Империя от злато

33 Нахри

Нахри потропа по скицата пред себе си.

— Още веднъж.

Джамшид, който стоеше насреща й, беше блед като платно. Беше пребледнявал все повече и повече, откакто Нахри го бе повикала в стаята си, разказала му бе накратко цялата истина за печата на Сулейман, след което бе разгънала плата, в който бяха увити инструментите на Якуб, заявявайки, че му предстои да вземе участие в една непредвидена сърдечна операция.

— Отново? — повтори той немощно. — Вече го повторихме поне десет пъти.

— Ако беше възможно, щяхме да го упражним двайсет пъти. Отново.

— Добре — измърмори Джамшид, видимо нервен. — Али ще свали печата, когато го докоснем, а после аз ще се грижа за болката му, докато ти работиш?

— Как?

— Като притъпя нервите, както ти ми показа. — Али го нямаше, отишъл да направи последните приготовления, но те бяха упражнили тази част набързо, оставяйки Джамшид да опознае усещането от магията си. — И като му говориш и му помагаш да остане спокоен и буден, за да може да поддържа връзката си с печата, докато ти разрязваш сърцето му.

— Докато правя разрез във външната мембрана — поправи го Нахри, посочвайки скицата, която бе нахвърлила, докато преглеждаше Али по-рано. — Пръстенът е точно под нея. Подозирам, че ще изгубим магията си в мига, в който извадя пръстена, и ако стане така, Али ще бъде връхлетян от огромна болка. Достатъчно, за да изгуби съзнание, но трябва да си готов за реакцията му.

— А после възнамеряваш да зашиеш разреза, нали? Мислиш ли, че това ще бъде достатъчно, за да го спаси?

Не знам. Нахри беше опитна и подозираше, че освободена от пръстена на Сулейман, маридската магия във вените на Али ще му помогне да се възстанови… вече го бе направила, когато той бе пронизан от убиец в Девабад. Ала бяха навлезли толкова навътре в царството на непознатото, че беше глупаво да се преструва, че този план е нещо повече от надежда.

— Може би няма да бъде — отвърна тя. — Ето защо ще направим още нещо: ти ще вземеш печата.

— Какво? — сепна се Джамшид.

— Ти ще вземеш печата — повтори Нахри, ненавиждайки онова, което предстоеше. — Защото не съм сигурна дали аз мога да го направя. В Девабад Маниже каза, че то ще ме убие, понеже съм шафит. Ето защо го дадох на Али.

Джамшид се взираше в нея с несигурно изражение на лицето.

— Значи, онова, което маридът на мусона каза…

— Е вярно, да. Имам човешка кръв и сега определено не е моментът да го обсъждаме. Маниже може и да лъжеше, но нямам намерение да рискувам. Не и сега. Ако съществува дори най-малката възможност пръстенът да ти даде целителни умения, ще го направим.

— Не ми се струва редно — възрази Джамшид. — Току-що открих, че съм Нахид. Нямам опит с магията, а ти от години служиш на племето ни като Бану Нахида.

Подобно възражение я накара да се почувства мъничко по-добре — не мислеше, че сърцето й би понесло инстинктивната реакция на брат й да бъде съгласен с майка им, че шафитите са слаби.

— Знам. И ако правехме това при обстоятелства, които не включваха гърдите на Али да са отворени, бих обмислила тази възможност. Само че не е така.

Джамшид пребледня още повече.

— Създателят да ни е на помощ.

— А аз си мислех, че си оставил духовенството зад гърба си.

Нахри погледна мястото, което беше подготвила: маса на височината на кръста й, покрита с чиста покривка; инструментите й — току-що измити и подредени; материали за зашиване, кипнала вода и лен. Всички маслени лампи и свещи, с които разполагаха, горяха ярко, изпълвайки стаята със светлина, а до Али бе поставен калаен съд с вода, така че да може да използва маридските си умения.

Вратата на стаята й се отвори тихо. Али прекрачи прага и сърцето на Нахри слезе в петите. Все още усещаше ръцете му в косата си и колко силно се бе разтреперил, когато устните им най-сетне се докоснаха. Не бе подозирала, че може да има такъв ефект върху него.

Не беше подозирала до мига, в който само дето не я помоли да го убие, какъв ефект имаше той върху нея.

