Империя от злато

36 Нахри

Нахри закачи крайчето на последната стружка желязо от врата на пациента си с хирургичната кукичка в дясната си ръка; с лявата придържаше тила му. Извади я с едно прецизно завъртане и я пусна в калаеното легенче до лакътя си.

Пациентът й, един от другарите на Физа, се опита да каже нещо.

— Това… всичко…

Думите му бяха завалени, очите — замаяни. Нахри му беше дала отвара, която частично бе парализирала мускулите му, за да направи процедурата по-безопасна.

— Почти свърших — увери го тя. — А ти се справяш отлично. Нека само проверя нещо…

Нахри затвори очи, оставяйки ума си да се потопи по-дълбоко в лечителското й зрение. Само за миг вратът му сякаш се отвори пред нея — мускули и сухожилия, кости и кръв, и тъкан. И последните остатъци от желязото най-сетне бяха изличени — от скверната дамга на Ал Мудиб нямаше и следа.

Само с едно подканяне раната зарасна и пред очите на Нахри разкъсаната плът бе заменена от здрава кожа. След седмици без магията си, тя лекуваше всеки, който й позволеше — от готвачи, които се бяха изгорили, до войници, ранени по време на тренировки. И не беше само защото бе истинско облекчение най-сетне да получи уменията си обратно.

Беше, защото да си намира работа бе единственото, което я спираше да не скочи в първата попаднала й лодка и да отплава в морето, наумила си някои крайно неразумни неща, които включваха огън и опит да заплаши древна маридска царица.

Съсредоточи се, усетила късче от парализиращата магия да плува в кръвта на пациента й. Нареди й да отслаби хватката, макар вече да бе предупредила шафитския мъж, че ще мине цял ден, преди действието на магията да отмине напълно.

След това го изпрати да си върви.

— Вече си добре и напълно свободен, приятелю. Ако почувстваш болка или схващане във врата, върни се веднага, но иначе мисля, че всичко ще е наред.

Мъжът докосна гърлото си. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

— Никога не съм вярвал, че ще се отърва от робията — призна. Вече не заваляше толкова думите. — Ал Мудиб все си измисляше нови обвинения, които да добави към дълга ми.

— Е, вече нищо не може да ти направи. Вероятно все още размахва юмрук към небето и проклина Физа.

Лицето на пациента й посърна.

— Надявам се капитанът да се върне. Определено изглеждаше уверена, че ще се върне… каза, че ще ни изкорми, ако повредим кораба, но…

Той не довърши. Навярно не искаше да изрече страховете си на глас.

Нахри познаваше това чувство. С изумление бе научила, че Физа бе отишла заедно с Али, и сега се разкъсваше между облекчение и униние. Физа й се струваше някой, който знаеше на какво да заложи, а Бог й бе свидетел — Нахри отчаяно искаше Али да оцелее. Ала това означаваше също така, че още някой, когото харесваше — жена, която можеше да се превърне в нейна приятелка, — й бе отнет.

Джамшид надникна в стаята.

— Може ли да говоря с Бану Нахида?

Пациентът й се поклони.

— Тъкмо си тръгвах. Благодаря ти отново, господарке Нахри.

Джамшид го остави да мине с несигурна стъпка покрай него, а после влезе в стаята. При вида на пръснатите инструменти и импровизираната аптека, която Нахри бе приспособила от задигнати от кухнята съставки, очите му се разшириха.

— Бързо си си нагласила работно местенце.

Звучеше впечатлен.

— Когато те ни спасиха, обещах на екипажа на Физа, че ще извадя онази дамга от вратовете им.

Потрепервайки, брат й се отпусна върху възглавницата срещу нея.

— Все още не мога да повярвам, че някой е сторил подобно нещо.

— А на мен ми се ще да се бях изненадала.

Джамшид въздъхна.

— Не, предполагам, че не си се изненадала. Но като оставим обещанията настрана, добре ли си, Нахри? Не мисля, че си спряла да работиш от дни насам. Не мисля, че си спала от дни насам.

— Има много за наваксване — защити се Нахри. — Харесва ми да лекувам хората, пък и ще се нуждаем от всичкото доброжелателство, което успеем да си спечелим тук. Вярвай ми, когато ти казвам, че идеята „не убивайте лекарите“ вероятно много е помогнала на семейството ни по време на властването на Кахтаните.

— Очарователно. — Джамшид облегна глава на стената, взирайки се в нея изпод полуспуснати клепачи, сякаш знаеше, че да я погледне направо би било нежелано. — А ако кажа, че изглежда така, сякаш си се скрила зад стена от отвари и скалпели, за да избягваш както мен, така и чувствата си?

— Добре съм. — Нахри си заповяда да лепне ведра усмивка на лицето си. — Наистина.

— Продължаваш да го правиш. Слагаш си физиономия, сякаш съм враг, от когото трябва да се пазиш. Не съм. Аз съм твоето семейство, Нахри. Можеш да говориш с мен, вместо да пазиш толкова много тайни.

