Империя от злато

31 Дара

Дара започна да идва на себе си, посрещнат от пращящи пламъци и зловонен, парлив пушек.

Изпепеляващо горещи шипове се впиваха в гърба, в краката, в черепа му, потапяйки го в болка. Още по-страшно бе мъчението в дясната му ръка, китката му — завързана и увита в нещо, което сякаш бе собственият му бич.

Нападението над каретата. Предателството на Мунтадир и раздиращите крясъци на Каве. Дара опита да се освободи и откри, че е окован — вериги издрънчаха около китките и глезените му. Движението го остави без въздух, тялото му беше толкова слабо, че сякаш бе на някой непознат.

— А, виж кой се събуди най-сетне.

Дара примига, зрението му беше замъглено от пепел.

Визареш се надвеси над него.

— Ужасно си дразнещ да ти стоят над главата, знаеше ли това? Непрекъснато пищиш насън и викаш сестра си: „Тамима! Тамима!“.

Дара изопна веригите, които го държаха, а после ахна, останал без дъх от залялата го болка. Отново падна върху тлеещата повърхност, към която беше прикован.

Визареш бавно тръгна около него, обхождайки тялото му с огнените си очи.

— Внимавай, афшине. Твоята Бану Нахида положи такива усилия да те съживи. Би било истинско неуважение да развалиш всичко. Особено сега, когато тя има такава нужда от теб.

Дара все още се бореше за въздух, но се вкопчи в думите на ифрита като удавник.

— Тя е жива?

— Оцеля. — Ифритът прокара език по зъбите си, оголвайки ги за миг. — Толкова нелоялни, изменчиви създания са тези твои деви. Минават от владетел на владетел…

— Къде е тя? Какво си направил с нея?

Очите на Визареш лумнаха, изумление пробяга по лицето му.

— О, нещастнико, все още ли не си разбрал? Не за мен трябва да се безпокоиш. Нито пък бих сторил нещо, за да си навлека гнева на твоята Маниже. Честно казано, просто се забавлявам да я гледам.

На Дара му се прииска да удуши ифрита с неговите гатанки.

— Къде е Аешма?

— До нея, както винаги. Вярвам, че изразът е: „помага й да постигне истинския си потенциал“.

Дара се загърчи, мъчейки се да се освободи; силата му постепенно се завръщаше.

— Махни тези вериги от мен.

Визареш изпръхтя.

— Ти винаги ще носиш вериги от сега нататък. — Изчезна за малко от погледа му, но когато се върна, носеше чук. — Предупредих те първия път, когато се понесе с вятъра. Не трябваше да похабяваш повторното си раждане на тези смъртни и техните воини.

Тревога се надигна в Дара, когато Визареш се залови да троши оковите.

— Какво означава това? — Той освободи лявата си ръка. — КАКВО ОЗНАЧАВА…

А после замръзна. Пръстена му го нямаше.

Скочи на крака, забравил всякакви мисли за Маниже и Аешма.

— Пръстенът ми — прошепна, взирайки се ужасено в ръката си.

Другият знак за поробването му от ифритите си беше там: криволичещата татуировка, записваща човешките му господари, чийто живот беше отнел. Ала искрящият смарагд и очуканата халка, пръстенът, чиято загуба някога означаваше незабавната му смърт, не се виждаше никъде.

Нахвърли се на Визареш, който вероятно вече се разкайваше, че го беше освободил. От рязкото движение му се зави свят и той се вкопчи в яката на ифрита. Създателю, какво бе станало с него? Никога не се бе чувствал така прекършен, сякаш пътищата между ума и тялото му бяха разрушени и сглобени нескопосно наново.

— Къде е пръстенът ми? — изхриптя, обвивайки пръсти около гърлото на Визареш.

Ифритът се загърчи, плюейки огън.

— Няма го — отвърна с усилие и кимна към дясната му китка. — Сега имаш това.

Дара го пусна и погледна надолу. Потръпна при вида на приспособлението, поставено дълбоко в китката му. Месингово вместилище като предпазител на стрелец, обградено от жесток белег, от който се процеждаше черна кръв със златни пръски. В средата беше реликвата му, изтънена с чук.

