Империя от злато

47 Али

Езерото отново беше спокойно.

Али седеше в плитчините на делтата на своята река, потопен до кръста, заровил пръстите на краката си в тинята. Гъста мъгла тегнеше във въздуха, толкова влажна, че бе трудно да се каже къде свършва езерото и започва небето. Макар да беше пладне и слънцето да грееше ярко отвъд зелените планини, тук светлината бе приглушена до бледо сияние.

Али нямаше нищо против. Мястото бе невероятно умиротворяващо и той затвори очи, облягайки се на скалата, върху която се беше излегнал Собек. Създанията в новите владения на Али, рибките, които го хапеха лекичко по глезените, и водната змия, която се увиваше около кръста му, като че ли го прегръщаха, игривите хладни струи на планински извори обливаха скута му.

Собек пусна китката му и Али примига, замаян, сякаш се пробуждаше от сън.

— Виждаш ли колко по-лесно е, когато не се съпротивляваш — отбеляза нилският марид. — Тиамат ще бъде доволна от тези спомени. Ти се би добре.

Али прокара ръце по лицето си, идвайки на себе си. Тиамат. Собек. Те бяха причината да бъде тук, за да даде отчет като новия посланик между двете раси.

— Задоволително ли е? — попита уморено. — Бану Нахида обещава да зачита реката като наша граница.

— Задоволително е, стига хората й да правят същото. — Собек се протегна като крокодила, какъвто беше. — Защо не направиш реката си по-широка? Мога да изпратя още от децата ми да се заселят във водите й.

Али лесно можеше да се досети какво представляват тези деца и не беше готов да изпълни реката си с ядящи джинове крокодили.

— Мислех си, че няма да е лошо първо да опитаме с мир.

— Както искаш. При тях ли ще се върнеш сега?

Али кимна.

— Брат ми и сестра ми ме чакат. Все още ни предстои много работа.

Много работа, разбира се, беше меко казано. Трябваше да възстановят един разрушен от война град. Една цяла цивилизация. Може би дори да ги съградят наново.

Бумтенето на Собек издаваше, че изобщо не е впечатлен.

— Огнекръвни. Целиш се толкова ниско, Ализейд ал Кахтани. Би могъл да бъдеш истински речен повелител, а вместо това си готов да се задоволиш с бумащина и сметки. — Звучеше скандализиран. — Да си похабиш живота, опитвайки се да постигнеш мир между разправящите се джинове в един сух каменен град.

— Съжалявам, че съм такова разочарование — сухо каза Али. — Мога да ти върна доспехите и меча, ако искаш.

Собек настръхна.

— Няма да е нужно. Знай обаче, че Тиамат ще очаква да се връщаш в нейния двор и да зачетеш пакта ви поне веднъж на няколко години. Полезно би било, ако посещаваш и мен.

— Внимателно, Собек. Звучиш почти така, сякаш си привързан към мен.

— Нямаш представа как да се грижиш за една река. Все някой трябва да те научи. — Той махна към реката, която Али бе изтеглил през земята, когато Нахри бе преместила града. — Ти си отговорен за тези води и живота в тях. Докато те процъфтяват, ти също ще процъфтяваш. Занемариш ли ги, това ще бъде краят ви. — Той изгледа Али с влечуговите очи, които и двамата имаха сега. — Трябва да разбереш, че оттук нататък ще бъдеш в света на джиновете само с единия крак.

— Знам каква цена платих.

Виждаше го в очите на всички, от шокираните джинове по целия свят, които Физа бе трябвало да убеждава, че той все още е един от тях, до шушукането, което го следваше навсякъде. Никой не го беше укорил… все още. Той бе един от спасителите на Девабад, намираше се сред приятели и роднини.

Знаеше обаче, че укорите ще дойдат. Знаеше, че понякога шушукането ще бъде жлъчно. Че ще го наричат крокодил, предател, извращение. Лоялността и вярата му щяха да бъдат подлагани на съмнение. Знаеше също така, че щеше да има моменти, когато ще е нетърпимо, когато ще копнее да измагьоса пламък в шепата си и отново да бъде част от хората си, знаейки, че това никога няма да се случи.

И все пак не съжаляваше. Беше помогнал за освобождаването на своя град и твърде добре знаеше, че и други заплатиха цена — аяанлийските му предци например. А ако трябваше да бъде откровен, част от него изпитваше покой за пръв път в живота му, сякаш онова късче от него, което произлизаше от Собек, най-сетне бе признато и утвърдено.

Али се изправи на крака.

— Трябва да се прибирам.

