Империя от злато

43 Али

Али стоеше на носа на малкия кораб, същия, с който двамата с Физа бяха поели в морето, последния, който бяха извадили от дълбините. Нужно бе известно увещаване, тъй като корабът се намираше в царството на Тиамат, но в крайна сметка майката на хаоса като че ли бе харесала безумния му план.

Абсурдно е и със сигурност мнозина ще загинат.

Върви с моята благословия.

И ето че сега Али беше тук, обратно в Девабад… макар и доста по-рано, отколкото бе възнамерявал.

Моля те, бъди в безопасност, приятелко. Али не бе знаел, че сърцето му е способно да изпита такава паника, както когато Джамшид долетя заедно с Физа, възседнали полумъртъв на вид симург, за да му съобщи не само че брат му и сестра му ще бъдат екзекутирани след два дни, но и че жената, която обича, се връща в Девабад сама, възседнала шеду и въоръжена с магическа ледена кама, дадена й от перитата, за да убие афшина.

Казала била, че се надява те да я настигнат навреме.

А нарича мен безразсъден…

— Всички кораби ли преминаха? — тихичко попита той Физа.

Опитваше се да не повишава ненужно глас, когато наоколо имаше други хора, тъй като видът му (очите му бяха жълто-черни като тези на Собек, а около глезените му се обвиваше мъгла) и така беше достатъчно стряскащ.

Физа, Бог да я поживи, бе престанала да намира преобразяването му за плашещо и се отнасяше към него с обичайната си грубост.

— Да, ваша водност — отвърна тя, покланяйки се саркастично. — Господи, все още не разбирам защо трябва да сме на най-скучния кораб. Има поне сто различни съда, кораби, направени от кости, кораби, които не са били виждани от хиляда години, а ти ни тикна на някаква си фелука. Нали ти е ясно, че това е истинско мъчение за един моряк?

Али вдигна ръка, заповядвайки на езерото да утихне. Въпреки че стоеше върху солидна палуба, все още имаше чувството, че се намира под водата, тласкан и подмятан от невидимо течение.

— Разчитаме на маридска магия за всичко това — изтъкна той. — А няма да остане никаква маридска магия, ако афшинът ме забележи върху някой лъскав кораб от кости и ме убие.

— Има си двама нови Нахиди и цяла армия, с която да се оправи. Наистина ли мислиш, че е толкова обсебен от теб?

Али замълча за миг. Не беше арогантен, ала срещите им в миналото го правеха почти сигурен, че ако Дараявахуш имаше списък с хора, които иска да убие, той стои начело в него.

— Мисля, че би почерпил огромно удовлетворение от това да ме убие, да.

— Принце. — Уаджид се присъедини към тях. — Всички кораби преминаха успешно. Готов ли си да ни изведеш на брега?

Али кимна. Нямаха кой знае каква идея какво да сторят, освен да се съберат с оцелелите от Царската стража и да се отправят към палата — имаха нужда от всички мъже и оръжия, които можеха да намерят. Ненавиждаше обаче мисълта, че няма представа какво ги очаква там. Джамшид бе бързал да се върне, за да помогне на сестра си, добавяйки единствено, че според тях Маниже може би използва някаква кръвна магия.

— Прекрасни поличби навсякъде — измърмори Али под носа си, докато отново оглеждаше флотилията, която беше събрал.

Мъглата може и да бе прекалено гъста за очите на джиновете, но Али съвсем ясно видя многобройните кораби, които бе сглобил и изтеглил от бездната с помощта на Собек. Също толкова впечатляващ и дори още по-грижливо събран беше техният екипаж: джинове буквално от цял свят. Али и Физа бяха прекарали всеки миг, в който бяха будни, носейки се с теченията от най-далечните западни брегове на Карт Сахар до островите отвъд Агниванша. Навсякъде бяха изскачали от водата с едно простичко съобщение.

Върнете се в Девабад и спасете събратята си.