Какво е това? Какво са сторили с мен?

Връхлетян от ужас, Дара си заповяда да се огледа наоколо. Намираха се в лечебницата на палата, но в нея нямаше никой, освен него и Визареш. Инструменти, които не разпознаваше, овъглени парцали и изпотрошени аптекарски стъкленици покриваха работните маси, сякаш някой беше изпаднал в ярост.

Дара бутна строшените си вериги настрана. Бяха го оковали към ниска метална маса, поставена върху тлеещ огън; пушекът миришеше особено. Огледа се, за да открие какво бе подхранвало пламъците, но не видя овъглени парчета дърво, нито следа от масло. Вместо това във въздуха се носеха парченца ронещ се лен. Дара прокара ръка през гъстата пепел в скута си и се вгледа в ронещите се останки. Бледият прах бе осеян с малки черни късчета.

Кост.

Той се олюля.

— Какво е това? — Имаше толкова много пепел. Толкова много. — Какво е направила?

Визареш бе отстъпил назад и масажираше гърлото си.

— Докато с Аешма успеем да те донесем, ти беше почти мъртъв. Един от предателите те беше инжектирал с железен разтвор. Блестящо ужасна идея, ако трябва да съм откровен. Той все още е в теб. Маниже каза, че не може да го извади от кръвта ти без магията си. Така че се нуждаеше от друг начин, за да те спаси. — Погледът му срещна този на Дара, свиреп и многозначителен. — Какъв късмет, че имаше подръка мъртвите си родственици. Нали знаеш какво казват за силата на Нахидите…

Дара изкрещя. Запрати надалече остатъците от кости в ръката си и се опита да се махне от огнището. Надигна се на колене, вдигайки нов облак от пепел. Тя беше по езика и в очите му, лепнеше по кожата му.

Телата на Нахидите от криптата, о, Създателю. Мъже и жени, и деца, загинали под тиранията на Кахтаните. Неговите благословени Нахиди, лишени от покоя на смъртта и гниещи под езерото… за да бъдат изгорени с едничката цел свещеният им пламък да върне за живот едно извращение… него. Дара се отдръпна трескаво от пепелта. Падна върху студените плочки и повърна нещо разтопено и метално, което овъгли пода.

Визареш се смееше.

— О, афшине, недей да се отчайваш! Поне тя оцеля. Гадна работа са това превратите. Виждал съм робите си въвлечени в повече преврати, отколкото бих могъл да преброя, и винаги са много по-кървави от предвиденото. Ала когато се провалят? — Очите на ифрита пламнаха. — Няма нищо по-жестоко от отмъщението на онези, които едва не са изгубили властта си.

Дара се вкопчи в едно столче, мъчейки се да се изправи на крака.

— Къде е тя?

— На арената. Това беше единственото достатъчно голямо място.

Единственото достатъчно голямо място? Дара направи крачка и цялата стая сякаш се завъртя около него. Отчаян, той призова магията си, ала тя дойде на единични, неравномерни вълни. Огън го заля откъслечно, само лявата му ръка бе обгърната от пламъци, болката изчезна в лявата половина на тялото му, но не и в дясната.

Създателю, какво не е наред с мен? Успя да се добере до вратата на лечебницата и се замъчи да я отвори, сякаш беше пиян.

— Трябваше да избягаш, афшине — повтори Визареш. — Нахидите не заслужават верността ти. Никой в техния свят не я заслужава. Ако беше по-мъдър, щеше да го осъзнаеш, преди да се унищожиш заради тях.

— Аз съм част от причината светът им да е такъв, какъвто е. Няма да ги изоставя.

Дара отвори вратата.

Молейки се да не е твърде късно да спаси своята Бану Нахида.

Палатът беше зловещ, притихнал и празен, макар яркото слънце, което струеше през каменните балюстради, да издаваше, че е обед. Сърцето на Дара заби учестено, накъсаното му дишане отекваше в прашните коридори. Къде бяха всички икономи? Прислужниците и войниците, и писарите? Дузините хора, които би трябвало да се разхождат наоколо или да бързат по задачи, всички, които са част от новото, хаотично управление, мъчещо се да предотврати гражданска война и масов глад?