— Мога, така ли? — Нахри остави кукичката, внезапно ядосана от самонадеяността на думите му. — Защото определено никога не си ме накарал да се почувствам така, сякаш бих могла да говоря с теб за това, че съм шафит.

Джамшид си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Никога не бих наприказвал онези неща за шафитите, ако…

— Не искам просто да не ги казваш. — Нахри се опита да овладее треперенето на гласа си. — Искам изобщо да не ги мислиш.

Джамшид потръпна засрамено.

— Имаш право. Виж, няма да се преструвам, че знам колко трудно трябва да ти е било да се намираш сред хората ни и да слушаш нещата, които говорим за шафитите. Няма да го направя. Ала ти не си единствената, която е била принудена да се преструва на нещо различно от това, което е, да се усмихва любезно, когато хората с власт обиждат онези части от теб, които никога не можеш да носиш открито. Ще ми се да ми се беше доверила. Ала повече от това ми се ще да се бях държал по начин, който би те насърчил да ми се довериш.

Нахри скръсти ръце, опитвайки се да повика още гняв, докато в очите й напираха сълзи.

— Трябва ли да бъдеш такъв? — попита тя. — Разумен и мил?

— Имам голям опит в това да обичам дразнещи хора. Изобщо не можеш да се мериш с мен по търпение, сестричке.

— Ако ме накараш да се разплача, ще те намушкам.

— В такъв случай мисля да махна това — меко каза Джамшид, отмествайки таблата с инструменти. — Защо не се измиеш? Можеш да изстискваш кърпата и да си представяш, че е вратът ми, докато говоря.

Нахри го изгледа свирепо, но то беше престорено, и се отправи към умивалника.

Джамшид продължи:

— Разбирам защо не ми каза, че си шафит. Може и да не ми е приятно, но разбирам. Трябваше обаче да ми кажеш за маридите, особено ако си знаела колко забъркани са във всичко това. Имаш ли представа колко много споменавания на Тиамат видях и не им обърнах внимание? Трябва да сме в състояние да си имаме доверие, ако възнамеряваме да отвърнем на удара.

Ако възнамеряваме да отвърнем на удара. Съвсем малка промяна в думите и все пак не казваше ли тя всичко? В много отношения Али бе спойката на крехкия съюз между джинове, деви и шафити в Та Нтри и възможната му загуба бе спънка, за която всички все още избягваха да говорят.

Всичко, което съграждам, рухва. Нахри се вкопчи в ръба на умивалника.

— Не искам да говоря за това точно сега.

— Тогава аз ще продължа да говоря. Защото съм мъничко двуличен. Има тайна, която криех от теб.

— Така ли?

Вина се разля по лицето на Джамшид.

— Аз бях. На пиршеството — призна той. — Аз бях този, който отрови Али.

Челюстта на Нахри увисна.

— Не го вярвам.

— Нямах намерение да го убивам. — Джамшид се изчерви. — Исках само да го уплаша, достатъчно, за да се махне от Девабад. Отровата бе формула, която аз и един… приятел от дните ми в Храма открихме в купчина стари бележки и с която си играхме, когато бяхме млади и глупави. Изобщо нямаше такъв ефект, когато той я приготви.

— Когато си бил млад и глупав? Само за да сме наясно, забъркал си отрова, която си научил от твой някогашен любовник, и си я дал на един принц, на сина на Гасан, на публично място, и мислиш, че си бил глупав, когато си бил млад?

— Мисля, че бях глупак. Отчаян, арогантен глупак, заради когото един невинен прислужник беше убит и кой знае още колко бяха бити и изтезавани по време на разпити. Ще отговарям за това в съдния си ден. Само че не мислех за нищо от това, когато реших да го направя, Нахри. Единственото, което виждах, беше Мунтадир. Бях убеден, че Али е дошъл, за да заеме мястото му. Бях убеден, че е опасен. Мунтадир беше на път да рухне, а знаех, че не е способен да се защити. Така че го направих аз. Беше най-ужасното нещо, което съм сторил в живота си, а дори окото ми не мигна.

Нахри се взираше разтревожено в него.

— Надявам се, че не възнамеряваш да го споделиш с още някого. Хатсет и Уаджид си търсят оправдание отново да те хвърлят в килия.

— Нямам никакво намерение да се връщам в килия, нито в Та Нтри, нито където и да било — заяви Джамшид. — Казвам ти го, защото искам да бъдем откровени един с друг. И защото знам колко е трудно да мислиш ясно, когато някой, когото обичаш, се намира в опасност.

Нахри потръпна. Джамшид имаше езика на царедворец и много внимателно подбираше думите си.

Когато отново проговори, гласът й беше тих:

— Веднъж Нисрийн ме попита какво иска сърцето ми. Знаеш ли какво й отговорих?

Очите на Джамшид се бяха изпълнили с тъга при споменаването на Нисрийн.

