Империя от злато

24 Али

Али излезе от килията, като се препъваше, а обвиненията на Джамшид бушуваха в ума му. Без да знае къде отива, сигурен единствено, че трябва да се махне от тук, да даде малко лично пространство на двамата Нахиди, да постави разстояние между себе си и мъжа, който току-що бе бръкнал във виновните дълбини на сърцето му, изтръгвайки натрошените парчета на светло, той отиде до стълбището. Единственото, което искаше, бе да се махне от това подземие от пръст и камък.

Вместо това налетя право на Уаджид.

Кайдът скръсти ръце и го изгледа така, сякаш се намираха в Цитаделата и се канеше да му се накара. Сърцето на Али се сви от болка. Макар да бяха минали седмици, все още помнеше как стои в присвоения кабинет на своя ментор в Цитаделата, знаейки, че Уаджид никога няма да му прости за въстанието. Уаджид беше гезирец до мозъка на костите и безпределно верен на Гасан, неговия цар и приятел от детинство.

Али не беше, макар да знаеше, че би му било от полза да се позове на подобна връзка сега.

— Разбирам, че в маджлиса… разговорът се отклони, но ти благодаря, че си дошъл в Та Нтри, за да се погрижиш за безопасността на майка ми. — Али сложи ръка на сърцето си. — Семейството ми винаги ще бъде благодарно за лоялността ти.

Уаджид присви очи.

— Чух онзи дев да ти крещи. Ако първият ти инстинкт е да дойдеш тук, да ми благодариш за службата и най-възпитано да ме освободиш от нея, смятам да кажа на майка ти, че си си изгубил ума.

А, значи, щяха да изберат личния подход.

— Не съм си изгубил ума, чичо. Нито пък искам да те освободя от длъжността ти. Имам нужда от теб, Уаджид. Ти беше прав, намираме се във война, ала врагът ни не е там долу. — Али махна към килиите. — Нахри на два пъти ми спаси живота от Дараявахуш и Маниже. Джамшид бе най-скъпият… другар на Мунтадир — каза той, запъвайки се леко. — А несъмнено воинът, който ме учеше на стратегия, вижда ползата от това децата на Маниже да бъдат на наша страна.

— Виждам ползата от това да бъдат наши заложници.

— В такъв случай аз виждам ползата от това да намеря нов кайд. Макар че бих предпочел да не го правя. — Не пропусна да забележи емоцията, пробягала по лицето на Уаджид при този ултиматум. — Само че Нахидите са мои съюзници и няма да допусна да бъдат заплашвани.

— Баща ти се опита да направи съюзници от Нахидите. Виж докъде го доведе това.

— Баща ми се опита да ги принуди да бъдат негови съюзници. Аз не правя това. Чичо, знам, че част от теб ме мрази заради онази нощ. И все пак не съжалявам, задето се разбунтувах против него. Обичах баща си. Съжалявам повече, отколкото бих могъл да изразя с думи, че не се простихме в мир, но още повече съжалявам, че той умря с такива грехове на душата си. Последната му заповед щеше да струва живота на стотици невинни. Той умря, заплашвайки една жена, която живееше под покрива му, съпругата на собствения му син. Ако не си съгласен с постъпките ми и не искаш да ми служиш, ще те разбера. Нямам обаче намерение да поема по неговия път.

Устните на Уаджид се свиха в тънка линия.

— Ти си ми като син, Зейди. Ти си Кахтани и ще ти служа така, както служих на баща ти. Трябва обаче да разбереш колко са разгневени хората ни. — Той се приведе към него. — Вярвай ми, когато ти казвам, че не съм единственият, който ще погледне на това съюзничество с подозрение. Почти всички в този замък са изгубили някого от ръката на Маниже или имат близък, уловен в капана на Девабад. Ти се радваш на симпатиите на хората ни, което съм сигурен, че знаеш, след като именно тях използва, за да убедиш Цитаделата и Гезирския квартал да се разбунтуват — добави той леко кисело. — Внимавай с тази подкрепа.

Али кимна.

— Ще внимавам. Сега обаче трябва да намеря майка си. Ако те помоля да останеш тук…

Уаджид направи физиономия.