При всякакви други обстоятелства, знаеше Али, щяха да им откажат. Вероятно щяха да ги пропъдят или убият, или пък той щеше да бъде отвлечен за откупа, който Маниже предлагаше. Ала отчаяните времена, от които тя се бе възползвала — поклонниците от цял свят, пленени в Девабад, и загубата на магията — също толкова лесно можеше да бъдат използвани, против нея. Маниже и Дара бяха далечни истории, които лесно можеха да бъдат превърнати в чудовища. Али, излизащ от дълбините с магия, струяща от ръцете му, и невъзможни кораби пред очите им, предлагаше много по-близко решение. И макар че мнозина му бяха отказали — от страх, от предпазливост или защото той изглеждаше като „маридско извращение“ — бе успял да събере достатъчно бойци, припаси и помощ.

Или поне така се надяваше. Той плъзна поглед по своята войска: ездачи на огнени дракони, дошли от бреговете на студено планинско езеро в Източен Тохаристан, и шафитски стрелци с пушки от едно скрито убежище в Южна Агниванша. Воини от цяла Ам Гезира (не бе имал никакви затруднения да убеди съплеменниците си, почти всички от които бяха изгубили близки и приятели) и горе-долу толкова многоброен контингент от Та Нтри.

Изрече тихо една молитва и най-сетне отговори на Уаджид.

— Ще…

Неясно петно от златна козина и ослепителни крила се стрелна над тях. Али вдигна очи и ахна при вида на шедуто, което се стрелкаше във въздуха, описвайки причудливи фигури, като гълъб, бягащ от ястреб.

Само че на гърба на удивителното създание не седеше Нахри, а Джамшид, завърнал се отново.

Той погледна надолу и очите му срещнаха тези на Али.

— Тя е в палата! — изкрещя и се обърна светкавично, за да изпрати стрела срещу онзи, който го преследваше.

От мъглата изригна кошмарът на Али.

Дараявахуш най-сетне бе станал демонът, който Али открай време знаеше, че е, обвит в черни доспехи и възседнал крилат кон от дим и жар. Огнена светлина прорязваше яростното му лице, докато се носеше след Джамшид, но после се обърна рязко, искрящите му изумрудени очи се впиха в Али и в ръцете му проблесна измагьосан лък.

Уаджид се хвърли между тях и блъсна Али в езерото.

Лицето на кайда се разкриви от болка, но Али нямаше възможност дори да извика името му, преди студената вода да се затвори над главата му. Езерото го издърпа надълбоко и за миг той бе обзет от паника, връхлетян от спомени за това как го теглят надолу, когато бе обладан.

Ала този път подръпването на езерото бе като допира на разтревожен приятел. Опасност, предупредиха го спомени, които не бяха негови. Повърхността беше опасна, огнекръвните, които се носеха над нея, бяха врагове.

Не, те са моето семейство. Водната хватка около глезена му се охлаби леко и той заплува към кораба, призовавайки мъглите над повърхността да се сгъстят още повече. Изчака за миг, претърсвайки небето, а после излезе от водата и се изкатери на кораба.

Заля го облекчение. Проснат на палубата, Уаджид ругаеше и се съпротивляваше на джиновете, които се опитваха да извадят стрелата, която стърчеше от рамото му, но беше съвсем жив.

Али коленичи до него.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — настоя Уаджид, макар да изсъска от болка. — Трябва да се доберем до пристанището.

Тя е в палата. Нахри. Али прецени с поглед разстоянието между пристанището и палата. Те се намираха в противоположни части на града и щеше да отнеме време да се доберат до двореца… и то ако не бъдеха забавени още повече от вражески сили в Квартала на девите.

— Не, моля те!

Ужасяващ писък се разнесе над езерото, отеквайки в мъглата като призрачно ехо, което минаваше от кораб на кораб.

Али се огледа наоколо, ала не можа да види източника му.

— Физа?