— Какво?

— Че не знам. Че се боя, че дори мисълта за нещата, които биха ме направили щастлива, ще ги унищожи. И наистина е така — прошепна тя. Нима не бе целунала най-сетне Али, само за да го изпрати на сигурна смърт? — Дори само да говоря така…

— Да говориш как? — попита той.

Боя се да се сближа с теб. Нахри губеше всички, които обичаше, всичко, което искаше. Как би могла да изложи на опасност и Джамшид?

Почукване на вратата й спести необходимостта да отговори.

— Бану Нахида? — повика приглушен глас.

Нахри стисна кърпата за миене.

— Влез.

Беше Муса.

— Прости ми — поздрави я той, без да се опитва да скрие тревогата върху лицето си. — Имаме посетител от Девабад.

Дори от десетина крачки, при вида на двете създания на брега косъмчетата по тила на Нахри настръхнаха. Отдалече някой можеше да ги вземе за нормални, здрави симурги, огнените птици, с които девите обичаха да се състезават.

Само че нищо в тези огнени птици не беше нормално. Лъскавите им пера, които обикновено грееха в ослепителни отсенки на алено, оранжево и златно, бяха мътни, осеяни с пепел и пурпурни циреи. Около изцъклените им, празни очи жужаха пчели, от полуотворените им човки капеше пяна.

— Не са помръднали. — Муса звучеше така, сякаш му се повдига. Джамшид го нямаше. Отишъл бе да се преоблече, за да посрещне загадъчния им посетител. — В началото си мислехме, че ще трябва да ги оградим, но те не помръдват. Изглеждат полумъртви.

Бяха се събрали група джинове, които шушукаха и ги сочеха с видимо притеснение. Разделиха се, за да й направят път, и тя дойде по-близо. Пръстенът с печата, който вибрираше, откакто беше излязла от замъка, сега стана болезнено студен.

Предупреждение. Нахри отново се взря в синьо-зелените очи на симургите, празни и трескави. Нямаше искра, никакво движение, нищо, което да издаде, че в създанията все още има живот, и когато Нахри протегна ръка, опитвайки се да долови ударите на сърцата им, без да е нужно да ги докосва, притеснението й се усили. Имаха пулс, но съвсем слаб, който изобщо не навеждаше на мисли за живот.

— Казваш, че някой е яздел единия от тях? — попита тя.

Муса кимна.

— Някакъв дев. Каза, че бил пратеник на Маниже, и попита за брат ти.

Нахри бе залята от чувството, че нещо ужасно не е наред.

— Тези създания са контролирани с магия, но не е магия, каквато съм виждала някога.

— Може би афшинът го е направил? Той не е изгубил своите умения, нали?

Нахри се взря в огнените птици, припомняйки си зверовете от дим, които Дара бе измагьосал в палата. Те бяха ужасяващи, но диви, оставящи след себе си тайфун от разруха… живи по начин, по който тези окаяни, издъхващи създания не бяха.

— Не мисля, че това е работа на Дара.

А после сърцето й прескочи един удар. Два симурга. Един за ездача.

И един за онзи, когото бе дошъл да вземе.

Джамшид чакаше на един балкон с дървена решетка, който гледаше към маджлиса; силуетът му се очертаваше на фона на поле от шлифовани диаманти, които искряха като звезди в небето. Чул Нахри да се приближава, той вдигна глава и видът му я накара да се сепне. Един господ знаеше откъде аяанлийците бяха намерили дрехи за дев, достойни за… ами… Бага Нахид, ала брат й изглеждаше зашеметяващо в синьо-бяла ленена роба с десен на скачащи кошути; златна диадема увенчаваше вълнистата му черна коса. Беше гладко обръснат, с изключение на мустаците, челото му беше белязано с пепел.

Имаше наистина царски вид и Нахри осъзна, че и Стойката му беше различна. Той вече не беше тихият придворен дев, който прекланяше глава, за да не привлече гнева на погрешните джинове. Сега беше последният Бага Нахид, воин, учен и обучаващ се лечител.

Нахри кимна към диадемата, върху която имаше ръмжащо шеду.

— Това определено е било откраднато от семейството ни по време на завоеванието.

— Хубаво напомняне, нали? — Джамшид посочи с палец към дървената решетка. — Познавам посетителя ни. Саман Пашунар, един от най-близките приятели на баща ми. Едър земевладелец с духовнически корени.

— Доверен приятел?

Джамшид кимна.

— Докато растях, неведнъж съм го чувал да прави предателски коментари по адрес на Кахтаните, когато прекалеше с виното.

Достатъчно предателски, та сега да бъде пратеник на Маниже? Нахри надникна през решетката, за да разгледа новопристигналия. Саман беше облечен в пътническа роба, увил прашен шал над шапчицата си. Беше се изпъчил с доста предизвикателно изражение, като се имаше предвид, че бе заобиколен от въоръжени джинове. Хатсет седеше на нисък, мек диван върху платформата над него.