Маниже е жива, казал бе Визареш. Неговата Бану Нахида беше оцеляла. Опита се да пропъди всички други мисли, докато бързаше напред. Можеха да оправят това. Все още можеше да оправи това, каквото и да бе то.

Мирисът на кръв го блъсна в носа още когато бе много далече от арената.

Докато поеме по тунела, извеждащ там, миазмата от разложение и екскременти бе толкова гъста, че го задушаваше. Това беше миризмата на бойно поле и тя пробуди най-ужасните спомени в живота му. Ала как можеше да има бойно поле на арената, в двореца… в сърцето на Квартала на девите, който Дара бе сторил всичко, за да защити? Как бе възможно джиновете да са проникнали тук? Колко души бяха убили?

Разнесе се писък на жена и той се втурна да бяга. Вратата пред него беше заключена и той я изби с ритник.

Начаса две стрели се прицелиха в него. И все пак видът им го изпълни с облекчение — лъковете бяха в ръцете на неговите воини.

— Афшине — ахна един от мъжете, Пироз. — Слава на Създателя.

Той трепереше.

Дара го стисна за рамото.

— Какво става? Току-що се събудих в лечебницата, палатът е празен…

Откъм арената долетя нов писък.

Дара пристъпи напред, но другият войник се изпречи на пътя му.

— Прости ми, афшине. Но господарката нареди да не бъде прекъсвана.

— Прекъсвана?

Войниците се спогледаха несигурно.

— Тя… — обясни Пироз. — Тя наказва предателите.

От начина, по който го изрече, Дара усети, че се вледенява.

— Отдръпни се.

— Но ние имаме заповед да…

Дара блъсна войниците настрани и закрачи напред.

— Аз не мога да умра — предупреди ги. — Не го забравяйте, ако решите да ме простреляте в гърба с оръжия, които аз ви научих да използвате.

Докато минаваше през последната врата, до ушите му долетяха накъсани ридания.

— Простете ми, господарке. Признавам си, признавам си!

— Не ми трябва признанието ти. — Гласът на Маниже бе по-студен, отколкото го бе чувал някога. — Ясно дадох да се разбере какво искам от теб. Дай името си и ще пожаля детето ти.

Дара се втурна на арената.

И се свлече на колене.

Навсякъде имаше тела. Десетки, стотици. Мъже и жени на всякаква възраст. И дори ако никъде не забеляза деца, имаше достатъчно младежи, които току-що бяха напуснали детството. Всички бяха деви, челата на мнозина все още бяха белязани с пепел, изцъклените им черни очи се взираха невиждащо в небето. Гърлата на някои бяха прерязани, ала повечето бяха пронизани в сърцето, дрехите им бяха пропити с кръв, която изтичаше в пясъка, гъста и изобилна като гезирската кръв, удавила градините на палата съвсем наскоро.

Ала кръвта на девите не трябваше да се излива отново по този начин. Това бе целта, целият смисъл на войната им. Олюлявайки се на колене, Дара погледна през пясъка.

Тъкмо навреме, за да види как жената, коленичила в краката на Маниже, забива кама в гърдите си.

Дара издаде беззвучен вик, потресен и недоумяващ. Върху царската платформа, останала без мрамора си, стоеше Маниже — с непокрита глава, със спускаща се на свободни, оплетени вълни коса, облечена в церемониалната роба, в която я бе видял в деня на провалилата се среща с представителите на джиновете. Сега дрехата бе напълно почерняла от кръв. Маниже гледаше безстрастно как жената се свлече на земята.

Аешма излезе от сенките зад гърба на Маниже, издърпа ножа от тялото на мъртвата жена и я изрита от платформата върху камарата трупове в пясъка. Изпъна се и погледът му срещна този на Дара.