Той ти е пациент, напомни си. В този миг Нахри бе на първо място лекар. Така щеше да е най-добре и за двамата.

— Говори ли с Уаджид? — попита тя.

Али кимна, избягвайки да срещне погледа й.

— Да. Ще ме заведе при Тиамат, ако аз не съм в състояние да го направя — отвърна, избягвайки да изрече онова, което и двамата знаеха, че казва наистина. — Закле се, че ще опази и теб, и Джамшид в безопасност.

— Вярваш ли му? — попита Джамшид.

— Да. — Сега вече Али вдигна поглед; в сивите му очи се четеше раздразнение. — Вярвам, че мъжът, който ме отгледа, ще уважи предсмъртното ми желание.

Нахри стисна ръба на масата.

— Никой няма да умира. Готов ли си да започваме?

Али се взря в масата като мъж, видял своя палач.

— Разбира се. — Пръстите му поспряха над един назъбен инструмент. — За какво е това?

Нахри усети, че й се повдига.

— Трион за кости. Трябва да отрежа част от реброто ти.

— О — каза Али немощно. — Мислех, че ребрата ми трябват.

— Ако си възвърна магията, ще накарам костта да зарасне. Ако ли не, можеш да живееш и без нея.

Али се олюля лекичко.

— Разбирам. — Пое си дълбоко дъх, сякаш за да си вдъхне смелост, и погледът му се стрелна към нейния. Изглеждаше така, сякаш има да каже още много неща, и Нахри се чувстваше по същия начин. Думи трептяха на върха на езика й, неща, които искаше той да знае, чувства, които не бе в състояние да изрази.

— Свали си ризата — нареди вместо това. — И легни.

Той се подчини и Джамшид зави гърдите му с парче плат.

— Гледай в мен — каза Джамшид. — Тя не бива да се разсейва, а ти определено не искаш да видиш какво прави. Можем да си говорим за брат ти, ако предпочиташ, и стотиците знаци, които ти убягнаха.

— Значи, възнамеряваш да ми се подиграваш, докато кръвта ми изтича? — попита Али, докато Нахри натриваше гърдите му с дезинфектант. — Май доста имаш да учиш за това как да се държиш край леглото на болния.

— Всичко, каквото се налага, за да те накарам да останеш буден и съсредоточен — отвърна Джамшид жизнерадостно. Ала когато погледна към Нахри, изражението му беше сериозно. — Готова ли си?

Не.

— Да — отвърна Нахри, притискайки пръсти до сърцето на Али. Джамшид стори същото. — Ти си наред, Али.

С крайчеца на окото си видя как той отпусна ръка, така че тя бе на милиметри от водата. Прошепна молитва на арабски и струйка вода подскочи над ведрото. Печатът падна и магията на Нахри нахлу в тялото й, могъща, дива и топла. Джамшид ахна.

Али дишаше учестено, сърцето му препускаше.

— Може ли… болката… — изхриптя той.

— Джамшид.

— Заемам се.

Джамшид стисна очи, съсредоточавайки се дълбоко, и Нахри почувства как през Али премина хладна вълна, притъпявайки нервните му окончания. Въпреки обстоятелствата не можеше да не изпита удивление. Беше невероятно — да работи заедно с друг Нахид по този начин, сякаш споделяха част от себе си.

— Започвам — каза тя на дивастийски. — Погрижи се да е буден и спокоен.

— Ще го направя, сестричке.

Оставяйки Джамшид да държи целителната магия, Нахри прекъсна връзката, за да вземе инструментите си. Както се боеше, магията й начаса я напусна, но за тази част тя не се нуждаеше от нея. Въпреки това поспря със скалпела в ръка. Струваше й се толкова нередно да разреже Али.

И все пак нямаше избор. Защото, както бе изтъкнал, тя беше Бану Нахида.

Али потръпна, когато скалпелът потъна в кожата му, но Нахри трябваше да отдаде заслуженото на Джамшид — справяше се отлично със задачата си да отвлича вниманието на принца от онова, което се случваше под шията му.

