Империя от злато

29 Али

Али разгледа сребърните монети върху дланта си.

— Това са монетите, които получи? — попита той шафитския дърводелец пред себе си.

— Съвсем същите, принце. — Дърводелецът махна сърдито към двамата джинове насреща му: сахрейнски капитан на кораб и аяанлийския му съдружник. — С хората ми работихме по пясъчния им кораб от изгрев-слънце до мрак, а копелетата въпреки това ме измамиха.

Али одраска една от монетите с нокът, олющвайки няколко сребърни люспи, под които се показа мед.

— Боя? — Той изгледа сърдито търговците. — Наистина?

Аяанлиецът скръсти ръце на гърдите си.

— Шафитският труд, така или иначе, се заплаща с мед.

— Надниците не се променят в зависимост от вашите глупави идеи за кръвта. Не и в Шефала. — Али пъхна монетите в малката платнена торбичка. — Къде са останалите пари, които им дължите?

Търговецът се намръщи.

— Нямаме ги точно сега.

— Уви, в такъв случай нямате и кораб. — Али хвърли поглед на Физа, която стоеше до него. — Капитане… несъмнено съществуват начини да се уверим, че един кораб няма да напусне брега ни, докато дълговете му не бъдат изплатени, нали?

Физа се усмихна злорадо.

— Сещам се за няколко.

— Значи, решено е. Корабът ще остане тук, докато не платите на работниците си, плюс по един дирхам за всеки ден, в който се бавите. — Али погледна към дърводелеца. — Струва ли ти се справедливо?

Дърводелецът все още изглеждаше недоволен, но кимна.

— Да. Благодаря, принц Ализейд.

— Радвам се, че можах да помогна.

Али и Физа се отдалечиха, проправяйки си път през гората от плавателни съдове, изтеглени на пясъка за ремонт. Разнообразието им представляваше удивителна гледка: пясъчни кораби и искрящи огледални скифове, които почиваха до човешки дау[10], чиито носове бяха покрити с изящна дърворезба, и малка лодка от издълбан дънер, пълна с рибарски мрежи. Али никога не беше виждал брега толкова препълнен; денят беше мрачен и той предположи, че хората се възползват от хладното време, за да подготвят съдовете си за задаващите се мусонни дъждове.

— Е, колко срещи ни остават за днес? — попита Физа небрежно. — Петдесет? Шейсет?

— Престанах да ги броя — отвърна Али.

Новината, че двамата с Нахри са в Шефала и търсят съюзници, които да им помогнат да си върнат и построят и един по-добър Девабад, се беше разпространила като пожар. Ала на всеки новодошъл, който изглеждаше искрен, имаше друг, който се опитваше да измъкне пари, бъдещо назначение или отмъщение, и това бе толкова влудяващо, колкото и времеемко. Хората им бяха във война, десетки хиляди бяха оставени на милостта на Маниже и Дара, а ето че Али беше тук и прекарваше часове, уреждайки спорове, които нямаха нищо общо с това, само за да привлече един или друг клан на своя страна.

Защо тогава не се обявиш за цар и не им заповядаш, прошепна гласът на майка му в главата му. Макар да не беше скочил на минбара[11], за да обяви, че от сега нататък няма да има благородници (каквото и да мислеше Хатсет, той наистина караше бавно), ясно бе дал да се разбере, че никой няма да бъде принуден да се бие. Много внимаваше да описва онова, което подготвяха заедно, като спасителна мисия, а не поредната завоевателна война. Мисия да спасят събратята си, да си върнат магията и да създадат едно различно бъдеще за Девабад. Продължаваше да ходи в джамията всяка сутрин, опитвайки се да изложи внимателно някои от идеите си и да се погрижи да бъде достъпен за онези, които искаха да говорят с него.

Оказа се, че те бяха много. Много. И макар че Физа и Уаджид му помагаха, доколкото можеха, умът на дядо му блуждаеше, а отношенията на Али и майка му бяха пообтегнати. Хатсет предлагаше материална подкрепа и подслон, както и впечатлението в очите на обществото, че между тях всичко е наред, но отказваше да говори с него, докато той не обещаеше, че ще се обяви за цар.