По лицето му пробяга изражение, каквото Дара никога не бе виждал от надменния, ехиден ифрит. Глад. Предвкусването на нещо по-древно и по-жадувано, отколкото Дара можеше да си представи. Сякаш Аешма можеше да усеща мириса на отчаянието и ужаса, който се излъчваше от Дара, и искаше да го вкуси, да впие зъби във всички тях.

А после то изчезна. Аешма подаде камата на Маниже.

Тя прокара пръсти през кръвта, покрила острието му, в скверна милувка. Потрепери и устните й се раздалечиха едва-едва.

— Афшинът ти се е присъединил към нас — каза Аешма.

Звучеше като предупреждение.

Дара се надигна разтреперан от земята, гледайки с ужас пропития с кръв пясък, който се простираше между тях. Не бе в състояние да го прекоси.

— Какво си сторила?

Маниже избърса тъпата страна на камата в ръката си.

— Изглежда, че Мунтадир беше прав за изменчивата лоялност на благородническите семейства на девите. — Маниже срещна погледа му и изтерзаната празнота в очите й го вледени до мозъка на костите. — Така че вече няма благороднически семейства на девите.

Дара се олюля.

— Не всички от тях те предадоха.

— Не, но техните родственици го сториха. Трябва да им дам урок.

Дара отново погледна към земята. Млада жена лежеше сгърчена на една страна, а ръката й все още притискаше разкъсаното й гърло. Изглеждаше по-млада, отколкото бе Нахри, когато Дара я бе намерил в Египет.

— Недей. — Гласът на Маниже сякаш бе на път да се прекърши. — Ти извърши по-ужасни неща в Ки-зи. Извърши по-ужасни неща по време на въстанието ти против Зейди ал Кахтани. Те искаха да сложат Мунтадир на престола. Той щеше да убие всеки дев, който дори само бе помислил да ни подкрепи. — Маниже размаха диво ножа. — Опитахме нещо различно. Опитахме състрадание и доброта, а в замяна те ни предадоха. Това е единственото, от което разбират всички.

Дара се взираше в нея, ала не бе в състояние да изпита яростта от предишните им спорове. Защото, докато вярата му в Нахидите най-сетне бе разбита окончателно и изцяло, сърцето му се сви от болка за нея. За брилянтната лечителка, която би трябвало да постига нови върхове в своята област и да спасява животи, а не да се превърне в безпощадна убийца. За жената, която бе умна и храбра и от която в един друг свят би излязла добра владетелка. Която би трябвало да види как децата й израстват в безопасност и да се гордее с хората, в които се бяха превърнали.

Искаше да ридае за нея, за всички тях.

— Господарке…

— Те убиха Каве. Нашите хора, Дара. Разкъсаха го на парчета насред улицата като животни.

Гласът й се прекърши от дълбока скръб, кървясалите й очи овлажняха.

Каве. На Дара му се стори, че някой изрита краката му изпод него. Двамата с великия везир бяха спорили много, но Каве беше баща на Джамшид и решителен, безкомпромисен защитник на племето им.

И девите го бяха убили заради това. Не би могъл да си представи по-дестабилизираща загуба за Маниже.

Тя поклати глава.

— Мъжете сложиха ръце върху мен, понечиха да ме завържат с думите, че несъмнено разбирам. Че никой не иска да ме нарани… аз съм тяхната благословена Нахида, но е време да се намесят онези, които наистина знаят какво правят. Да се намеси един Кахтани. — Тя изплю името. — Щяха да успеят, ако не беше Аешма.

— Съжалявам.

Не знаеше какво друго да каже.

— Сигурна съм, че е така. — Тя се взираше в него. — Те знаеха. Знаеха точно как да те обезвредят и то бе заради действията ти в болницата.

Дара понечи да се приближи, прескачайки телата.

— Бану Маниже…

— Не. — Думата бе като шамар през лицето му. — Афшине, държа на теб. Ала точно сега не се нуждая от твоята неуместна вина.

Вина? Смята, че онова, което изпитвам в този миг, е вина?