— Нека ти кажа всички неща, в които си личи ужасната ти форма като ездач — започна той нехайно. — Защото си беше истинско мъчение да те гледаме, а на Мунтадир никога не му даде сърце да ти каже. Надяваше се аз да го направя, а в замяна ти да ме научиш как да се бия със зулфикар…

Нахри остави разговора им да мине на заден план. Цялото й внимание бе погълнато от работата пред нея. Кожа и мускули, които трябваше да бъдат внимателно разрязани и отметнати назад. Кръв, която да бъде попивана с марли. Не разрязваше гърдите на своя обречен приятел, мъжа, когото само преди няколко часа бе целувала. Това бяха просто части, биологичен механизъм, в който имаше чуждо тяло, което трябваше да бъде извадено.

Едва когато се залови с костите, долови колебание у другите двама. Гласът на Джамшид секна за миг, а Али потрепери под ръцете й.

— Ал Кахтани — каза Джамшид успокояващо, — гледай в мен, става ли? Дръж си очите отворени, за да знам, че си буден.

Отговорът на Али бе смотолевен твърде ниско, та Нахри да го чуе. Тя заработи по-бързо; тебеширеният мирис на прах от кости изпълни носа й. Изряза парче от реброто и го сложи настрани. А после се взря със страхопочитание в сърцето му.

От Джамшид се изтръгна тих звук на изненада.

— Така ли би трябвало да изглежда? — прошепна той на дивастийски.

— Не. Не съвсем.

В работата си Нахри и преди бе виждала сърца. Сърцата на джиновете бяха по-големи от тези на човеците и имаха наситен, ослепителен лилав цвят. Сърцето на Али също бе голямо, но се вълнуваше с ярко златистокафяво и сребристосиньо. Дали това бе резултат от обладаването на маридите?

Съсредоточи се, Нахри. Стиснала скалпела в едната си ръка, тя сложи другата върху туптящото му сърце и магията й се завърна още по-бързо. По-силна. Мускулите пулсираха; пръстенът бе готов да се отскубне.

Иска те, казал бе Али веднъж. Думите му й се бяха сторили нелепи и все пак сега й бе трудно да се отърве от чувството, че наистина е така. С вени, в които гореше магия, й се струваше съвсем лесно да извади пръстена от сърцето му и да го излекува за миг.

Недей да бързаш. Затворила очи, за да почувства различните мембрани, които предпазваха сърцето му, тя видя пръстена в ума си, сгушен в стените на пулсиращата тъкан.

— Отварям сърцето — предупреди тя Джамшид. — Приготви се.

Изключително предпазливо разряза мембраната и я отмести настрани с ръба на скалпела. Изля се ярка кехлибарена течност и ето го и него, пръстена на Сулейман — лъскава черна перла, инкрустирана в златна халка.

Създателю, ако някога си се вслушвал в молитвите ми, умолявам те. Нахри си пое голяма глътка въздух.

— Али, може да те заболи, но ще бъде само за миг, обещавам ти.

Дишането му беше учестено, сърцето му заби учестено в отговор.

— Давай.

Нахри закачи пръстена на върха на скалпела и го извади.

Нейната магия, тази на Джамшид… всичко изчезна в миг. Водата се стече надолу от пръстите на Али, а после той изпищя — мъчителен, разтърсващ писък, докато тялото му се сгърчваше в конвулсия. Ръцете му се вдигнаха към отворените му гърди и Нахри ги сграбчи, преди да бе успял да се нарани, изпускайки скалпела и пръстена в бързината си.

Очите на Али вече се обръщаха в орбитите, клепачите изпърхаха и се затвориха и той се отпусна тежко върху масата. Ала движението бе раздразнило раната и процеждащата се кръв рукна в гъста струя.

Борейки се с паниката, Нахри бързо я попи с марля и посегна към пособията за зашиване.

— Джамшид, сложи това проклето нещо на пръста си.

Струваше й се, че преминаването на печата на Сулейман в ръцете на Нахид за пръв път от векове насам би трябвало да бъде отбелязано от нещо по-церемониално от това последният Бага Нахид да лази по пода, докато сестра му отчаяно затваряше мембраната на едно сърце, ала нямаше време за това. Джамшид бутна масата, ругаейки, докато пълзеше след търкулналия се пръстен. Все пак успя да направи това, за което Нахри го беше помолила — сграбчи го и го надяна на пръста си, без да се поколебае.

Сърцето на Али биеше все по-бавно. Нахри се приведе над облените му в кръв гърди, издърпвайки внимателно конеца на първия шев. Само ако можеше да затвори разреза…

— Джамшид, какво се случва? — извика през рамо.