— Да, предполагам, че трябва. Кажи на огнекръвните, че ще ги удавим, ако се доближат до езерото ни.

— Няма да им кажа такова нещо.

Собек нагази във водата до него.

— Би трябвало да се обвържеш с Нахидата, ако настояваш да останеш тук. Общо потомство на двете ни раси още по-силно ще скрепи новия ни пакт. Те също може да ми идват на гости.

Али беше дотук.

— О, погледни само небето — каза той, махвайки към гъстата мъгла, която скриваше всичко. — Става късно. Защо не продължа сам?

Собек като че ли изобщо не забеляза опита му да се измъкне. Изглеждаше потънал в собствените си мисли.

— Тя беше почти дете, когато я срещнах за пръв път.

— Нахри?

— Майка й.

Али се закова на място. Собек за пръв път сам повдигаше темата за семейството на Нахри и определено за пръв път споменаваше майка й.

Знаейки колко сдържан можеше да бъде прародителят му, той избра думите си много предпазливо.

— Значи, онова, което Маниже каза на Нахри, е вярно?

Вече беше споделил спомените си със Собек и маридът знаеше всичко, което и той: че историята на Маниже, осъждаща Нахри като „грешка“ на Рустам, дъщеря на шафитска майка, се разпространяваше като пожар.

— Да. — Собек помълча в продължение на един дълъг миг. — Твоята Нахида пое голям риск, за да сключи мир със събратята ми. Да ни върне езерото… то е същински дар.

Али се досети накъде бие.

— А ти не би искал да й бъдеш длъжник.

— Не, не бих. — Нилският марид впи поглед в него. — Обещанието което дадох на майка й, бе да премахна спомените й, така че тя да може да започне нов живот. Ти си близък с нея и ще оставя ти да прецениш дали вече го е направила.

— Да — бързо отговори Али. Знаеше, че малко бяха нещата, които Нахри би искала повече. — Възстанови спомените й. Незабавно ще я доведа…

— Спомените на твоята Нахида са изгубени. Ала майка й сключи сделка с мен. Дурия. — Собек произнесе името с тиха почит. — Нейните спомени преминаха в мен, когато тя умря. Мога да ги споделя с теб, а после ти ще сториш същото.

— Но аз никога не съм правил такава магия.

— Не е трудно. — Собек замълча за миг. Изражението му, променящо се между човекоподобно и влечугово, рядко можеше да бъде разгадано, но Али би могъл да се закълне, че зърна следа от скръб. — Не са леки спомени. По-добре би било, ако дойдат от някой приятел.

Али се поколеба. В спомените си видя как Нахри седи до него на брега на Нил, а реката се отразяваше в тъмните й очи, докато тя говореше с осезаем копнеж за най-ранните си години, които не можеше да си спомни.

Видя жената, в която се бе превърнала, заобиколена от хора, които я обичаха, жена достатъчно храбра, за да предизвика самата смърт, за да ги спаси.

Али протегна ръце към Собек.

— Покажи ми.

Все още му се виеше свят, докато вървеше покрай реката, към мястото, където го чакаха Зейнаб и Мунтадир. Би било по-лесно да призове маридската магия, която щеше да го пренесе по скритите течения под повърхността на водата. Само че имаше нужда да повърви, за да прочисти мозъка си от онова, което беше видял… както и да помисли как точно да съобщи тази нова история на своята приятелка, чийто свят току-що бе разтърсен из основи. Нуждаеше се от твърда почва под краката, постепенно завръщане в другото царство, на което също принадлежеше.

Чу ги да се шегуват още преди да свърне зад скалистия завой на реката.

— … защото не е честно, че всичко ти стои толкова добре — възмущаваше се Зейнаб. — Излезе от тъмницата преди по-малко от седмица. Как е възможно вече да имаш такава разкошна бродирана превръзка за окото?

— Моите обожаващи ме почитатели, сестричке. Цяла мрежа от тях.

И ето че те се появиха пред него, излегнати на постелката, която Али бе донесъл тук, и очевидно довършили храната, която той беше взел от кухнята. Братът и сестрата, които мислеше, че е изгубил, които му бяха липсвали и за които се беше притеснявал толкова, че дъхът му спираше.

Мунтадир вдигна поглед и се усмихна широко.

— Зейди! Бояхме се, че никога няма да се върнеш. Изядохме храната, за всеки случай.

Зейнаб го смушка с лакът.

— Недей да го дразниш. И така вече изглежда, сякаш отново ще се разплаче и ще започне да ни целува.

Али внезапно се зарадва, че се е върнал пеша, защото по дрехите му имаше достатъчно речна кал, та сега да опръска брат си и сестра си с нея, докато се отпускаше между тях, изтръгвайки писъци и от двамата.