— Не знам. — Физа извади пистолета си (нов пистолет, който бе „намерила“ в едно доста неприятно търговско поселище на брега на Карт Сахар) и се взря в мъглата. Нов писък отекна над палубата и Али видя как тя потрепери. — Усещаш ли миризмата?

Али си пое дъх и се задави, връхлетян от мириса на опърлена коса и гниещо месо.

— Какво е това?

Сякаш в отговор се разнесе цвърчене, а после плисък, съпроводен със съскане, когато нещо мокро падна от небето и цопна в езерото. И още едно. Третата капка тупна върху палубата, кърваво тъмна и тлееща, приземявайки се в купчина въжета.

Въжетата пламнаха. Друг отвратителен плясък подпали платната на съседния кораб. Един мъж изпищя, гнойни циреи избиха по кожата му, когато една от капките го уцели.

И тогава се възцари хаос. Хората се втурнаха да се скрият където намерят, крещейки и ругаейки, докато от небето валеше огнена кръв.

Тласнат към действие, Али остави маридските си сили да го погълнат. Енергия се разля по крайниците му, несдържана и нетърпелива. При други обстоятелства опитът да овладее нещо подобно можеше да го накара да изгуби съзнание, но доспехите, които Собек му беше дал, омекотиха удара, магията струеше през люспестата кожа на шлема и елека.

Искаха да го победят с огнен дъжд? Али вдигна ръце и изпразни облаците.

Буйният порой, който плисна, угаси пламъците, но Али не смееше да спре; без да престава да призовава дъжда, той подкани езерото да отнесе флотилията му към пристанището. Не беше лесно: имаше чувството, че разцепва ума си на две, и бе така погълнат от усилието, че не забелязваше нищо друго, докато Физа не изкрещя:

— Ализейд, погледни надолу!

Али се подчини… тъкмо навреме, за да види как подпухналата бяла ръка, която пъплеше по палубата с изгризана наполовина плът, го сграбчва за глезена.

Дръпна го силно и той се подхлъзна, вкопчвайки се в такелажа, за да не бъде изтеглен обратно в езерото. Ала призрачното създание, което го беше сграбчило, не беше само. Преди Али да успее да изкрещи, от водата под тях изскочиха още фигури, приземявайки се на палубата с безшумна, смъртоносна решителност.

— Мили боже — прошепна Уаджид.

Гули. И не какви да е гули. Защото опърпаните останки от дрехи, висящи от разложената им плът, му бяха познати. Много познати.

— Братята ми — прошепна Али. — Не. О, господи…

Това бяха избитите воини от Царската стража, войниците, удавени и убити в нощта на първото нападение на Маниже.

Не е възможно. Нищо от това не би трябвало да е възможно. От небето не би трябвало да вали огън, убитите джинове не би трябвало да се превръщат в гули.

Кръвна магия. Джамшид беше прав.

Надавайки рев, Али извади зулфикара си и посече ръката, вкопчена в глезена му. Нямаше време да се опитва да разбере всичко това. Трябваше да се бият.

Отекна изстрел… и Физа трескаво презареди — куршумът изобщо не беше забавил приближаващия се гул. Али се втурна към нея. Макар да му се повдигаше от скръб, вдигна зулфикара и отсече главата на гула. Създанието се препъна…

И продължи.

Това не се случваше с човешките гули.

Физа изпищя и отново стреля по безглавия труп, докато той посягаше към нея. Без да знае какво да стори, Али сграбчи едно колче за притягане на въжетата и блъсна съживеното тяло обратно във водата.

Това им спечели навярно около минута. Създанието изскочи на повърхността като коркова тапа и отново се покатери на кораба.

Физа прибра пистолета си и Али й подхвърли колчето, сменяйки зулфикара със сърповидния меч, който Собек му беше дал. Студен прилив на магия се разля по ръката му, когато го докосна, около китката му се обви вода.

— Зейди!

Викът на Уаджид бе достатъчно предупреждение, та Али да отскочи рязко, избягвайки хвърлилия се към него гул. Завъртя се и посече създанието през гърдите с маридското острие.