— Нищо! Той… просто си стои на пръста ми. Не изчезва, както ти каза, че ще стане.

— Какво? — Сърцето й се сви. — Усещаш ли магията си?

— Не, не усещам…

Всички пламъци в стаята подскочиха високо във въздуха. Джамшид извика и Нахри рискува да хвърли поглед през рамо — тъкмо навреме, за да види как брат й рухва на колене.

— Окото на Сулейман, изгаря ме. — Той вдигна ръце, между които се вихреше огън. — Не мога да го контролирам.

— Трябва да опиташ. — Нахри добави втори шев. Защо, за бога, сърцето на Али продължаваше да бие все по-слабо? Беше овладяла кървенето, а скалпелът бе пробил единствено външната мембрана. — Можеш ли да използваш нахидска магия? — попита, минавайки на арабски. — Можеш ли да ме разбереш?

— Айуа[12] — отвърна Джамшид автоматично, а после ахна. — О, ама че странно.

Сърцето на Али се раздвижи леко под пръстите й. Придържайки мембраната затворена, Нахри направи трети шев. Али, моля те, дръж се.

— Изпробвай целителните си умения върху себе си.

— Но на мен ми няма нищо.

— Тогава си причини нещо. Наоколо е пълно с ножове!

Джамшид измърмори нещо грубо, но взе един от острите й като бръснач медицински инструменти. Прокара го по кожата си, оставяйки дълбок прорез под лакътя си.

Раната зарасна за миг.

Очите на Джамшид се разшириха.

— О.

— Ела тук.

Препъвайки се, брат й застана до нея.

— Имам чувството, че току-що съм изял огнена птица и съм я полял с дузина бутилки вино. — Стисна главата си с ръце. — Аз… толкова е шумно. Сърцата на всички в замъка, дишането ти… имам чувството, че мозъкът ми ще експлодира.

— Просто дишай. — Нахри довърши шева. Когато вдигна поглед, видя, че брат й бе стиснал очи, а лицето му се бе сгърчило от болка. — Джамшид? Поеми си дълбоко въздух и се опитай да изключиш всичко останало. Знам, че ти идва прекалено, но нямаме никакво време.

Той успя да кимне. Изричайки бърза молитва наум, Нахри свали едната си ръка от гърдите на Али и улови тази на Джамшид. Точно както й беше казал, пръстенът все още беше там, кървав и блестящ върху кутрето му. Тя притисна палец до халката.

Не почувства нищо, освен метала. Нито дори следа от магията й, събуждаща се за живот.

Сърцето на Али потръпна под другата й ръка, по-слабо от когато и да било, тласкайки я към друго решение.

— Джамшид, трябва ти да го излекуваш. Аз все още не мога да използвам магията си.

Очите му се отвориха рязко.

— Но шевовете ти…

— Не действат. Ще те напътствам през целителната магия, обещавам ти. Само че трябва да действаме бързо. — Гласът й се прекърши от страх. — Джамшид, не мога да го изгубя. Моля те.

— Кажи ми какво да правя.

— Сложи ръце върху сърцето му. Внимателно — добави тя, водейки пръстите му. — И се опитай да отвориш ума си. Кажи ми какво виждаш.

Джамшид трепереше.

— Не знам. Имам чувството, че виждам десет неща едновременно. Сърцето му пред мен, но освен това и течност отдолу, движение и бръмчене…

— Съсредоточи се върху сърцето му. Пулсът му отслабва. Кажи ми какво се случва с кръвта му.

Джамшид отново затвори очи.

— Влиза оттук — прошепна, посочвайки дясната половина на сърцето му. — А после се излива в… нещо, което се отваря и затваря…

— Дробовете му — обясни Нахри. — А после?

— Връща се обратно оттук. — Пръстът му се премести над сърцето на Али, спирайки досами мембраната, която Нахри бе зашила. — А после… — Той се намръщи. — Се забавя. Нещо я спира, съсирек.

— Можеш ли да го разтвориш? Представи си как се разпада, а после му заповядай да се излекува. То е като всяка друга магия; трябва да се съсредоточиш. Може дори да изречеш думите на глас.

Джамшид преглътна шумно.