Вратата в задната част на платформата се отвори и сърцето му се сви още повече. Иртемиз и един от новобранците му водеха Мунтадир — завързан и със запушена уста. Беше пребит; синини и кървави рани покриваха голата му мръсна кожа, брадата му беше грубо отрязана.

Ала докато го блъскаха на колене пред Маниже, очите му горяха предизвикателно. Гледаше я с неприкрита омраза.

Никога не сме имали шанс с него — осъзна Дара. — Танцьорката на пиршеството, която се бе опитала да го предупреди за Мунтадир, бе имала право. Те бяха убили хората и баща му, така че той бе отвърнал на удара с удар, планирайки унищожението им по най-добрия начин, който знаеше, усмихвайки се през цялото време.

Дара усети, че го залива нов ужас.

— Представителите на джиновете…

— Избягаха — отвърна Маниже. — Скриха се в кварталите си като плъхове, преди ифритите да успеят да ги заловят. Били са замесени. Всичките. Разбираш ли сега, афшине? Няма никой, на когото бихме могли да имаме доверие. Нито на благородниците деви. Нито на джиновете. Никой, който някога е служил на Гасан дори само на думи. Те са отровени. Заразени. — Тя протегна ръка и сграбчи Мунтадир за косата. — А ти си заболяването. Виж своите съюзници, Ал Кахтани. Радваш ли се, че ръцете ти са изцапани с още кръв?

Мунтадир се взираше онемял в мъртвите.

Дара видя новата ярост, лумнала в Маниже при високомерното му мълчание.

— Нищо? За теб ние наистина сме просто пионки, нали? Съблазняваш един, жениш се за друг. Убиваш ни, изтезаваш ни, смазваш ни, а когато най-сетне се опълчим, ни настройваш един срещу друг. — Тя изтръгна парцала от устата му. — Другарите ти са мъртви до един. Всеки дев, радвал се някога на твоята компания. Всеки, за когото се говори, че се е радвал на твоята компания. Никакви съжаления?

Мунтадир вдигна очи към нея.

— Съжалявам, че не те видях как ридаеш, докато се мъчиш да намериш всички късчета от Каве.

Дара бе готов да се закълне, че дворецът потрепери от гнева на Маниже.

— Син на Гасан до самия край — изсъска тя. — Себична, отровна змия. — Маниже кимна на войниците. — Дръжте го неподвижен. Тази пясъчна бълха смята сълзите за слабост, значи, няма да има нищо против, ако му отнема способността да ги пролее.

При тези думи част от храбростта на Мунтадир като че ли го напусна. Той се задърпа в хватката на войниците и на Дара не му убягна жестокият триумф, с който Иртемиз сграбчи лицето му и запуши устата му с ръка. Желанието й за отмъщение не го изненадваше — беше желание, което самият той бе подклаждал през годините, прекарани в пустошта. Желание, което се бе усилило, когато бе принудена да гледа как приятелите и любимият й умират от ръцете на брата на Мунтадир, когато бе заплашвана със смърт в болницата.

Ала Дара извърна очи. Не искаше да гледа. Писъкът на Мунтадир бе достатъчно силен дори иззад ръката на Иртемиз.

Маниже се отдръпна и те го пуснаха. Той се свлече на колене с агонизиращ вопъл на гезирски; кръв шуртеше там, където би трябвало да се намира лявото му око.

— Засега ще ти оставя другото — заяви Маниже студено. — Защото искам да видиш сестра си, когато я заловя. Искам смъртта й да бъде последното, което ще видиш.

При тези думи Дара се обади отново:

— Бану Маниже, ако убиеш принцесата, майка й…

— Вече се погрижих за Хатсет и нейното съобщение. Погрижих се за всичко. — Тя впи поглед в него. — Върви си, афшине. Не мисля, че си се възстановил напълно.

Тя вдигна ръка. И тогава с едно движение Маниже направи нещо, на което не би трябвало да е способна.

Използва магия.

Вратата зад него се отвори с трясък и силен порив на вятъра го блъсна в гърдите. Дара политна назад, шокиран и предаден.

— Прости ми, афшине. Ала от сега нататък ще правя нещата по моя начин.