— Нищо лошо няма да се случи на твоите Нахиди. Дори ще се извиня… и ще ги наричам с превзетите им титли.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Али се усмихна и се обърна.

Ала духът му, повдигнат от това, че бе спечелил Уаджид на своя страна, бързо посърна.

Не е трябвало да бъде принуден да прави този избор. Същата мисъл се въртеше в главата му от мига, в който брат му бе посрещнал зулфикара, предназначен за него. Защото Джамшид беше прав. Би трябвало да е Али.

Вместо това Мунтадир беше мъртъв, а Али носеше печата и не вярваше, че някога ще престане да изпитва тази вина.

Размина се с двама прислужници, един войник му козирува и той едва успя да отвърне на поздрава. От седмици не беше мислил за протокол и си нямаше доверие да не допусне грешка. Така че се вмъкна в първата ниша, която видя, и с благодарност откри, че тя се разширява в малък балкон. Денят беше прекрасен и отвъд джунглата Али зърна морето, яркото слънце се отразяваше във водата.

И тогава в ума му се завърна другата част от крясъците на Джамшид.

Брат ти беше любовта на живота ми.

Изведнъж се почувства ужасно глупав — безброй забележки и погледи, и шушукания, на които не бе обърнал внимание, се завърнаха, правейки очевидно онова, което не бе забелязал. Не разбираше обаче защо… защо Мунтадир би положил такива усилия да запази отношенията си с Джамшид в тайна от него? Не беше като да се бе опитвал да скрие нещо друго. Пиенето, жените, небрежното му отношение към молитвите, към всеки елемент от вярата им… безкрайна поредица от грехове.

И това — то също ли е грях? Кой беше той, че да съди когото и да било? През половината от нощите си сънуваше съпругата на брат си, а ръцете му бяха изцапани с кръв. Какво толкова бе направил брат му в сравнение? Влюбил се бе в някой забранен? В този момент Али определено го разбираше.

Ала това не бе най-ужасното в обвиненията на Джамшид. Господи, онази нощ на покрива… Имаше време, когато Али всеки ден мислеше за онази нощ. Сега едва бе в състояние да си спомни името на мъжа, опитал се да го убие.

Хано. Хано, шафитският превъплъщенец от „Танзим“. Дъщеря му бе отвлечена и убита от чистокръвни. Постепенно всичко се завърна в ума му. Скръбта в очите на другия мъж, кръвта, болката, рязката заповед, която Али бе изръмжал на Джамшид, преди да изгуби съзнание — отърви се от него. Сигурно му се бе сторил чудовище.

Сигурно му се бе сторил досущ като Гасан.

Така ли започна всичко, абба? Дали баща му се бе чувствал по същия начин в началото на царуването си, толкова уплашен и несигурен как да управлява, че просто бе смазвал всичко, което се боеше, че може да го нарани? Представлението, което изнасяше в двора, представлението, което Мунтадир бе усъвършенствал цял живот… как иначе би реагирал, когато си натоварен с подобна отговорност и знаеш, че една грешка би могла да обрече всички, за които те е грижа?

Брат ти беше любовта на живота ми. Думите на Джамшид отново отекнаха в ума му, ала онзи, когото Али виждаше, бе Мунтадир. Колко ли от себе си бе трябвало да крие зад прекършената си усмивка брат му?

Али се облегна на стената, приветствайки сянката. За миг му се прииска да имаше до себе си истински имам, някой, който познаваше Свещената книга и чиято вяра не можеше да бъде разклатена, та да му каже как да постъпи сега.

Меки стъпки привлякоха вниманието му. Али начаса посегна към зулфикара си, но бързо свали ръка.

— Намерил си любимото ми скривалище. — Хатсет пристъпи в слънчевата светлина, усмихвайки му се нежно. — Още от малка идвам тук. Някога имаше огромна лоза, по която можеше да се изкатериш, та по-добре да видиш океана, но майка ми нареди да я отсекат, когато паднах и едва не си счупих врата. — Усмивката й се стопи. — Разкъсвам се между желанието да те притисна до сърцето си и да те перна по главата, Алу-баба. Мислех, че ще мине поне един ден след завръщането ти, преди да се почувствам по този начин.