— Ще се опитам. — Премести ръцете си. — Изцели се — прошепна на дивастийски. Пепел ороси сбърченото му чело. — Изцели се… Мисля, че действа.

Сърцето на Али потрепери внезапно и се изду, а после мембраната, която Нахри внимателно беше зашила, бе разкъсана от струя черна кръв, която оплиска и двама им.

— Не! — извика Джамшид, посягайки с две ръце към сърцето на Али. — Създателю, не! Не исках да направя това!

Кръв бликаше от гърдите на Али с всеки удар на сърцето му, изпълваше кухината и се разливаше по масата.

— Нахри, не знам какво да правя!

Нахри се взираше в обляната с кръв маса, а виковете на брат й долитаха сякаш от много далече. Само че сега не виждаше пациент, тяло, което трябваше да бъде поправено, за което трябваше да раздели главата и сърцето си.

Това беше Али. Непоносимият млад принц, с когото се бе скарала още първия си ден в Девабад, мъжът, който я беше държал в прегръдките си, докато тя ридаеше на брега, и я бе накарал да почувства, че може да се разкрие пред него така, както пред никого другиго. Беше възрастният гезирец в лечебницата, първият пациент, когото бе убила. Беше Нисрийн, издъхваща в ръцете й. Мунтадир и отровата на зулфикара, оставила я безполезна.

Думите на Маниже отекнаха в ума й. Не можеш да вземеш печата. Притежанието му ще те убие. Не си достатъчно силна.

Нахри сграбчи ръката на Джамшид, издърпа пръстена и го надяна на палеца си.

Едва бе успяла да си поеме дъх, когато светът изригна в пламъци около нея. Болка и мощ — първична и необуздана, сякаш бе пъхнала ръце в мълния — преминаха през нея и тя падна на колене, давейки се, докато се мъчеше да изкрещи. Пръстенът изгаряше кожата й — беше толкова горещ, че бе сигурна, че ще се възпламени и само след миг ще се превърне в пепел. Черни петна избиха пред очите й, а после то я заля: като вълна къркоренето на корема на един гладен страж в другия край на палата накара нейния корем да се свие, слепоочията й затуптяха в ритъма на една жена в селото, която имаше главоболие.

Не беше в състояние да диша. Вкопчи се в пода и дъските се изкривиха и запушиха под допира й. Сърцето й сякаш щеше да изригне.

Не. Отказваше да позволи на Маниже да се окаже права. Да позволи на всички така наречени чистокръвни в Девабад, които гледаха на шафитите като на по-нисши, да се окажат прави. Да позволи предразсъдъците на най-лошите от предците й, онези, които биха я убили като дете, да се окажат верни. Че магията е опасна в ръцете на шафитите. Че те са безразсъдни и слаби, хора, които трябва да бъдат изтребени или контролирани.

Нахри не беше слаба.

Вкопчи се в ръба на мократа маса, пое си дъх и се изправи на крака. Отново пъхна ръце в гърдите на Али. По-опитна от Джамшид, тя начаса напипа сърцето му; разкъсаната клапа изпъкваше като последните искрици жарава върху овъглено парче дърво.

Излекувай се, заповяда.

Обгърна я мрак, лепкав студ запъпли по кожата й, сякаш я сграбчиха невидими пипала от лед. Нахри се съпротивляваше на инстинкта да спре, вкус на сол изпълни устата й.

Не сол. Кръв. Закашля се и от устата й бликна струя, черна като катран.

— Нахри!

Смътно си даваше сметка, че Джамшид я вика, ала гласът му долиташе сякаш от огромно разстояние. Излекувай се — нареди отново, притегляйки разкъсаната тъкан и рукналата кръв. — ИЗЛЕКУВАЙ СЕ.

Стаята изчезна, заменена от спомен, който не беше неин. Нахри се носеше в среднощно синьо езеро, очите й бяха досами повърхността на водата, докато гледаше как скали и пясък изригват от дълбините, завихряйки се пред млада жена в избелял чадор и окаляна рокля. Остров, който бързо растеше, докато жената крачеше по образуващата се пред краката й пътека. Тя коленичи и прокара пръсти през прахта, а върху ръката й проблясваше златен пръстен, увенчан с перла.

Жената вдигна поглед и черните й очи се впиха в Нахри.