— Искаш моя съвет? — попитала бе тя. — Вече ти го дадох. Престани да се държиш като наивен глупак и бъди мъжът, който името ти те задължава да бъдеш.

Що се отнася до Нахри, двамата почти не говореха. Тя прекарваше цялото си време в библиотеката заедно с Джамшид, а когато все пак успееше да я види, изглеждаше изтощена и далечна.

— Просто съм уморена — настояла бе, когато преди една-две вечери Али най-сетне не издържа и я помоли да му каже къде беше сгрешил. — Ти се опитай по цял ден да се мъчиш да разшифроваш древни текстове под яростните погледи на войници.

Али и Физа оставиха лодките зад гърба си и поеха по пясъчното възвишение, което отвеждаше обратно в града. С всяка стъпка, с която се отдалечаваше от океана, Али чувстваше как той го моли да се върне, карайки го да копнее за допира на вълните, обвиващи се около глезените му, за лекотата на това да се носи в топлата вода, оставяйки мускулите си да се отпуснат.

За нищо на света. Откакто бе пристигнал в Шефала, не бе потапял дори пръста на крака си в морето и нямаше намерение да го направи скоро.

— Ще завали — каза Физа, изтръгвайки го от мислите му. Тя се взираше в сивото небе с неприкрито неудоволствие. — Мразя мусона. Толкова вода не бива да се излива от небето.

Ала мислите на Али все още бяха при лодките на брега.

— Ще ми се да имах флот.

— Извинявай, какво ти се ще да имаше?

— Флот. А може би това не е правилната дума. — Като се остави настрана плаването му по Нил, Али не знаеше почти нищо за корабите. — Флотилия, тогава, като тази, която Зейди довел в девабадското езеро. С кораби и джинове от целия магически свят.

— И колко дълго му отнело на Зейди да събере подобна флотилия?

— Десетилетия — призна Али. — И все пак можеш ли да си представиш подобно нещо?

— Ализейд, започвам да осъзнавам, че нямаш особено ясна представа за реалността, но си даваш сметка, че е невъзможно просто да измагьосаме стотина кораба, да отплаваме с тях до десетки различни пристанища на джиновете, да убедим хората да ни последват и след това да пристигнем в езеро, обградено отвсякъде от суша, нали?

Али сви рамене.

— О, не знам. Веднъж успях да убедя най-страшния, най-лукавия пират по нтарийските брегове да се вдигне на бунт.

Физа отчупи една клонка и го замери с нея.

— Нищо не си ме убеждавал да правя. Аз се възползвах от отчаяното ти положение.

— Ами ако поставя теб начело? Можеш да бъдеш адмирал.

— Единственото по-малко вероятно от това да се сдобиеш с флотилия е да успееш да убедиш толкова много джинове да приемат заповеди от една шафитска престъпница.

Али изцъка с език.

— Подценяваш се. Екипажът ти искрено ти се възхищава, освен това имаш отличен ум за подробности и водачество…

Физа простена.

— Ако някой друг мъж ме заливаше с похвали по този начин, щях да си помисля, че се опитва да се пъхне в леглото ми, но с теб е по-лошо… опитваш се да ме вербуваш, нали?

— Действа ли?

— Не. — Те минаха под две големи дървета. Изведнъж като че ли стана много по-тъмно, лилави късчета небе прозираха между гъстите листа. Сякаш някой се надсмиваше над по-раншната забележка на Физа, започна да ръми. — Тук съм единствено защото кухнята на майка ти е невероятна, а Нахри все още трябва да измисли начин да махне това нещо от врата ми.

Физа дръпна яката си надолу, разкривайки металната змия под кожата си.

Али не се хвана на привидното й безразличие.

— Всеки път, когато видя тази дамга, се ядосвам. Ти сигурно си бясна. — Обърна се, за да я погледне както трябва. — Физа, знам, че някой като мен няма право да те моли да рискуваш живота си, но…

Остра болка изригна в черепа му.