— Не доведох Нахри в Та Нтри, за да й се нахвърлят ядосани джинове — отвърна Али, предполагайки, че Хатсет бе подразнена от грубостта му, когато бе защитил Нахри. — Тя си има причини да пази тайни.

— А ние си имаме причини да нямаме доверие на Нахидите. — Хатсет го изгледа проницателно. — Добре ли мина посещението при новия Бага Нахид?

Али не си направи труда да излъже. Майка му бездруго като че ли винаги знаеше всичко.

— Мисля, че трябва да поработим над връзката си. — После обаче замълча. Майка му наистина като че ли винаги знаеше всичко. — Мунтадир и Джамшид… бяха ли те…

— Да. Мълчаха си за това, но повечето от нас знаехме.

— Абба е знаел?

— Да. — Гласът на Хатсет стана мрачен. — Подозирам, че е насърчавал връзката им, най-малкото от страна на Джамшид. Сигурна съм, че му е доставяло немалко задоволство да гледа колко далеч бе готов да стигне синът на Маниже, за да защити неговия.

Стомахът на Али се сви.

— Мунтадир никога не ми каза. Някога бяхме толкова близки. Повдига ми се от мисълта, че се е боял от реакцията ми. Че може би е имал основание да се бои.

— Ти беше малък, когато то започна, Ализейд. Водеше толкова защитен живот в Цитаделата, от което като твоя майка изобщо не се оплаквах. Не знам какви щяха да бъдат отношенията ти с Мунтадир по-късно в живота ви.

— Да, защото се развиваха толкова добре. — Али поклати глава. — Имам чувството, че се провалих пред него, амма. Пред Зейнаб. Пред Лубейд и братята ми в Цитаделата. Провалям се пред Нахри и всички останали. — Той се наведе през балкона. — Може би щеше да е по-добре, ако ролите ни бяха разменени. Ако аз бях умрял в Девабад, а Диру…

— Недей. — Хатсет го помилва по гърба. — Не тръгвай по този път, Алу. Бог неслучайно те е поставил тук, а ти все още не си изгубил. Освен това не си сам. Ела, защо не се изкъпеш, не похапнеш и не си отдъхнеш. Кроежите за това как да постъпиш по-нататък може да почакат до утре.

Али й хвърли кос поглед.

— Отправи същата покана към Нахри и Джамшид и ти обещавам, че дори ще спя в легло.

— Вечният преговарящ.

— Означава ли това, че те убедих?

— Ще освободя Джамшид, но двамата с Нахри ще бъдат поставени под строга охрана, колкото за нашата, толкова и за тяхната безопасност. Освен това ще очаквам още отстъпки от теб.

Али се престори, че потръпва.

— Какви?

— Първо, ще си вземеш учител. Най-малко по един час на ден ще учиш нтарийски, докато престанеш да го говориш като дете. И второ, ще използваш този нтарийски, за да бъдеш учтив и почтителен към родствениците си тук. Вече не може да гледаш единствено към гезирците, Ализейд. Ще се нуждаеш от аяанлийците. Забрави миналото с Муса.

Али се поклони пресилено и сложи ръка на сърцето си.

— Ще бъда самото въплъщение на дипломатичност, обещавам. Може ли да се видя с дядо ми?

Тъга се разля по лицето на майка му.

— Не днес, но скоро, надявам се. Здравето му се влоши. Когато е на себе си, той като че ли живее в свой собствен свят отпреди десет години. Опитвам се да не допусна да научи за нашествието, но… — Гласът й се прекърши. — Непрекъснато пита за теб и Зейнаб. Трудно ми е да… да не реагирам.

Али я прегърна.

— Съжалявам, амма. — Нищо чудно, че обикновено несломимата му майка изглеждаше изтощена. — Всичко ще бъде наред, с Божията помощ. И ще си върнем Зейнаб. Тя е умна, умее да оцелява и има до себе си един от най-умелите воини, които съм срещал някога.

— Моля се да си прав. — Хатсет го притисна до гърдите си. — Толкова силно се моля.