Анахид се усмихна.

— Нахри, спри!

Видението се пръсна на късчета, заменено от също толкова невероятна гледка: сърцето на Али се оправяше пред очите й, мембраната се затвори и се изглади, без следа от белег. Реброто му порасна наново, като едва не прониза ръката й, преди тя да успее да я дръпне рязко. Тъкан, мускул и кожа се втурнаха, за да покрият костта, а после Али потрепери конвулсивно и очите му се отвориха.

— Господи — ахна и седна. — Какво стана? — А после ръцете му докоснаха парчето от ребро до него и той издаде задавен звук: — А!

Нахри не отговори. Беше паднала на пода заедно с брат си и двамата ридаеха.

Джамшид побутна пръстена на пръста й.

— Мислех си, че ще е по-голям. И по-великолепен.

— Твърде много време си прекарал с Мунтадир, ако не си впечатлен от хилядолетен пръстен, носен някога от пророк, който буквално е оформил света ни.

— О, впечатлен съм и още как. Недоумяващ, но впечатлен. — В гласа му се промъкна нотка на тревога. — Как се чувстваш?

Нахри отвори юмрук и отново го стисна. Пръстенът все още бе горещ до кожата й, но вече не я изгаряше.

— Стаята престана да се върти. И вече не ме измъчва главоболието на някаква жена в града, нито пък ми иде да повърна заедно с един страж два етажа под нас, за което съм благодарна. — Щракна с пръсти и между тях лумна измагьосан пламък. — Това е моята магия, но не ми се струва по-силна от обикновено. Не и както я почувствах, когато си сложих пръстена за пръв път.

— Усещаш ли нещо от печата? Не виждам знака му върху лицето ти.

— Може би защото пръстенът все още е на пръста ми. — Нахри почука с него по коляното си. — Не разбирам. Не разбирам нищичко от това.

— Нито пък аз. — Джамшид въздъхна. — Макар че очевидно си правилната Нахида, която да го носи. — Звучеше засрамен. — Нахри, за преди малко… толкова съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш. Поисках от теб нещо, което нямаше откъде да знаеш как да сториш. Принудих те. Ако някой трябва да се извини, това съм аз.

Джамшид не изглеждаше убеден.

— Чувствам се като пълен провал. Можех да го убия. Щях да го убия, ако ти не беше тук.

Нахри познаваше това чувство. Спомняше си също така жената, която й бе помагала да продължи след всички грешки и нещастни случаи, която я бе научила на всичко, което знаеше за лекуването.

— Ти не беше виновен. Но дори да беше, всичко е наред, не можеш да избегнеш всички грешки. Честна дума, ако вършиш тази работа с десетилетия, да не говорим пък за векове, почти сигурно е, че ще убиеш някого. — Стомахът й се сви. — Знам, че аз съм го правила. Ала това е страх, който трябва да надвиеш, ако искаш да помогнеш на много, много повечето хора, на които ще помогнеш. — Тя докосна ръката му. — Дай си време, големи братко. За това са нужни време и практика.

— Само че ние не разполагаме с време.

— Точно за това разполагаме с време. Ако по някакво чудо преживеем всичко и си върнем града, смятам да дам добър урок на девите и да се върна в болницата си. А ако го искаш, ако наистина го искаш, не просто смяташ, че би трябвало да го правиш, ще те науча как да бъдеш лечител. Обещавам ти.

— Би ми харесало. — Джамшид погледна над рамото й. — Знам, че имаме още много да обсъждаме, но ще ви дам минутка.

Нахри проследи погледа му и видя, че Али стоеше на прага. Беше се измил и бе сменил подгизналата от кръв препаска с пътническа роба. Бледосин тюрбан бе увит около главата и врата му по аяанлийски обичай, над рамото му бе преметната торба, а на кръста му висяха зулфикарът и нов железен нож.

— Приливът ще дойде скоро — каза той. — Време е да вървя.

Недвусмисленото напомняне, че след всичко, което бяха направили, Али все още трябваше да се предаде на някакъв демоничен колос на дъното на морето, я изпълни с ново отчаяние. Тя се изправи на крака, опитвайки се да придаде дистанцирана професионалност на гласа си.

— Как се чувстваш?

Следа от облекчение се промъкна в изражението на Али, докато разтъркваше мястото на сърцето си.