— И търси теб? — попита Нахри.

— Така твърди. Според мен не знае, че си тук. — Джамшид кимна към черния сандък в краката на пратеника. — Твърди, че имал съобщение, но отказва да каже нещо повече, докато не ме види.

— Съобщение в кутия. Звучи обещаващо. — Нахри хвърли поглед към брат си. — Той ще иска да знае дали си затворник.

— Е, това ще бъде нещо общо помежду ни. Ти тук ли ще останеш?

— Засега.

Нахри му кимна. Насърчително, както се надяваше, и той се отдалечи.

В мига, в който Джамшид си тръгна, Нахри усети как я пронизва самота. Али би трябвало да е тук, мръщейки се, както правеше, когато се опитваше да разбере някоя загадка, и несъмнено намирайки начин да направи това да бъдат затворени заедно в тясна, тъмна стая още по-неловко.

Заля я смесица от тъга и безпомощност… Господи, как само ненавиждаше това да не знае. Дали Тиамат вече го беше убила? Или в този момент го изтезаваше, защото бе дал пръстена на Сулейман на друг?

Не го прави. Не сега. Притисна се до решетката, долепяйки пръсти до изрязаните фигури, с надеждата допирът на нещо солидно да я успокои.

Видимо облекчение се появи в очите на пратеника на Маниже, когато Джамшид пристъпи в стаята.

— Джамшид — поздрави го той. — Слава на Създателя. Започвах да се притеснявам.

— Какво фамилиарно държание с твоя Бага Нахид — намеси се Хатсет високомерно. — Мислех, че събратята ти режат езици за такова нещо.

Саман настръхна.

— Не знам за какво говориш.

Джамшид се приближи и в дързък ход, който накара Нахри да се усмихне, взе ниско столче, постави го до царицата и седна.

— Можем да говорим откровено — заяви той. — Знам кой съм, Саман. Ще ми се баща ми да беше откровен с мен, така че да не се налага да науча истината от непознати в една чужда земя.

Саман наведе поглед.

— Приеми извиненията ми, господарю. Самият аз не знаех до съвсем скоро. — Когато отново вдигна очи, в тях се четеше искрена загриженост. — Добре ли си, Бага Нахид? Нараниха ли те?

Джамшид наклони глава на една страна и махна с ръка към стаята, пълна с въоръжени войници.

— Бил съм и по-добре, но съм невредим. Как е градът? Баща ми? Моята… майка?

Саман долепи ръце в благословия.

— Най-добре би било да обсъдим тези неща насаме.

— Което няма да се случи — намеси се Хатсет. — Хайде. Видя го, така че сега е наш ред да получим някои отговори. Защо те праща Маниже?

— Защото получи заплахата ти към сина й — отвърна Саман. — Получи я в лош момент… опитваше се да сключи мир с джиновете, но беше предадена отново. Бага Джамшид — добави той с по-мек глас. — Дълбоко съжалявам, че се налага дати съобщя, че баща ти е мъртъв.

Джамшид се олюля на стола си.

— Какво? Как?

— Беше убит по време на мирни преговори, които Бану Нахида бе благоволила да организира. Тайно от нас емир Мунтадир настройвал домовете на девите против нея, предлагайки им всякакви богатства. За мой вечен срам, някои от хората ни се поддали на изкушението. Те убиха великия везир, докато той се бореше да се върне при нея.

Джамшид си пое рязко дъх, примигвайки учестено.

— О, баба — прошепна той.

Прехапа долната си устна и впи очи в пода, сякаш се опитваше да скрие вихрушката от емоции върху лицето си.

Нахри стискаше решетката толкова силно, че я болеше. Искаше да го издърпа оттам. Нямаше да се преструва, че скърби за Каве, ала гледката на брат й, опитващ се да скрие мъката си на обществено място — пред джинове, които смяташе за врагове, — разби сърцето й.

Хатсет все още бе напълно овладяна.

— Къде е емирът сега?

— Очаква да бъде екзекутиран заедно със своята сестра.

Джамшид вдигна рязко глава и върху лицето му избухна нов шок. Дори Уаджид, който седеше до Хатсет, ахна.

Но не и Хатсет. Хатсет бе като от стомана, златните й очи се присвиха, сякаш мъжът насреща й бе насекомо. Лъжещо насекомо, което не заслужаваше нейното време.

— Моите източници ми съобщиха, че дъщеря ми не е пленница на Маниже.

— Информацията на източниците ти е стара. — Саман разпери ръце. — Аз съм просто пратеник, господарке Хатсет, и ми бе заповядано да предам съобщение. Съдбата на предателските синове на Гасан е решена, но нашата Бану Нахида е готова да ти окаже една последна милост. Върни ни до пет дни Бага Джамшид невредим и тя ще пожали дъщеря ти.