— Нали знаете, че можех да бъда цар в Та Нтри, вместо да се върна заради вас двамата. Замък, богатства…

— И амма, контролираща всеки твой ход. — Зейнаб придърпа кошницата. — Не му позволих да изяде всичко.

— Бог да те поживи.

С къркорещ стомах, Али грабна една плоска питка, навита на руло с плънка от леща с подправки и зеле.

Сестра му все още го гледаше и тревогата й ясно си личеше под престореното й безразличие.

— Всичко добре ли мина с марида?

— Опита се да ми намекне, че иска внуци, но иначе всичко между нас е наред. — Не спомена нищо за това, което Собек му беше показал. То бе единствено за Нахри. — Стига само да уважаваме границата, мисля, че между нас ще има мир. — Той отхапа нов залък. — Макар че предложи да напълни реката с крокодили.

Зейнаб потрепери.

— Надявам се, че си наясно, че никога няма да проуча тази част от потеклото ни. Никога. Напълно съм щастлива да си бъда джин, много благодаря. — Гласът й стана по-мрачен. — Мислиш ли, че има някакъв шанс да… да те освободят? — осмели се да го попита тя. — Да ти върнат огнената магия или…

— Не — отвърна Али сериозно. — Но аз нямам нищо против.

— Е, според мен „маридски посланик“ ти отива — отбеляза Мунтадир. — Имаш си своя собствена река, сребърните белези ти придават загадъчност, а очите ти са ужасяващи. Ще ти бъдат от полза, докато водиш преговори за преустройството на цялото ни управление.

— Определено ще продаде на търг всички семейни богатства, върху които успее да сложи ръка — предупреди Зейнаб. — Надявам се, че си си заделил нещичко, Диру. Аз определено го направих. Ще наблюдавам революцията на народа от страничната линия.

Али излапа останалата храна и се излегна, закривайки очите си от слънцето, чиито лъчи проникваха през короните на дърветата.

— Надявах се вие двамата да се присъедините към революцията на народа и тогава бих могъл просто да ви плащам заплата.

Зейнаб вече клатеше глава.

— Обичам те, малки братко, обичам и града си, но веднага щом нещата се поуспокоят, смятам да си тръгна от тук.

— Почакай, какво? — сепна се Али. — Къде ще отидеш?

— Навсякъде? — Сестра му му отправи необичайно срамежлива усмивка. — Никога не съм напускала Девабад. Никога не съм мислила, че ще го напусна, освен за да го заменя с палата на някой чуждоземен благородник, съпруг, с когото щях да съм принудена да си играя на политика. — Зейнаб подръпна златната гривна около китката си. — Бях се примирила с това. Вярвах, че то е най-добрият начин да служа на семейството си. А после онзи свят рухна и да ръководя съпротивата в Девабад… беше изтощаващо. Но освен това ме научи на много неща. Научи ме, че искам повече.

Али не бе в състояние да скрие притеснението си.

— Поне ми кажи, че няма да тръгнеш сама.

— Не, но ти благодаря, че ме смяташ за неспособна. Акиса ще дойде с мен. Първо ще отидем в Бир Набат. Тя иска да отнесе праха на Лубейд у дома.

— Именно там трябва да почива — меко каза Али, обзет от скръб при споменаването на убития си приятел. — Само че ще ми липсваш, ухти. Ужасно ще ми липсваш.

Зейнаб стисна ръката му.

— Ще се върна, малки братко. Все някой здравомислещ трябва да се увери, че няма да оплескаш всичко.

Али не беше взел оръжията си, когато отиде да се срещне със Собек, но сега седна и посегна към зулфикара си.

— Вземи това.

Сиво-златните очи на Зейнаб се разшириха.

— Не мога да взема зулфикара ти!

— Не е мой. Принадлежи на семейството ни, а аз никога вече няма да мога да се бия с него както преди. Вземи го. Научи се да призоваваш пламъците му и върви да приключенстваш, Зейнаб.

Пръстите на сестра му се сключиха около дръжката.

— Сигурен ли си?

— Да. Стига само да мога да ти пиша за съвет, когато неминуемото се случи и оплескам нещата.

Зейнаб се усмихна.

— Имаш го.

Али се обърна към Мунтадир.

— Не ми казвай, че и ти смяташ да се отправиш на пътешествие в неизвестното.

Мунтадир потрепери.

— За нищо на света. Ще трябва да откопчиш пълните кухни, меките легла и чистите дрехи от покритите ми със скъпоценности ръце. — Той замълча за миг. — Но няма да се върна и в палата.