Гулът се закова на място. Простена и се олюля, а после с отвратителен гълголещ звук от раната бликнаха течности. Вода и гнойна мътилка се отцедиха от подпухналия труп с такава сила, че цялото тяло потрепери, оставяйки върху палубата една празна обвивка.

Али изведнъж изпита благодарност, че дори не помнеше кога за последен път беше ял. Около него доста хора повръщаха. Той се взря в сърповидния си меч.

Своя маридски меч.

След това го прибра и се втурна към парапета.

— Продължавайте да ги събаряте във водата! — изкрещя той.

— Къде отиваш? — извика Физа.

— Да доведа помощ!

И той се хвърли в езерото.

Гледката под повърхността на водата не беше окуражителна.

Мъртвите бяха толкова многобройни, че да плува между тях бе като да си проправя път през пасаж риби… риби, които, за щастие, го избягваха, отдръпвайки се рязко от него, сякаш беше акула. Гулите се катереха по гърбовете на другите, впивайки каквото бе останало от ноктите и зъбите им, за да се доберат до корабите. Натискът на мъртва плът му напомни за Нил и той потрепери при спомена как за малко не бе изяден жив.

Не беше съдба, която щеше да допусне да сполети армията, която бе довел в Девабад, нито близките му в града, дори ако това означаваше да покани някои също толкова плашещи на вид съюзници.

Собек му бе казал колко е важно девабадското езеро, ала сега можеше да го види със собствените си очи. Да го почувства. Хиляди течения танцуваха през водата във всички посоки, лъчи от бледо злато потрепваха като прах, завихрен в светлината. Али протегна ръка и улови едно от тях.

Братовчеди — помоли той. — Имам нужда от помощта ви.

В началото не се случи нищо. Дори под водата, Али чуваше виковете на хората си, чуваше как умират. Ала постепенно светлината започна да се променя в различни части на езерото, когато част от теченията внезапно се изпънаха като панделки, които някой бе обтегнал. А после се отвориха тунели от вода. Тропическо зелено-синьо от развълнувани морета. Мастиленочерно от най-дълбоките падини. Ленивокафяво от езерца и реки. Кристалноясно от потоци. Леденобяло от бурни бързеи.

И от тези тунели наизлизаха най-различни мариди.

Най-различни негови родственици.

Прииждаха с трескавата, разгневена сила на създания, видели как превземат дома им. Водни хора със свирепи копия в ръце. Полувидри-полураци, които цвърчаха и щракаха с щипки. Акули и кракени, и змиорки, по-дълги от улица. Бяха чули зова му и се завръщаха в езерото, което се бяха бояли, че никога вече няма да видят.

Изобщо не се поколебаха да нападнат гулите, от които гъмжаха свещените им води, и по този начин да спасят живота на джиновете на повърхността. Благодарност се надигна в Али, ала нямаше време да каже каквото и да било. Емоциите му се носеха по водата, също като тяхното облекчение и удоволствие.

А после, далече под него, самото тинесто дъно се размърда. Пипала запъплиха нагоре, покрити с останките на цели епохи. Кости и рибарски кукички, раци и корените на потънали дървета.

Беше маридът на езерото, онзи, който го беше обладал.

Али застина във водата, докато създанието се приближаваше предпазливо. Едно от пипалата го докосна по ръката. Не размениха нито дума; и двамата вече се познаваха — Тиамат бе споделила най-ужасните им спомени. Мъчението на Али, прокуждането на езерния марид и неговата бездънна самота.

Вместо това умът на Али се изпълни с нови видения. Видя скалите под палата и колко яростно се блъскаше езерото в тях, достатъчно, за да оплиска стените. Образи на среднощно синя вода, която се издигаше и спускаше, огромни вълни, които връхлитаха върху планини и наводняваха долини.

И ето че Али вече знаеше какво трябва да стори.