— Пет дни? — Ред бе на Уаджид да се обади. — Не може да стигнете до Девабад за пет дни.

— Аз мога да го направя за три — поправи го Саман. — Бану Маниже беше благословена с велика магия. Нова магия, различна от всичко, което предците й са познавали. Симургите, с които дойдох, са само малка част от нея. Бага Джамшид ще се върне заедно с мен и дъщеря ти ще бъде помилвана.

— Което означава, че и двамата все още са живи? — Джамшид се бе съвзел, изражението му беше настойчиво. — Мунтадир и Зейнаб?

Посланикът го изгледа предпазливо.

— Засега, Бага Нахид. Ала господарката ни е обзета от скръб и справедлив гняв, а в Девабад няма никой, който да се застъпи за тях.

Нахри стисна устни, чула думите, които той не беше изрекъл на глас. Очевидно бе, че пратеникът на Маниже не беше глупак. Джамшид не се държеше като наплашен затворник, а връзката му с Мунтадир не бе тайна. Маниже искаше да го изкуши. Намекваше, че ако се върне, би могъл да моли за живота на Мунтадир.

Хатсет се взираше в пратеника с неприкрита омраза.

— А другата част от съобщението ти? — попита, кимайки грубо към сандъка.

Саман се доближи до него.

— До Бану Нахида достигнаха слухове, че скоро може би ще посрещнете двама бежанци. Това не й се нрави. Несъмнено ще се съгласите, че сме по-силни, ако сме обединени. Знам, че тя помага на племето ми да осъзнае това и иска ясно да се разбере какво се случва с девите, които не се подчиняват.

Саман отвори сандъка и го ритна, така че съдържанието му се изсипа. Десетки — стотици — опръскани с кръв месингови амулети се пръснаха по земята.

Реликви. Реликви на деви.

Нахри повече не бе в състояние да гледа иззад решетката.

Отвори вратата, без да обръща внимание на войника, който понечи да й помогне. Тя не беше облечена, за да впечатли — простичка памучна рокля и тесен панталон, които носеше от сутринта. Гърдите й бяха изцапани със засъхнала кръв, а дъното на панталона й — с кал. От влагата косата й бе станала непокорна, къдрици се измъкваха изпод шала, който бе завързала на тила си.

Само че тя не се нуждаеше от великолепни дрехи, за да обяви коя е, не и когато буквално усети кръвта, отцедила се от лицето на Саман в мига, в който я видя да влиза в маджлиса с цялата арогантност, на която беше способна.

— Защо не ми обясниш точно какво се случи с онези деви, които уж отказали да се подчинят?

Саман се взираше в нея, примигвайки учестено.

— Бану Нахри — избъбри той. — Аз… нека огньовете горят ярко за теб. Прости ми, не очаквах…

— Да ме видиш тук. Да, очевидно. — Нахри посочи към реликвите. — Обясни.

— Както казах на Бага Джамшид, ситуацията… се влоши. — Сега отработените му думи не излизаха така уверено, неочакваната й поява очевидно го беше разтърсила. — Бану Маниже искаше племето ни да знае каква е цената на това да позволим на джиновете да ни разединят.

— И тази цена е да бъдат дадени на ифритите? Това ли намекваш? Защото Маниже е изгубила правото си да се нарича каквото и да било, освен предателка, ако е дала още един дев на ифритите.

Саман вдигна рязко очи при думата „предателка“, а лицето му пламна. Очевидно беше истински вярващ.

— А как се нарича някой, съюзил се с мъжа, който открадна печата на Сулейман?

Нахри вдигна ръка и измагьоса два пламъка. Пръстенът на Сулейман грейна на светлината им.

— Дезинформация.

Шокът, който се разля по лицето на Саман, почти си струваше цялото това преживяване.

— Това… не това ни казаха.

— Значи, информацията на източниците ти е стара — отвърна Нахри, повтаряйки хладно собствените му думи. — Ще ти дам още един шанс да обясниш какво е станало с девите, на които са принадлежали тези реликви.

Саман капитулира.

— Бяха екзекутирани за предателство. Това е всичко, което знам. И макар че може и да са го заслужавали, сигурен съм, че Бану Нахида никога не би извършила нещо толкова мерзко като това да ги предаде на ифритите.

— В такъв случай, значи, си наивен глупак. Колко?

— Колко какво?

Нахри направи крачка към него и той потръпна.

— Колко деви е екзекутирала? Наши събратя, Саман. Колко реликви донесе?

Сърцето му биеше така учестено, че Нахри не би се учудила, ако не издържеше.

— Не зн…

— Преброй ги тогава.

Саман се подчини, макар видимо да трепереше. Посегна към най-близките амулети и устните му се раздвижиха беззвучно.

— На глас — заповяда Нахри. — Хайде де… пристигна тук, хвалейки се колко е прекрасна Маниже, и ни представи подаръка й с такъв замах. Несъмнено не те е срам да се вгледаш по-внимателно в него, да вдигнеш всяка една от тях и да изречеш на висок глас имената на всички деви, които тя е убила.