— Така ли? — В ума на Али палатът и брат му бяха неразривно свързани. — Но ти си емирът. Нуждая се от помощта ти.

— И ще я имаш — увери го Мунтадир. — Но не и като емир. — Изглеждаше така, сякаш се опитва, и не успява, да се усмихне шеговито. — Искам да кажа, ти планираш да премахнеш монархията и аз… — Мунтадир изпусна дъха си, придобил внезапно по-крехък вид. — Не мога да се върна, ахи, съжалявам. Не мога да се върна там, където тя изкла приятелите ми и отрови хората ми. Където те… — Силна тръпка разтърси тялото му и той побърза да избърше дясното си око. — Знам, че вероятно съм страхливец.

Но Али не смяташе брат си за страхливец. Всъщност, откакто го беше открил в тъмницата, Али бе сигурен, че Мунтадир е един от най-храбрите хора, които познава.

Беше слязъл в тъмницата веднага след като се увери, че Нахри е добре, заобиколена от приятели, а и Суба всеки миг щеше да пристигне. Не беше отишъл сам — Джамшид бе настоял да го придружи и докато се спускаха в мрачните недра на тъмницата, натъквайки се на килии, претъпкани с разлагащите се врагове на Маниже, Али никога не бе изпитвал по-голяма благодарност за това, че не е сам. Сцената беше ужасна — толкова красноречиво доказателство за бруталността на Маниже, колкото и сринатите до основи квартали над главите им и масовите гробове с полуизгорени гезирски останки, които бяха открили на арената.

Сред затворниците имаше познати лица — учени и министри, и благородници, които Али познаваше от малък, имена за увеличаващия се списък на мъртвите. И докато навлизаха все по-надълбоко, Али бе започнал да губи малкото останало му хладнокръвие, молейки се на Бог да не бъде принуден да намери телата на убитите си брат и сестра.

Не беше — милост, за която щеше да бъде благодарен до края на дните си. Първо бяха открили Зейнаб, заключена, но невредима — част от Маниже очевидно все още бе достатъчно прагматична, за да запази най-ценната си заложница жива.

Зейнаб се бе хвърлила в прегръдките му, вкопчвайки се в него толкова силно, че му беше причинила болка.

— Знаех си, че ще се върнеш — прошепна тя. — Знаех си.

С Мунтадир беше съвсем различно.

Когато най-сетне откриха килията и изкъртиха вратата, Али бе убеден, че брат му е мъртъв. Миризмата на разложение и телесна мръсотия бе толкова силна, че Али едва бе в състояние да диша. Когато забеляза измършавелия мъж, сгърчен до стената, към която беше прикован, изглеждаше невъзможно това да е неговият очарователен, сякаш недосегаем по-голям брат. Синини, белези и открити, сълзящи рани покриваха мръсната му кожа, изцапана препаска едва се държеше около бедрата му. Беше се свлякъл дотолкова, доколкото оковите му позволяваха, ръцете му бяха вдигнати над главата под мъчителен ъгъл. Косата му беше избуяла, сплъстени черни къдрици бяха залепнали по лицето му.

От Джамшид се бе изтръгнал нисък вик, така че Али бе влязъл пръв, опитвайки се да му спести толкова болка, колкото можеше. Мунтадир не беше реагирал, когато Али го докосна по врата, но за свое огромно облекчение, Али долови пулс. А после, когато повика нежно името му, Мунтадир се бе размърдал, така че веригите му издрънчаха, и бавно бе отворил единственото си око.

И тогава беше изпищял. Крещял бе, че Али е мъртъв, че е бил заменен от демон, дърпайки се рязко и от допира на Джамшид, когато неговият любим се бе втурнал в килията. Започнал бе да си блъска главата в стената, ридаейки и хлипайки, че двамата мъже пред него са „нахидска измама“.

Али беше обезумял. Беше предизвикал Тиамат и бе пътувал с теченията на света, но докато гледаше как по-големият му брат се срива пред очите му, изведнъж се бе почувствал толкова дребен. Толкова безполезен.

Така че Джамшид се беше намесил.

Уловил бе внимателно ръцете на Мунтадир, изцелявайки го, докато прокарваше пръсти по покритата му с мръсотия кожа, за да го освободи от оковите.

— Аз съм, емир-джан — уверил го бе меко. — Просто аз, никакви измами. — А после бе целунал връхчетата на пръстите му. — Ти ме събуди по този начин, след като бях прострелян, помниш ли? Каза, че толкова си се страхувал да не ме нараниш, че не си знаел къде другаде да ме докоснеш.