Ръката му докосна езерния марид. Оставяйки новите си родственици да се оправят с гулите, Али изскочи на повърхността и заплува към най-близкия кораб — потопен галеон от корал и дърво. Един аяанлийски войник извика уплашено, когато Али стъпи на палубата, но никой не го нападна и той го прие за насърчителен знак.

Отново погледна към пристанището. Когато гулите ги нападнаха, беше спрял флотилията си, защото не искаше да отведе неживите създания в града, ала сега отново призова водата, усещайки как езерният марид под тях добавя и своята сила. Трябваше да отидат в палата.

Само че бе време да престане да мисли като джин. Не му беше нужно пристанище, нито сухи улици… улици, където воините му можеха да бъдат причакани от врагове или хванати натясно от афшина.

Али можеше да си проправи свой собствен път.

Приковал очи в скалите на Девабад, той подкара флотилията си право към тях.

Огромна вълна се надигна под корабите и ето че те се понесоха стремглаво напред. Палатът се намираше на върха на скалите, които гледаха към езерото, ала скалите можеше да бъдат преодолени. Обикновено това отнемаше цяла епоха. Днес то щеше да отнеме секунди. Али накара водата да се издигне още по-нависоко, езерният марид се смееше в главата му, родствениците му ликуваха.

Али спусна флотилията си върху стените на палата.

Нужно бе голямо усилие. Той се отпусна на колене, докато приземяваше корабите около себе си, опитвайки се да им намери места, където щяха да нанесат възможно най-малко щети, а после върна водата обратно в езерото, вместо да я остави да се излее в града.

Докато водата се отдръпне, Али беше изтощен. Пусна маридската магия, а после, въпреки че стомахът му беше празен, повърна и рухна в ръцете на един крайно изненадан моряк.

Зрението му се замъгли, пред очите му причерня, започваше да губи битката да запази съзнание. Чу тичащи стъпки и викове, причудливи животински крясъци и звука на остриета, посичащи плът.

— Къде е той? — Физа. — Ализейд? Ализейд!

— Насам! — изкрещя морякът, който го държеше.

Али усети как го побутват леко с крак.

— Мъртъв ли си? — попита Физа.

Той изплю кръв.

— Още не.

— Добре. Може би няма да е зле да отвориш очи.

Али го направи… и начаса му се прииска да не беше.

Кръвни чудовища и мъртвооки симурги се рееха в черното небе, удавено от дим. Кървави капки дъжд се сипеха като ужасяващи падащи звезди, а когато обърна глава, за да погледне към градината на двореца под тях, Али осъзна, че животинските крясъци, които беше чул, принадлежаха на менажерията на баща му, включително и на каркадана, използван за екзекуции — освободени, те тичаха из градината, мачкайки всичко по пътя си.

Бану Маниже очевидно нямаше да се даде без бой.

— Сърповидният меч още ли е на кръста ми? — попита Али немощно.

— Да.

— Ще го сложиш ли в ръката ми?

— Защо? За да ти е по-лесно да се нанижеш отгоре му, когато отново припаднеш? Защото не изглеждаш готов да направиш нищо друго с него.

Въпреки думите си, Физа му помогна да се изправи и пъхна дръжката на подаръка от Собек в ръката му. В мига, в който оръжието докосна дланта му, Али се почувства по-добре… е, най-малкото светът започна да се върти по-бавно около него.

Вкопчи се в парапета на кораба с другата си ръка и огледа палубата, натрошена от сблъсъка с външната стена на двореца. Главата му туптеше, сърцето му сякаш щеше да експлодира, тялото му все още се мъчеше да се възстанови от всичката маридска магия, която беше използвал току-що. Не помнеше кога за последен път беше ял, не беше спал от дни.

Ала всичко това щеше да дойде по-късно. Девабад беше на първо място.

— Сключихме пакт, Физа. Ти трябваше да ме отведеш при Тиамат, а после да се върнем обратно в Девабад, за да помогнем на хората ти. — Али се оттласна от стената и избърса устата си. — Битката едва сега започва.