Али изохка и се свлече на колене. Докосна главата си и когато свали пръсти, те бяха мокри… само че от дъждовна вода, не от кръв. Имаше чувството, че са го ударили с чук, всеки удар на сърцето му изпращаше нова, туптяща болка в слепоочието му.

— Хей, добре ли си? — попита Физа.

Али потръпна.

— Мисля, че нещо ме удари.

Отново докосна мястото. Макар да имаше чувството, че са го ударили през челото, колкото и да бе странно, сега болката му се струваше… по-дълбока, пулсираше на вълни под черепа му.

— Нищо не виждам. — Когато Али не отговори, Физа коленичи до него. — Не изглеждаш добре. Да доведа ли Нахри?

— Аз…

Само че му беше трудно да свързва думите. Беше започнал да трепери, пот изби по челото му, докато дъждът се усилваше. Болката в главата му започна да отслабва, заменена от ритмично жужене под влажната му кожа. Всяка дъждовна капка като че ли отскачаше от нещо в него, сякаш той бе повърхността на езеро и ромоленето на дъжда изпращаше вълнички през него.

Преди време изпитах същата болка в главата… мигове преди езерото да се надигне, за да погълне Цитаделата.

— Физа — прошепна той, — трябва да накараме онези хора да се махнат от брега.

Без предупреждение дъждът се превърна в порой. Вятърът виеше, развяваше робата му, дърпаше го към морето. Чуваше как под тях моряците ругаят, тичайки, за да завържат въжета, да приберат инструменти.

Физа го издърпа да се изправи, без да обръща внимание на протестите му.

— Забрави за брега. Ще те отведа при твоята Нахида.

Ала едва бяха свили, когато стана ясно, че посоката на замъка не предлагаше убежище.

Небето на запад беше същински казан, в който буреносни облаци клокочеха и кипяха като пяна върху забравена тенджера. С всеки изминал миг ставаше все по-тъмно, сякаш някой бе преобърнал огромна мастилница с черно мастило над хоризонта.

— Мусонните дъждове — попита Али — нормално ли е да изглеждат по този начин?

Физа беше пребледняла.

— Не. — Тя се обърна и изведнъж го пусна. — Очите ти… — Ужас се разля по лицето й. — Нещо не е наред с тях.

— Очите ми?

Инстинктивно Али понечи да докосне лицето си, ала видът на ръцете му го спря. Водни пипала се извиваха между пръстите му. Приличаше на маридската магия, която призоваваше по-рано.

Само че сега не го правеше той.

Не. О, не.

— Физа — каза той, залян от ужас.

Бягай.

Само че не можа да го изрече на глас. Нечие присъствие изригна в главата му, едновременно чуждо и кошмарно познато. То го сграбчи, открадна го, а после, без да е заповядал на ръцете си да се раздвижат, Али сграбчи Физа и я блъсна в най-близкото дърво.

Тя се свлече на земята, а кръвта, шурнала по лицето й, се смесваше с дъжда.

— Гледай да не си мъртва — предупреди маридът, говорейки през устата на Али, докато гледаше смъртната жена, която лежеше, без да помръдва в тревата. — Събратята ни се умориха от тези дългове. — Хвърли листат клон върху тялото на момичето, за да го скрие по-добре. — Никога не може да си прекалено предпазлив.

Маридът затвори очите на джина, когото беше обладал, без да обръща внимание на шепота на вятъра, който се опитваше да го изкуши да се върне в облаците. Бяха го изпратили да проучи друг шепот, онова, което бяха зърнали разтревожените духове на потоци и шушукащите океански вълни.

И именно това направи, потъвайки в спомените на джина.

Не отне дълго. Не и когато още в първия миг видя Собек, повелителя на реката, да изскача от Нил, за да защити двама смъртни, които не би трябвало да означават нищо за него. Не и когато пословично студеният крокодил научи един от смъртните как да улавя теченията, а после го предупреди да бяга с искрена тревога върху древното си, безмилостно лице.

— О, братовчеде — промълви маридът на мусона, докато прехапваше устната на джина и вкусваше кръвта му. — Какво си сторил?