В маджлиса беше тихо като в гробница. Саман се огледа наоколо, ала тук нямаше кой да го спаси, а изражението на Нахри явно бе достатъчно убийствено, за да го накара да се върне забързано към броенето.

— Едно, две… — Подрънкването на реликвите отекваше в просторната зала. — Три, четири…

Нужни му бяха няколко минути, за да ги преброи всичките, и докато оповести на висок глас „двеста шейсет и четири“, яростта на Нахри се бе концентрирала, нажежена до бяло в гърдите й.

— Двеста шейсет и четири — повтори тя. — Кажи ми, посланико, защото аз може и да съм нова в политиката, но съм почти сигурна, че ако близо триста души бяха кроили преврат, Маниже щеше да научи за него по-рано.

Саман почервеня, но върху лицето му се изписа гняв. Очевидно не му беше приятно да бъде унижен от една млада жена в двор, пълен с джинове.

— Вярвам, че е постъпила така, както е било необходимо.

— Сигурна съм, че го вярваш. Смятай съобщението за предадено. — Нахри хвърли поглед към Уаджид. — Кайде, килиите под замъка все още не са наводнени, нали?

Уаджид се взираше в пратеника с неприкрита враждебност.

— Не изцяло.

— Добре. Ако обичаш, заведи този мъж в една от тях. Нареди да го нахранят и да се погрижат за него. — Тя кимна към Саман. — Онези окаяни създания, които Маниже е извадила от гроба, нуждаят ли се от нещо, или могат просто да продължат да се разлагат на брега?

Саман я изгледа яростно.

— Чакат да се върнат при Бану Маниже. — Той се обърна към Джамшид и Хатсет. — Съветвам те да се вслушаш в предупреждението й, господарке Хатсет. Няма да има друго.

Очите на Хатсет припламнаха.

— А аз те съветвам да се махнеш, преди нашата Бану Нахида да те е намушкала.

Посланикът не опита да се съпротивлява, когато войниците го сграбчиха, но на вратата запъна крака.

— Бага Нахид, умолявам те — примоли се, обръщайки се към Джамшид. — Ти си разумен мъж. Върви си у дома. Вземи сестра си. Все още може да има милост.

Джамшид хвърли поглед към Нахри, но не каза нищо, докато извличаха Саман навън. С едно кимване Хатсет отпрати останалите войници.

Напереното й държание трая само докато в стаята останаха единствено те тримата, а после тя се отпусна върху възглавницата и изпусна дъха си на пресекулки.

— Зейнаб — прошепна.

Джамшид бе скочил на крака.

— Връщам се там. Ще говоря с майка ни, ще я накарам да се вразуми. Несъмнено това е преувеличение. Никой дев не би предал свой събрат, за да бъде поробен от ифритите.

Нахри се приближи до сандъка с реликви. Взе една и я разгледа на лъчите, които струяха през прозореца. Девите носеха реликвите си в амулети, окачени около врата им, и макар че неизменно бяха от месинг, амулетите можеха да имат най-различни форми. Този, който бе взела, бе украсен с изпъкнали полумесеци, обградени от миниатюрни рубини. Във вдлъбнатините имаше засъхнала кръв.

Кому ли си принадлежал? Дали бе някой от девите, които се бяха изправили, за да й се поклонят, когато Гасан я унижи в тронната зала? Или пък някой от срамежливите младежи, с които се беше закачала в градината на Храма? Духовник, разровил се из прашните архиви, за да намери книгите на семейството й, или мъжете, които й пъхаха домашни сладки в ръцете, когато посещаваха лечебницата? А може би амулетът бе висял около шията на някоя благородница, една от жените, които й бяха правили мълчалива компания по време на сватбата й, оформяйки безмълвна, но твърда линия между тяхната Бану Нахида и клюкарстващите джинове?

Може би тези реликви бяха принадлежали на заговорничещи благородници. Или пък на патриоти, или пък нещо по средата. Каквато и да беше истината, когато гледаше тези реликви, Нахри не виждаше окървавени парчета месинг. Тя виждаше хора. Нейните хора, несъвършени и прекършени, и пълни с предразсъдъци, и все пак — нейни събратя.

А Маниже ги беше изклала. За назидание.

Дара, моля те, кажи ми, че нямаш пръст в това. Смътно си даваше сметка, че Джамшид и Хатсет спорят, ала в този миг тя не виждаше маджлиса в Шефала. Виждаше Девабад в деня, когато пристигна там — загадъчният магически остров се приближаваше, докато фериботът прекосяваше езерото. Зигурати и храмове, минарета и кули се извисяваха над стените, в които предците й бяха изваяли образите си.

Добре дошла в Девабад, Бану Нахида. Колко горд и развълнуван беше Дара в онзи ден. Едва по-късно Нахри бе осъзнала колко притеснен трябва да е бил, че по свой собствен начин той бе направил несигурна стъпка по един мост към мир, мост, който и двамата твърде късно бяха осъзнали, че не е достатъчно стабилен за него.