— Сякаш извадиха от мен най-ужасния трън на света.

Джамшид стисна ръката на Нахри.

— Ще дойда да те намеря по-късно.

Понечи да излезе, но Али стисна китката му.

— Благодаря ти, Бага Нахид.

Джамшид прехапа устни с вид, сякаш обмисля саркастичен отговор, но в крайна сметка просто кимна.

— Няма защо. И късмет, Ализейд.

Той излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Али погледна масата, която бе разчистена едва наполовина.

— Това май е много повече кръв, отколкото се очакваше.

Нахри не отговори веднага — не й се искаше да се връща към ужаса, който бе изпитала, докато го гледаше как умира пред очите й.

— Нещата се поусложниха.

Али пристъпи навътре, но остана на известно разстояние от нея.

— Знаех си, че те иска — отбеляза, кимвайки към пръстена на палеца й. Устните му потръпнаха развеселено, ала в изражението му Нахри видя зле прикрита скръб от сбогуването, заради което и двамата знаеха, че е тук. — Колко пъти ме спасяваш вече?

— Нали ти казах, че винаги ще си ми длъжник.

— Може ли да ти призная нещо? — Гледаше я с неприкрита тъга. — Никога не съм искал да не съм ти длъжник.

Подът сякаш се раздвижи под краката й.

— Али…

— Почакай. Моля те. Моля те, остави ме да го кажа. — Когато Нахри изпусна дъха си, оставяйки мълчанието й да се проточи, Али продължи: — Не съжалявам, че те целунах. Знам, че беше грешно. Няма да го направя отново. И все пак не мога да се принудя да съжалявам за това. Ала начинът, по който започнахме, начинът, по който спрях… не исках да си помислиш, че… че беше просто импулс. Че не го исках. — Той наведе поглед. — Че не го исках от много време насам.

Нахри бе на път да се разплаче. Да запищи. Все още не й се струваше реално. Съдбата му бе така невероятно несправедлива, прекалено ужасна, немислима. И все пак тя потисна болката, която заплашваше да я разкъса. Али не се нуждаеше от още нещо, за което да се тревожи.

— Аз също не съжалявам, Али.

Той вдигна очи. Изглеждаше така, сякаш също е на път да се разплаче.

— Радвам се — прошепна. — И съжалявам. Съжалявам, че не можах да постъпя както е редно с теб. Съжалявам, че не можахме…

Гласът му заглъхна, препъвайки се в думите.

Би трябвало да ги изрече, да му ги предложи. Ала не можеше. Защото, ако го направеше, знаеше, че той никога няма да се върне. Знаеше какво се случва, когато дръзнеше да има надежди и мечти.

Животът ги смачкваше.

Вместо това пристъпи напред и обви ръце около врата му. Не го целуна — щеше да уважи границата, която той беше поставил, — но го притисна до себе си. Усети влага върху бузата си, ала не би могла да каже кой от двамата плаче.

— Върни се — примоли се. — Сключи сделка с Тиамат. Ласкай морските й змии или пък се остави на милостта на Собек. Не бъди глупав или безразсъден, или горд. Дай й онова, което иска, Али, и се върни при мен.

Той трепереше.

— Ще се опитам.

Нахри се откъсна от него и го изгледа яростно.

— Не, обещай ми. Обещай ми, че ще се върнеш.

Али я гледаше. Нахри очакваше да й отвърне, че не би могъл да удържи на подобно невъзможно обещание. Че вече й беше дал едничкото, което знаеше, че Тиамат желае.

— Обещавам — прошепна той.

На вратата се почука.

— Зейди — повика го Уаджид. Старият воин звучеше съкрушен. — Време е.

Али се дръпна назад, ала пръстите му останаха сплетени с нейните още миг.

— За Девабад…

— Ще се оправим — отвърна тя с най-самоуверената усмивка, на която беше способна… все още лъжеше по-добре от него. Стисна ръката му. — Джамшид, майка ти и аз. Не се тревожи за нас.

— Никога не е имало по-способна група. — Али прокара палец по пръстена на пръста й, а после пусна ръцете й. — Нека огньовете горят ярко за теб, приятелко моя.

Сълзи пареха очите й.

— Върви с Бог, Али — отвърна тя на арабски. — Мир на теб.