При тези думи Мунтадир най-сетне бе престанал да се съпротивлява. Заровил бе лице в рамото на Джамшид и бе заплакал още по-силно.

— Мислех, че си мъртъв — изхлипал бе той. — Мислех, че всички сте мъртви.

И въпреки разкошната превръзка на окото и шеговитата му усмивка, Али все още виждаше онзи мъж, когато погледнеше Мунтадир, който очевидно се мъчеше да ги убеди, че е добре. Али бе научил по трудния начин колко добре Мунтадир умее да прикрива истинската си същност, дори и от онези, които обичаше.

Той се пресегна и стисна ръката на брат си.

— Изобщо не си страхливец, Диру. Ни най-малко.

— Имам заделени пари — меко каза Зейнаб. — Достатъчно, за да ти купя къща в Гезирския квартал.

— Няма да се преместя в Гезирския квартал — отвърна Мунтадир. — Джамшид… каза, че бих могъл да остана при него за известно време. Има достатъчно място, а открай време сме близки…

Думите като че ли го препъваха, думите на историята, която вероятно беше упражнявал предварително.

О, ахи… Али прехапа устни, копнеейки да може да говори свободно. Само че не знаеше дали Джамшид му бе казал, че малкият му брат знае за връзката им, а Али чувстваше, че бе изгубил правото да разпитва. Вместо това щеше да се опита да спечели доверието на Мунтадир и да го остави той да реши кога и как да сподели с него.

Така че сега просто стисна отново ръката му.

— Страхотна идея. Мисля, че ще бъде добре и за двама ви.

Мунтадир го погледна предпазливо, ала в очите му имаше искрица надежда.

— Благодаря ти, Зейди. — Отново се отпусна на лакти, оставяйки слънцето да се заиграе по все още бледото му лице, и намигна, възвръщайки си част от палавото изражение. — Макар че е ужасно невъзпитано, че пропусна да ме поздравиш за най-новото ми лично постижение.

— Което е?

— Развод. — Мунтадир въздъхна, звучеше замечтано. — Сладостното усещане на свободата и на това най-неподходящото партньорство буквално да изгори до пепел.

— Да — подхвърли Зейнаб саркастично. — Защото бракът ти толкова те ограничаваше.

— Двамата с Нахри сте разведени? — попита Али. — То… официално ли е?

Мунтадир се ухили широко и хвърли поглед към Зейнаб.

— Нали ти казах, най-малко три пъти.

Зейнаб поклати глава.

— Само веднъж. Определено е достатъчно безразсъден, за да го направи, но няма начин след това да не е изпаднал в паника, защото е грях.

Али действително започваше да се бори с надигаща се паника.

— За какво говорите вие двамата?

В очите на сестра му проблеснаха искрици.

— Колко пъти си целунал Нахри.

Али внезапно изпита благодарност, че се бе отказал от огнената си магия, защото, ако не беше, като нищо щеше да избухне в пламъци от смущение.

— Аз… това не е… — заекна той. — Искам да кажа, беше много емоционална нощ.

Зейнаб и Мунтадир избухнаха в смях.

— Веднъж — съгласи се Мунтадир, смеейки се толкова силно, че трябваше да избърше сълза от окото си. — Дължа ти един дирхам.

— Обзаложили сте се дали съм целунал съпругата ти, или не? — Али беше ужасен. — Какво ви има на вас двамата? — Когато в отговор брат му и сестра му се разсмяха още по-силно, той се изпъна. — Мразя ви. Мразя ви и двамата.

Зейнаб отпусна глава на рамото му.

— Обичаш ни.

Али се насили да издаде сърдит звук. Защото действително ги обичаше. И макар чете го вземаха на подбив и планираха бъдеще отделно от него, той изведнъж почувства искрица неподправена надежда, докато седеше в тихата гора заедно брат си и сестра си, между реката и града — неговата река и неговия град — световете и хората, които той щеше да обедини. Очакваше го повече работа, отколкото когато и да било: да установи ново управление и да оправи съсипаната икономика. Да скрепи съюзничества и да сподели нови семейни тайни с най-скъпата от партньорите си. Майка, която очакваше много дълго писмо, и баща, за когото най-сетне да бъде прочетена заупокойна молитва.

Ала точно в този миг му стигаше просто да седи и да се наслаждава на слънцето върху лицето си, свежия езерен въздух и компанията на семейството си.

— Ал-хамду ли-лла х — промълви той.

Слава на Бога.

Мунтадир вдигна лениво поглед от стръкчето трева, с което си играеше.

— За какво беше това?

— Нищо. Всичко. — Али се усмихна. — Просто съм толкова благодарен.