Нахри прибра реликвата в сандъка и го затвори.

— Джамшид, не можеш да се върнеш.

Брат й млъкна насред спора си с царицата.

— Защо не?

— Определено може — настоя Хатсет. — Ако не го направи, Зейнаб я заплашва смърт.

Нахри заговори по-меко.

— Сама каза, че е малко вероятно Маниже да я е пленила. По всяка вероятност блъфира.

— Не ме е грижа. Не и този път. — Грижливо овладяното изражение на Хатсет започна да се пропуква. — Маниже отне съпруга ми, маридите отнеха сина ми. Няма да изгубя и дъщеря си. Ако Маниже блъфира, значи, този път ме е преценила правилно.

— А аз може би ще успея да я накарам да ме послуша — настоя Джамшид. — Да я убедя да освободи Мунтадир и Зейнаб…

— Ще ме чуете ли за миг? Според вас Маниже прави това, защото има надмощие, защото сме победени. Не е така. Прави го, защото е отчаяна. Това не е постъпка на жената, която видях на покрива на палата. Убива деви, които би трябвало да се мъчи да привлече на своя страна. Изгубила е партньора си. Тя се срива. И ако се предадем сега, тя никога няма да спре. Трябва да бъде премахната, не възнаградена.

— И как предлагаш да направим това? — попита Хатсет. — Взе пръстена на Сулейман от сина ми, но досега не си успяла да възстановиш ничия магия. Джамшид все още не е намерил чудото, което се надявате, че се крие в нахидските книги. А Ализейд… — Потрепервайки, царицата се вкопчи в ръба на дивана. — Няма друг с неговата репутация, който би могъл да обедини шафитите, джиновете и Царската стража. Досега не искахме да говорим за това какво означава загубата му, но повече не можем да го избягваме. Не разполагаме с никакъв реалистичен начин да си възвърнем Девабад.

— Значи, искате да се предадем на жена, в сравнение с която Гасан беше истински светец? Това ли е решението ви?

— Искаме да оцелеем — отвърна Хатсет. — Да се опитаме да направим така, че децата и семействата ни да преживеят това, надявайки се да дойде ден, в който да се бием. — Тя погледна Нахри недоумяващо. — Мислех, че ти повече от всеки друг разбираш това.

Нахри наистина разбираше, само че не беше тази жена. Вече не. Не всеки имаше могъщ роднина, който да уреди оцеляването му, нито пък лукса да избере да не се бори.

— Ще отида — повтори Джамшид по-тихо. — Нека говоря с майка ни, Нахри. Имам опит в политиката на Девабад. Ако аз не успея…

— Царице Хатсет! — Вратата се отвори рязко и една аяанлийска прислужница падна на колене. — Простете, господарке. Баща ви!

Нахри довърши прегледа и като прокара пръсти по крехката китка на Саиф, нареди на костите под тънката като хартия кожа да зараснат.

— Какво е правил в северната кула? — искаше да знае Хатсет. — Предупредих ви, че има един от своите епизоди. Трябва да го наблюдавате по-внимателно, когато е такъв!

Муса издаде подразнен звук.

— Опитваме се, лельо, но знаеш какъв е. Винаги намира начин да се измъкне. Мърмори нещо за ангели и как ги чувал да шептят из замъка.

Нахри се раздвижи и внимателно намести мършавото бедро на стареца. Счупването там бе по-просто от това в китката, но способността й да го излекува бе ограничена. Последиците на остаряването — атрофиращи кости и отслабващи органи — не можеха да бъдат премахнати от допира на нахидски ръце, навярно тихата съпротива на Създателя против техните умения. Те не можеха да даряват безсмъртие.

Тя намести малка възглавница под стареца, за да облекчи натиска.

— Ще трябва да намерите начин да го държите в леглото.

Не за първи път посещаваше Саиф Шефала, очарователен, хитър старец, който бе успял да я спечели, независимо че умът му си оставаше едно десетилетие назад в миналото.

— Съжалявам, царице, но не мисля, че отново ще може да ходи, дори и на малки разстояния. А китката му…

Хатсет изглеждаше съкрушена.

— Той записваше поемите на прабаба си. Устната история на семейството ни. Само това бе в състояние да го накара да дойде на себе си.

Муса докосна ръката на Хатсет.

— Може да ги диктува на нас, когато се почувства по-добре. Ние ще ги запишем. И ще се погрижим някой от семейството да е до него.

Нахри чу неизреченото до самия край. Защото дори с най-добрите грижи, Нахри не вярваше, че бащата на Хатсет ще доживее до следващия мусон. И макар да бе чула достатъчно, за да знае, че бе водил дълъг и пълноценен живот, това нямаше да направи кончината му по-малко съкрушаваща за неговите близки.

