можеше да отговори що-годе искрено.

— Щях да го направя, стига да бях имала възможност, приятелю. Вярвай ми. — Мислите й препускаха трескаво. — Аз бях… отведена… спасена. Ала мястото, където ме заведоха, хората там… бяха доста властни — обясни тя, което трябва да бе най-меката оценка за Гасан ал Кахтани, изричана някога. — Всъщност именно затова сме тук. Ние сме нещо като… политически изгнаници.

Рошавите сиви вежди на Якуб се бяха вдигали все по-високо, докато Нахри говореше, ала сега той изглеждаше просто объркан.

— Ние?

— Аз и той — отвърна Нахри, махвайки към спящия Али, който се виждаше през отворената врата.

Якуб погледна назад и подскочи.

— Господи, съвсем го бях забравил.

— Да, той като че ли има подобен ефект.

Не че Нахри се оплакваше. Ако Али се събудеше в Кайро, може би щеше да е по-добре за всички, ако човеците имаха проблем да виждат — и навярно още по-важно, да чуват — принца на джиновете, който имаше навика да казва възможно най-неподходящите неща.

Ако се събуди. Дори само от тази мисъл й се прииска да се втурне в другата стая и да види как е.

Якуб все още се взираше в краката на Али, присвил очи, сякаш това щеше да му попречи отново да се скрие от поглед.

— И кой точно е „той“?

— Приятел.

— Приятел? — Якуб изцъка неодобрително с език. — Какво означава „приятел“? Не сте ли женени?

Усещането за вина се изпари за миг.

— Изчезвам насред гробище, пълно с изровени скелети, само за да се появя в магазина ти шест години по-късно, а основната ти грижа за мъж, когото едва виждаш, е дали ми е съпруг?

Якуб се изчерви, но не отстъпи.

— Значи, ти и твоят не-съпруг сте политически изгнаници, така ли? Откъде?

Магически двор на джинове.

— Един остров. Едно малко островно царство. Съмнявам се, че си чувал за него.

— И къде се намира този остров?

Нахри преглътна.

— Афганистан? — опита тя. — Така де, горе-долу там.

Якуб скръсти ръце на гърдите си.

— Остров. В Афганистан? Къде? Близо до безкрайните пустини или пък скалистите планини, на седмици път от морето?

От саркастичния му отговор Нахри още повече се натъжи. Колко бързо се бяха върнали към словесните си двубои, хапливите забележки, на които открай време бе имала повече вяра, отколкото ако се беше отнасял към нея със съжаление.

И изведнъж й се прииска да му каже. Али може би умираше, магията, която бе част от нея още от детството й, си бе отишла, а светът й бе рухнал. Искаше някой да й каже, че всичко ще бъде наред, да я прегърне, докато тя ридаеше със сълзите, които рядко оставяше да се излеят.

Погледна към Якуб, към мекотата в топлите му човешко кафяви очи и бръчките от умора по лицето му. Какви ли ужаси бе видял през войните, които тя беше пропуснала? Как ли бе оцелял, справяйки се с магазина и изхранвайки семейството си в град, пълен с враждебно настроени чужденци… град, където вярата му го бележеше като различен и може би подозрителен — ужасна ситуация, която Нахри познаваше твърде добре?

Не можеше още повече да разтърси света му.

— Дядо, винаги ясно си давал да се разбере, че има неща за мен, които не искаш да знаеш. Вярвай ми, това не е история, която искаш да чуеш.

Очите на Якуб помътняха, тиха скръб пробяга по лицето му.

— Ясно. — За миг се възцари напрегнато мълчание, ала когато отново проговори, гласът му бе изпълнен с разбиране. — Загазила ли си?

Нахри трябваше да положи усилие, за да потисне надигналия се истеричен смях. Беше измамила Маниже (жена, която контролираше крайниците на хората с ума си и която бе призовала мъртвия афшин от праха) и бе откраднала пръстена с печата, до който Маниже се домогваше от години. Да, определено можеше да се каже, че е загазила.

— Мисля, че засега съм в безопасност — отново излъга тя. — Поне за малко — добави, молейки се поне тази част да е вярна.

Съмняваше се, че е извън способностите на Маниже да ги проследи, ала Девабад бе много далече и по всяка вероятност бе потопен в пълен хаос. Можеше само да се надява, че майка й ще бъде прекалено заета с новия си престол, за да ги преследва веднага.

Ала, рано или късно, щеше да го направи. Нахри не бе пропуснала да забележи глада върху лицето й, когато говореше за печата на Сулейман.

Или пък ще изпрати Дара. Господ да й е на помощ, почти й се искаше да го види. Искаше да се изправи срещу него, да разбере как бе възможно мъжът, който я бе придружил до Девабад, харизматичният воин, който се бе закачал с нея и бе измагьосал яхнията на майка си, съзнателно да е взел участие в нападение, целящо да изтреби всеки гезирски мъж, жена и дете.

А после какво? Ще го убиеш ли? Беше ли способна да го направи? Или Дара отново щеше да пренебрегне мненията и молбите й, да изтръгне сърцето на Али от гърдите му и да я завлече при Маниже?

— Нахри?

Якуб се взираше в нея.

Нахри наведе поглед и видя, че бе смачкала последния самбусек в ръката си.

— Извинявай. Бях се замислила.

— Изглеждаш изтощена. — Якуб кимна към помещението, което му служеше за склад. — Там има още едно одеяло. Защо не поспиш? Аз ще отида у нас, за да видя дали не мога да ви намеря чисти дрехи.

Нахри отново усети как я обзема срам.

— Не искам да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— О, престани. — Якуб вече се изправяше на крака. — Не е нужно винаги да правиш всичко сама. — Той махна с ръка. — Върви да поспиш.

Нахри намери второто одеяло върху един тънък, навит на руло сламеник, разстла ги върху пода и се отпусна, изпъшквайки от облекчение. Беше райско блаженство да се опъне, малка утеха за омаломощеното й тяло. Протегна ръка и улови китката на Али, за да провери пулса му.

По-бавен. Само с един-два удара, а влажната му кожа все още гореше… но не така, както преди. Той се раздвижи в съня си и промълви нещо тихо.

Нахри преплете пръсти с неговите.

— Една жена спи до теб и те държи за ръка — предупреди го с пресеклив глас. — Несъмнено трябва да се събудиш и незабавно да сложиш край на подобно забранено поведение.

Отговор не последва. Нахри не беше очаквала такъв и все пак усети, че я обзема скръб.

— Да не си посмял да умреш, докато си ми длъжник, Кахтани. Кълна се, че ще дойда да те намеря в Рая и те ще те изритат, задето си се забъркал с подобна непочтена крадла. — Тя стисна ръката му. — Моля те.