— Благодаря ти, племеннико — тихо каза Хатсет. — Ще повикаш ли останалите от семейството за среща, ако обичаш? Трябва да поговорим.

Муса излезе и ето че останаха само те тримата. Докато Нахри приключи с изцеляването на Саиф, старецът започна да се раздвижва, а по лицето му пробяга гримаса.

Нахри се изправи на крака.

— Ще приготвя отвара за отока. Тя ще облекчава болката, когато не съм с него.

— Благодаря ти. — Хатсет не откъсваше очи от баща си. — Бану Нахида — повика тя, когато Нахри беше на вратата.

Нахри погледна назад и умореното, измъчено изражение върху лицето на царицата я накара да се закове на място. Никога не я бе виждала да изглежда така победена.

— Иса предложи да прочете погребалните молитви за Ализейд тази сутрин. — Хатсет не я погледна, докато го казваше. — Не мисля, че си даваше сметка как ще реагирам. Според мен просто се опитваше да бъде мил.

— Али не е мъртъв. — Думите изскочиха от устата на Нахри, яростно отричане. — Той ще се върне.

Хатсет я погледна и за пръв път Нахри видя следа от отчаяние в изпълнените с болка златни очи на царицата.

— Племето ти вярва, че си благословена. Нима по някакъв начин знаеш съдбата му? Със сигурност?

Нахри не можеше да я излъже. Не можеше да излъже една дъщеря, чийто баща умираше. Една майка, която бе сторила всичко, на което бе способна, за да опази децата си, само за да види как чудовища ги изтръгват от нея.

— Не. — Гласът й се прекърши. — Но го накарах да ми се закълне, а мисля, че той се страхува от мен.

Хатсет й отправи измъчена, съкрушена усмивка.

— Определено се страхува. — Замълча за миг и част от емоцията се отцеди от лицето й. — Можеш да останеш в Та Нтри, Бану Нахри. Заради това, което направи за семейството ми, за баща ми, за сина ми, винаги ще имаш място в моя дом.

Нахри вероятно би трябвало изпита благодарност, ала се бе научила да забелязва уловката, когато я чуеше.

— А Джамшид?

— Джамшид се връща в Девабад. Аз взех решение. Той също. — Звучеше почти така, сякаш съжалява. — И ако се опиташ да го спреш, ще наредя да те заключат в килия.

Бих искала да видя как ще ме задържиш в килия. Тя обаче просто кимна.

— Трябва да се заема с лекарството.

Едва когато остана сама в коридора, остави маската си да падне и напъха юмрук в устата си, за да не изпищи.

Брат ми ще умре. Разказът на Джамшид за това как бе отровил Али се върна в мислите й. Няма да е в състояние да убеди Маниже да обърне гръб на насилието, така че ще направи нещо глупаво и храбро, за да се опита да я спре, и тогава ще умре. Нямаше значение, че е син на Маниже. Нахри бе видяла докъде се простират границите на майчината й любов.

Обзета от отчаяние, тя обви ръце около себе си, за да се предпази от студа в коридора, прехвърляйки в ума си всичко, което знаеше, мъчейки се да намери решение, което да не включва загубата на още някого, когото обичаше.

Би трябвало да отида и да удавя онези огнени птици. Щеше да ги отърве от мъките и да отнеме на Джамшид възможността да си тръгне. Отново потрепери, дъхът й образуваше облачета пред нея.

Нахри се вкамени.

Не би трябвало да е толкова студено в Шефала.

Ледени пръсти пробягаха по гръбнака й, докато поглеждаше по коридора. Беше сама, а във въздуха тегнеше неестествена застиналост, тишината беше толкова интензивна, че бе почти осезаема. Задушаваща. Беше средата на следобеда — наоколо би трябвало да има какофония от най-различни звуци и все пак замъкът бе така тих, сякаш Нахри бе единственият му обитател. Опита се да разбере какво става с помощта на магията си, шестото чувство, за което малко оставаше невидимо.

Нищо. Никакви биещи сърца отвъд стените, никаква кашлица, никакви издуващи се дробове. Никакви хора. Вместо това хапещ вятър, като дъха на заблудил се облак, плъзна по врата й.

Нахри не издържа и се втурна към стаята си. Отвори рязко вратата, нахълта вътре…

И се озова върху ледена канара.

Един поглед към невъзможния пейзаж пред нея — увенчани със сняг планини и назъбени черни скали на фона на бледо небе там, където би трябвало да се намира леглото й — и тя се обърна рязко.

Вратата беше изчезнала. Имаше единствено гладък лед, безкрайна искряща стена.

Преди да успее да изпадне в паника, неспособна да осмисли какво, за бога, се бе случило току-що, върху нея падна сянка. Зад гърба й се бе приземило създание, достатъчно голямо, за да затули скритото зад облаци слънце. Нахри се обърна рязко, подхлъзвайки се на леда.

И видя едно шеду да се взира в нея.